[НОВА ПОЕТИЧНА КНИГА 2026г.] 

« След есента ще дойде пролет » ще бъде третата поетична книга на Цветелина Манова.

Стихосбирката е сред проектите, одобрени за финансиране по програма Творчески проекти в областта на литературата за 2025г.

Книгата ще бъде публикувана през 2026г. от Издателство Библиотека България гр. София.

Представяне :

В стихосбирката се предвижда да бъдат включени между 50 и 60 стихотворения, писани в периода 2015-2025 г., разделени в шест части :

« Черната пролет »,
« Лято »,
« Есен »,
« (Зима) Без име »,
« Бялата пролет »,
« Епилог ».

Стил и структура :

Стихосбирката « След есента ще дойде пролет » се вписва в жанра на интимната и философска лирика. Текстовете се отличават с ярка образност, съчетаваща силна емоционалност и болезнена откровеност.

Книгата е замислена като поетичен цикъл с ясна структура, водеща читателя от екзистенциален мрак през бунт, загуба и трансформация, до катарзис и просветление.

Поезията тук е поезия на границите : между сезони и състояния, между живот и смърт, женственост и жестокост.  

Сред основните теми, застъпени в бъдещата книга, присъстват :

Сезоните като алегория за вътрешни състояния :

Структурата на стихосбирката възпроизвежда годишния кръговрат, като сезоните не служат единствено като времеви маркери, а символизират още вътрешните състояния, психологически кризи и етапи от личната еволюция на лиричното аз :

• Първата част, Черната пролет : символизира фалшивото начало, раждането в болката, вътрешния разпад на Аз-а, започващ неизбежно още преди израстването му.

• Втората част, Лято : е период на привидна топлина, но и на апокалипсис, на зреене, в което неизбежно се прокрадва сянката на разрушението.

• Част трета, Есен : символ е на загуба, меланхолия, осъзнаване на първите признаци на остаряване и разпад.

• Част четвърта, (Зима) Без име : изживяна като период на екзистенциална празнота, тази част е символ на забравата, на изгубеното « аз », обречено на студ и смърт, липса на идентичност и заточение.

• Част пета, Бялата пролет : носи идеята за възможно възкресение, надежда и триумф на светлината, тази част обаче крие и болезненото осъзнаване, че опиянението на пролетта не може да продължава вечно.

• Последната, шеста част, Епилог : затваря кръговрата на сезоните, между сън и смърт, покой и отказ да се бориш, ала тя още е момента на осъзнаването и събуждането за нов живот, на равносметката, настъпваща след апокалипсиса.

Женственост, тяло, болка и майчинство :

Стихосбирката е дълбоко « женствена » : не просто в клиширания « феминистки » смисъл на думата, а като изследване на женското преживяване на тялото, страха, любовта, майчинството, жертвата…

Жената в книгата е многолика и многопластова. Тя едновременно, Минотавър и Майка, Палач и Жертва, Създателка и Разрушителка. Езикът е едновременно чувствен и суров.

Раздвоение, идентичност, самота :

Лирическият аз често е в конфликт със себе си. Присъстват темите за раздвоение на личността, огледала, сенки, несподелимостта както на настоящето, така и на спомена. Любовта (когато я има), е някак илюзорна, неосъществена и неосъществима, призрачна…

Образът на « Другия » е всеприсъстващ, но диалогът с него се изживява повече като вътрешен монолог.

Време, апокалипсис, цикличност  :

Много от стихотворения въвеждат апокалиптични визии : както буквално (като унищожение на света, слънцето, тялото), така и метафорично (край на живота, любовта, загуба на паметта). Стихосбирката изследва идеята за личен и колективен апокалипсис, и въпреки мрака, не предлага окончателна гибел, а вид възкръсване чрез осъзнаване, отвъд раната, чрез приемане на болката.

Ако ме попиташ

къде избяга времето ни
ще ти кажа :
в очите на дъщеря ми
в сметки за плащане
в сметки за разчистване
в непосилни за носене карми
в отлагане за утре на днешното вчера
в отлагане за вчера на утрешната болка.
Сега стоя на ръба на света
и вече не плача защото не мога
напускам хора пускам корени
захвърлям по вятъра спомени
наблюдавам ги как се смаляват до точки :
отлитнали в небето хвърчила

Кандид

Няма смисъл
да вървиш по света,
да търсиш смисъла,
да се променяш.
Има смисъл само
в самоубийството
на охлюва,
който чупи сам
черупката си.

Събуждане

Знаеш ли какво е
да не чакаш повече :
сто години да мълчиш
и да проспиш живота си.
A когато най-накрая се събудиш,
да си брадясал остарял и сам,
да си се променил дотолкова,
че и огледалото пред теб
да се уплаши.

Aла небето над главата ти
до безнадеждност да е същото.

За връзка с автора :

lina.manova@gmail.com

Instagram  :

tsvetelinamanova.poetry