Изпълваме света с телата си, а вътре в себе си сме все по-празни. Животът на всеки от нас е чудо, но ние не вярваме в чудеса…

Стомахът му се сви на топка, сякаш някой го беше ударил с юмрук.

Той стисна очи и се помъчи да не обръща внимание на гаденето и на досадното бучене, изпълнило ушите му в момента на излитането. Мразеше това чувство… Все още не можеше да свикне с него, при все че го беше изпитвал стотици пъти по време на тренировъчните полети. Но всички те имаха за цел единствено да го подготвят за нещо съвсем друго, ново и непонятно – Истинското пътуване.

            “Е – каза си той мислено, като потисна с усилие още един пристъп на гадене – Този път вече е истинско… ”

            Без да иска, той се усмихна. Днес бе денят, който беше чакал през целия си живот. Или най-малкото през последните четири години, през които, бавно и упорито, ден след ден, се бе подготвял за най-важното събитие в кариерата си на Междупланетен летец – полетът към Есперанса.

            Той си припомни денят на откриването на Новата планета от космическите Съгледвачи – малко поостарелите вече, прилични на грамадни метални богомолки машини-търсачи, които през последните петдесетина години земните учени изпращаха със стотици из Космоса с надеждата да намерят планета с благоприятни условия за живот, каквито някога бяха били земните. Нарекоха я Есперанса – т.е. “Надежда” – защото в очите на учените, посветили й половината си живот, а мнозина дори и повече, тя беше самото олицитворение на човешката надежда – навярно последната надежда за спасение на човешкия род, за който напускането на планетата Земя от ден на ден ставаше все по-наложително.

            Истината беше, че Земята вече отдавна се задъхваше, задушавана от човешкото присъствие – един неумолим в своята очевидност факт, на който за съжаление прекалено дълго време никой не беше обърнал нужното внимание. И, досущ като живо същество, опитващо да се отърве от дразнещ го паразит, тя все по-жестоко си отмъщаваше на хората, някога наричали я нежно своя “майка”. Векове наред те бяха тровили земята с химикали и неразградими отпадъчни вещества. Сега тя им го връщаше стократно, като им раждаше отровена храна и им даваше вода, от която телата им боледуваха. Някога те бяха изсекли горите й. А сега въздухът, който дишаха, беше убийствено гъст и тежък и сякаш сам не можеше да се задържи задълго в измъчените им дробове. Хората твърдяха, че Земята е обречена. И че, по тази причина, трябва да бъде напусната. Ала истината бе, че обречените бяха те. Защото самата Земя ги пъдеше от себе си – бавно, но сигурно, неумолимо, така както строгата майка би изгонила детето си в коридора, ако не се отнася към нея както подобава…

            Космическата Сфера все още се тресеше като подивяло от болка ранено животно. Той заби нокти в дланите на ръцете си и стисна зъби.

            “Дръж се, повтаряше си мислено, дръж се почти свърши…!”

            Ала в същото време сякаш някакъв друг глас тихо и злобничко му нашепваше: “Дръж се, приятелю! Почти се почна…!” .

            “Сферата” беше космически кораб, предназначен за продължителни междупланетни полети, какъвто щеше да бъде и неговият. Тя бе последният писък в космическата техника, създадена през 2089 от прословут учен, който в последствие, в знак на възхищение от великото му изобретение, бяха назовали с името на древен пътешественик и мореплавател – Одисей.

            Космическата Сфера, както си личи от името й, имаше съвършена сферична форма, която, при първото представяне на проекта, нейният създател блестящо бе защитил пред огромната си, ала доста скептично настроена  аудитория с прословутото си изявление:

            “Години наред ние хората живеехме с убеждението, че космическите кораби трябва да имат цилиндрична форма – заблуда, по мое мнение породена от един дълбоко вкоренен в човешкото съзнание остатъчен варварски стремеж – да се опознава непознатото винаги по насилствен път, т. е. чрез грубо проникване в неговите предели, посредством уреди, целящи да пробият, да наранят, често дори да разрушат, за да опознаят Новото. Ала, замислете се за миг, какво би се случило, ако опитаме да завладяваме Космическите пространства по другия начин – без злоба, без агресия, а чисто и просто по мирен път…

            Нека си представим за миг, че Космосът е една съвършена система, възникнала в резултат на някаква Божествена или просто извънземна промисъл – съвършена по своите замисъл, форма и съдържание. В такъв случай не е ли логично да смятаме, че само един също толкова съвършен по форма обект би успял да се придвижва през него, без да срещне съпротивление от негова страна? Да, това несъмнено е така и, именно следвайки описаната логика, уважаеми колеги, аз изобретих Съвършената Сфера – космически кораб, изграден от изкуствено възпроизведена биологична субстанция…”

            Следваше подробно изброяване на достойнствата на великото му творение, които трябваше да спечелят смълчаната публика. И, повярвайте ми – те действително го направиха.

            Проектът “Сфера” пожъна небивал успех в научните среди и почти незабавно беше приложен на практика. Няколко представители на Одисеевите Сфери осъществиха пробни полети около Земята : тайнствени летящи кълба от жива материя, отгледана в специфични лабораторни условия, които се носеха плавно из Космоса. Ала въпреки неоспоримите й достойнства все още никой не се осмеляваше да изпрати такава Сфера на далечно пътуване. Докато, преди четири години, не бе създадена “Утробата” – усъвършенстван модел на известните Одисеевите Сфери, но снабден с непробиваеми, прозрачни стени, подобни на тези на сапунен мехур. Наричаха я “Утробата”, защото поразително напомняше на майчина утроба – беше топла, сумрачна и уютна, а пространството вътре в нея се запълваше от специален биологичен разтвор, в който на човек не се налагаше да диша (дробовете се сгъваха по оперативен път броени минути преди излитането. По време на полета космонавтът получаваше храната си през пъпа, чрез специална тръба, свързана със стомаха му. Накратко, общата конструкция на Сферата доста точно копираше изкуствено създадена матка, понесла още неродения си плод през звездното пространство…

            Корабът отново потрепери. Прозрачните му стени сякаш се вгънаха едва забележимо навътре.

            Краткият трус беше прекъснал потока на мислите му. Той се огледа с присвити очи и срещна безучастните сиви погледи на звездите. Беше сам, съвършено сам сред мрака… Ала всъщност точно самотата бе това, което го караше да се чувства спокоен.

            Може би затова бяха избрали да изпратят него, а не друг на тази така важна мисия – да дири из Космоса нов дом за човечеството. Просто, за разлика от мнозина от себеподобните си, той не се боеше при мисълта да остане затворен съвсем сам в “Утробата” и да полети, без да знае със сигурност дали изобщо ще се върне някога. Защото за него наистина беше без значение дали ще се завърне на Земята или ще се лута завинаги из тихия мрак на заспалия Космос. Понякога дори му се струваше, че второто е за предпочитане пред първото. Тук, сред звездите, поне имаше спокойствие. На Земята, сред хората, отдавна нямаше нищо друго освен хаос.

            Той нямаше име. Ако непременно държите да го назовавам, предполагам ще трябва да си послужа с Рожденния му номер, който беше 8507051050. Но, бързам да добавя, че това съвсем не би трябвало да ви учудва.Там, на Земята, хората много отдавна бяха престанали да дават имена на децата си. Те им даваха номера. Впрочем, склонността на човеците да обозначават с цифри всичко, включително и самите себе си, навярно се беше зародила като идея в съзнанието им още в онзи далечен двадесет и първи век, горе долу по времето, когато хората са започнали да се идентифицират с клетъчните си телефони и преносимите лични компютърни устройства… Сега последните бяха изместени от тънки метални гривни, които общо взето имаха същата функция – чрез тях автоматично всеки един можеше по всяко време да открие или бъде открит от всеки друг жител на планетата. Те се поставяха на дясната ръка на всяко новородено земно дете. Размерът им се променяше в течение на годините, а след смъртта на дадения индивид те се изгаряха заедно с тялото му.

            В последно време замразяването и кремацията все по-често бяха предпочитани пред погребването – първото поради все по-настървения отказ на хората да се примирят със смъртта. Защото, първоначално широко разпространените и извънредно привлекателни за учените стари колкото света опити да бъде победена тя, в един определен момент бяха умишлено прекратени… А може би най-сетне някой се беше усетил, че премахването на смъртта на индивида, много скоро би довела до колективната гибел на човечеството…? А второто т.е. кремацията се налагаше чисто и просто от необходимостта. За онези, които оставаха живи, изгарянето беше лесен, бърз, прост и удобен начин да се отърват от телата на мъртвите си събратя, тъй като, поради прекомерния брой на земното население, гробищата отдавна се смятаха за излишна загуба на ценно пространство.

            Сферата се носеше с шеметна скорост, прекосявайки земната атмосфера така както карфица се плъзга през мек памучен плат – бързо и лесно, без съпротива. Почувства ясно с всяка фибра от тялото си, че се е отделил от Земята задълго (Кой знае, може би дори завинаги?). Ала въпреки това дълбоко в себе си усети и нещо друго, нещо, което го изненада и обърка – сякаш някаква неземна, нерушима връзка го свързваше с родната му синя планета – така както пъпната връв свързва новороденото дете с майка му, дори и след като утробата й вече го е изплюла в студения и неуютен свят. Свят, в който то никога повече няма да се чувства наистина сигурно, защитено и обичано, както е било вътре в нея.

            Той се замисли за хората и внезапно почувства някаква странна и необяснима тъга.

            Земните деца вече отдавна не се зачеваха в утробите на майките си. Те се появяваха на белия свят чрез изкуствено оплождане на женски от мъжки полови клетки – винаги внимателно и грижливо подбрани, за да бъде намалена до минимум опасността от генетични несъответствия. Учените бяха разгадали Великата тайна на живота преди повече от век. Ала, след нея, в света вече като че ли не бе останало нищо съществено, което да се разгадава…

            Скоростта се забави, световъртежът и гаденето престанаха. Земята се превърна в отдалечаваща се синя точка върху един от мониторите, светнали върху електронното табло отпред, а после изчезна. Той натисна няколко копчета, увери се, че курсът е правилен, провери състоянието на кораба, както и собствените си жизнени функции – пулсът му беше леко ускорен, както впрочем можеше да се очаква. Иначе, в общи линии, всичко си беше в нормата.

            …Хората бяха като изгубени деца… Раждаха се в епруветки и се отглеждаха като зеленчуци. Бяха все повече плът и все по-малко дух. Семейството беше мит, човешките същества живееха по много на едно място, ала сякаш, колкото по-близко се намираха телата им, толкова по-невъзможно ставаше за душите им да се докоснат. Колкото до любовта, някога обожавана и възвеличавана, сега тя се бе превърнала просто в някаква глупава, остаряла дума, изпразнена от всякакъв смисъл и съдържание. Някога поети и писатели бяха посвещавали своето творчество на това светло и красиво чувство, за което казваха, че имало власт да променя човека и да го направи по-добър. Сега създателите на каквато и да била “ненужна литература” (като под определението “ненужна” следва да се разбира “ненаучна”, т.е. която видимо не допринася за напредъка на обществото), бяха заклеймявани като душевно болни, промивачи на мозъци, побъркани реформатори и какво ли още не! Съвременното общество се прекланяше пред рационализма и трезвия, здрав разум. Да чувстваш се считаше за слабост. Между хората не съществуваше никаква връзка, никаква близост. Имаше само отчуждение и постоянна борба за надмощие. Идеи, реформи, прогрес… А всъщност – все по-голяма и по-голяма празнота.

            В един свят, в който границите на всичко постепенно се бяха размили, в крайна сметка не бе останало нищо съществено, заради което да си струва да се живее. Всичко онова, което някога беше притежавало известна стойност, с всеки следващ ден се обезценяваше. Така например парите – преди широко разпространена обменна единица, сега не струваха нищо и преди около десетина години вече окончателно бяха излезли от употреба. Пък и вече не бе останало нищо, което да може да бъде купено с пари. В общи линии можеше да се каже, че след прословутия земен трус от 31 декември 2078 година, когато огромно количество необработено злато буквално беше изригнало из земните недра, най-високо оценяваният от всички благородни метали, преставайки да бъде рядкост, автоматично бе загубил стойността си в очите на земляните. Днес те бяха готови да разменят всичко, което притежават, за едно малко парче неотровена земя, където тревата все още никне сочна и зелена, а цветята имат хубава и плодородна почва, за да растат без да се израждат… Да ядат плодове или зеленчуци, без да се страхуват, че последствията могат да са катастрофални за стомасите им и да пият прясна вода от някой поток, докато й се наситят… Или пък просто да садят цветя и после да берат букети…

            Той притвори очи с наслаждение. Беше на двадесет и седем години, ала все още си спомняше онзи сладък дъх, изпълнил гърдите му, когато веднъж, влизайки в лабораторията по ботаника като ученик, там бе намерил разцъфнала бяла роза, изолирана от околната среда под стъклен похлупак.

            Може би това бе един от малкото пъти в живота му, когато се беше усмихнал от истинско щастие…

            Годината беше 2213 и в света беше настъпил същински хаос. Сякаш всеки ден, всеки миг в този свят нашепваше за обреченост. За скорошна и неизбежна гибел. Не, всъщност, хората бяха не просто изгубени. Те направо бяха полудели.

            Кажи речи, всички носеха неизменните за облеклото черни очила. Било заради опасното влияние на слънчевите лъчи, радиацията и прочее, казваха те. Заради отровните пари, които бълваше земната повърхност и отвратителния жълт прах, който вятърът носеше из въздуха. Ала зад всички тези оправдания се криеше нещо съвсем друго…

            “Страх ни е – помисли си той – вече дори не смеем да се погледнем едни други в очите! Страхуваме се до смърт да не би да прочетем същия този страх в очите на другите… Какво сме ние? Хора?! Пълни глупости! Наричаме се хора, но истината е, че сме загубили всичко от себе си, което заслужава да бъде наречено “човешко”…

            Земното облекло се състоеше от специални плътно прилепващи към тялото костюми, наричани гати. Те имаха гладка повърхност и сребристо сив цвят, подбран с цел да отблъсква вредните слънчеви лъчи. Гатите изглеждаха като съставени от миниатурни, лъскави метални плочки, поради което, облечени в тях, хората поразително приличаха на съвсем еднакви бели влечуги с неразгадаеми черни очи.

            “Може би затова всички сме такива студенокръвни нещастници – рече си той, мъчейки се да си припомни кога за последно беше видял върху лицето на някой от своите земни събратя да се появява усмивка. Не успя – Превърнали сме се неволно в кълбо от гърчещи се змии, вкопчени безсилно една в друга…”

            Да, това беше точната дума – вкопчени. Хората бяха забравили какво е да докосваш или прегръщаш. Те се вкопчваха в другия – с някакво отчаяно безумие, с някаква ревностна, почти животинска омраза, опитвайки да му вземат въздуха, светлината, топлината, които му се полагаха по рождение.

            “Небеса, какво ни разделя така? – запита се той – Та нали от векове насам правим всичко по силите си, за да превъзмогнем различията помежду ни!”

            Преди близо стотина години границите официално бяха паднали и държавата беше изчезнала като форма на управление. В следствие на това някога тъй многобройните земни езици бяха се бяха преляли, обединявайки се в един универсален Световен език, който се говореше от всички земни жители. Естествено, в отделните краища на земното кълбо, той си имаше своето специфично диалектно значене, ала експертите по лингвистика прогнозираха, че не след дълго дори те щяха да се изгубят.  Може би именно падането на езиковите бариери беше причината за последвалия го необуздан прогрес в областта на науката и новите технологии, и, разбира се, неимоверното нарастване на значението на роботиката в съвременното ежедневие – хиляди и хиляди машини бяха създавани с единствената цел да обслужват Човека в неговите нужди – машини, които ежеминутно хранеха, обличаха, обучаваха, развличаха и отморяваха “Венеца на сътворението”. С една дума, хората бяха на път да построят своята втора Вавилонска кула, което без съмнение не можеше да остане безнаказано. Дали Бог или пък някаква друга, по-велика сила бяха разгневили с безотговорното си поведение, но земните обитатели очевидно бяха преминали границите на допустимото и сега щеше да им се наложи да заплатят за грешките си. При това положение щеше ли Космосът да им предостави спасението, от което така отчаяно се нуждаеха? И заслужаваха ли те изобщо да бъдат спасени? Бяха получили свят, за да властват над него и време, за да го направят. Сякаш обаче някак си бяха пропуснали факта, че властта е преди всичко отговорност, а не просто безцелно притежание на нещо от някого. И, докато успеят да го забележат, отреденото им време беше изтекло.

            Сега Земята, тяхната хилядолетна грижовна и всепрощаваща родителка, не можеше повече да ги търпи и им показваше вратата. А тази врата водеше в несигурното, в плашещото и неизвестното…

            Той  пристъпи напред, опря длани върху хладната вътрешна стена на Сферата и погледна навън. Усмихна се. Мислеше за Есперанса. Знаеше, че Тя беше някъде там – свежа като още неоткъснат плод, нежна и ласкава като втора майка, красива като пролетна утрин, синя като небе, зелена като новоразлистена гора – Новата планета, неговата мечта, неговата надежда – Есперанса! Тя беше там и го чакаше.

            “Идвам…!” – тихичко прошепна той, а пръстите на ръцете му машинално задраскаха по гладката повърхност – “Чакай ме! Аз идвам, идвам, идвам…”

            Краката му се разтрепераха и той неволно се свлече на колене върху твърдия под с изкуствено поддържано отопление. Наведе глава и опря чело върху него. Почувства как Сферата тихичко забълбука под кожата му. Гласът му се задави и замлъкна, по лицето му се стекоха сълзи, ала той не посегна да ги изтрие.

            Пред очите му, докъдето поглед стигаше, се простираше единствено безкрайното черно пространство, обсипано с непознати, студени звезди, пръснати из безкрая на Великия Космос.

            А той беше там, пред него, зад него и около него – прекрасен и неповторим, необхватен за мисълта, необясним с думи, плашещ и възхитителен в своето вечно, безмълвно величие. Сякаш го мамеше да протегне ръка и да го стисне в шепата си, да го опознае, да го проумее. Пълен с нови и нови звезди, с безброй неизвестни планети и непостигнати мечти… Но най-вече – с вечна и неугасима надежда… Надеждата, че някъде там отвъд несъвършените човешки възприятия, съществува нещо по-добро, по-красиво, заради което си струва да полетиш към безкрая на звездите… Да откриеш всички светове, да разгадаеш всички тайни. Да проумееш смисъла на света, а чрез него и смисъла на собственото си съществуване. Да осъзнаеш, че ти си просто дребна прашинка, сапунен мехур, залутан из времето, мъничка частица сред милионите други досущ като теб.

            Той беше там, пред него, зад него и около него.

            Далечният Космос…