…Die Beine öffnen sich wie Scheren, Dann leuchtet heiß aus dem Versteck

Die Flamme aus dem Schenkeleck[1]

           

Когато бях на четири, баба ми ме учеше как да ловя пеперуди. Най-напред търпеливо изчакваше насекомото да кацне върху китните цветчета на любимото й розово мушкато и да разпери красиво крилете си. Приближаваше се бавно и безшумно изотзад и лекичко приклякаше, досущ като котка, готова за фатален скок. После с едно-единствено, добре премерено движение, замахваше с ръка и забиваше острия връх на иглата точно в центъра на мъхнатото кафяво телце – там, където се предполагаше, че трябва да бъде сърцето. В това време, скрита на сигурно зад огромната ленена тента на полата й, аз наблюдавах със странна смесица от страх и вълнение как пъстроцветните крилца на пеперудата смешно започваха да потреперват в ритъма на някакъв див, френетичен танц, непонятен за мен и за баба, която, както си мислех дотогава, знаеше абсолютно всичко. Обикновено това продължаваше не повече от десетина минути, след което насекомото внезапно замръзваше неподвижно на мястотото си, а баба ми подаваше триумфално иглата, като да беше пръчката на захарен памук, и казваше: „Готово е. А сега бъди добро дете и върви да ми донесеш дъскичка…”

Двете с баба забивахме тела на пеперуди в надгробни дъскички от черешови клончета в продължение на почти четиринадесет години. Докато един ден с мама не забихме черешов кръст над главата на баба и тя заспа вечния си сън под цветовете на липата и под сянката на двата мола, растящи като две злокобни, титанични гъби от другата страна на улицата. Същата година аз събрах живота си в куфара, разперих криле и отлетях надалеч в търсене на нови светове и пеперуди. Няколко месеца по-късно мама ми се обади по телефона – за да ми каже през сълзи, че мушкатото било увяхнало.

 

*          *          *

Стоя под душа и се взирам в плочките. Понякога просто обичам да стоя така – както казваше Рони „изпразвам поглед в гърлото на нищото” – за няколко секунди или за няколко вечности, кой би могъл да каже? Истината е, че нямам никаква представа, защото, когато остана сама в банята, стрелките на биологичния ми часовник престават да се движат, а тиктакането на света се връща към ушите ми единствено като неуловим за сетивата шепот. Безцелното взиране в плочките винаги помага да си спомниш кой си в действителност. Когато си спомниш обаче, понякога ти призлява. И изведнъж страшно ти се приисква да забравиш.

Рони беше едва на двадесет и една, когато му позволих за първи път да пише стихове от вътрешната страна на бедрата ми. Обичаше да казва, че съм перверзно-красива като венчелистчета на роза, смачкана от стар трабант. Идея си нямам какво точно влагаше в тези думи, нито пък в думите като цяло. Рони беше роден поет, а аз винаги съм била плачевно осакатена откъм всякакъв естетически усет за света. Спомням си само, че никога не ме докосна така, както се докосва жена – само пишеше ли, пишеше по кожата ми, като да беше платното на велик художник-импрасионист. Глупаво дете си беше този мой Рони, сега като се замисля, не съм съвсем сигурна какво точно ме накара да се влюбя в него и не само да се влюбя, ами и да си остана глуповато влюбена през следващите три години от живота си. Не съм съвсем сигурна и какво точно го свързваше с този негов парижанско-прасешки импрасионизъм, трябва да беше същото, което го караше постоянно да дрънка за прехваления му купизъм (него поне го запомних, но само заради Дама Купа, щастливата ми карта, когато трите с Моник и Саша играехме на бридж-белот, седнали на плочките на Паризер плац в четири и половина сутринта). Безспорно обаче винаги, когато се замисля за Рони, най-ясно си спомням за онзи негов любим датаизъм, който аз незнайно защо тъпо и упорито все си наричах „далтонизъм” и който несъмнено ще да беше породен от щурата му мания към механично точното запомняне на дати, с която само успяваше да ме ядоса.

Вбесяваше ме този Рони, казвам ви. С мазната си коса, с глупавите малки очилца с рогови рамки, с префърцуненото си дрънкане на богато парижанско леке, чиито мама и тати копат домати в Екс ан Прованс, Южна Франция и то не за друго, ами защото им е писнало да ринат мангизи и са решили да се оттеглят от социалния живот и да си починат. Мама и тати, които по цял ден си бъркаха в носа, чакайки търпеливо синчето им да се върне от чужбина и най-сетне да благоволи да си приключи докторантурата в парижката Академи де Бозар. Вбесяваше ме още, че в продължение на три години му се молих на колене да ми каже кой по дяволите е бил този Бозар, че е получил привилегията името му да назовава не какво да е, ами цяла академия. Той обаче никога нищо не ми обясни, а само се усмихваше всезнаещо насреща ми като да бях последната глупачка. Обичаше да ме разпитва. Защо ме е страх от пеперуди, защо никога не ям череши, как и защо съм решила да напусна родния дом и да се установя в Берлин. Рони не знаеше, че аз не умея да се установявам. Установих обаче, че той ме кара да си спомням как, няколко години по-рано, точно на двадесет и четвърти август, бях пристигнала на автогарата в Берлин и бях слязла от вмирисания на източноевропейска пот и на дърти напарфюмирани лелки автобус, завличайки след себе си куфара си и заличавайки с една-единствена крачка целия си досегашен живот, за да започна „всичко отначало”.

Когато си на деветнадесет години без четири дни, хората наивно си мислят, че ти е лесно да започнеш всичко от начало. По това време аз наивно си мислех, че хората са прави. „Отначало” спях по пейките на Централна гара, къпех се в тоалетните и се разхождах безцелно по пероните, като се забавлявах да сричам надписите по прозорците на заминаващите влакове. Кот-бус. Айзен-хютен-щат. Франкфурт-ан-дер-одер. Влаковете, на които никога не се качвах, в които пътуваха хора, чиито език не разбирах и чиито живот ми беше непонятен. Тогава все още не ми пукаше за хората. „Когато си на двадесет и пет и все още не си се загрижил за света и хората, животът ти е празен като смърт”, беше ми казала баба, ала аз не се страхувах. По това време възрастта двадесет и пет ми се струваше точно толкова далечна и недостижима като да кажем деветстотин тридесет и три.

Денем събирах „улики” – така трите с Моник и Саша наричахме бутилките от бира, кока-кола и минерална вода, които се търкаляха по парковете и по улиците и които берлинските клошари връщаха в големите супермаркети като Кауфланд, Лидъл и Ауди за двадесет и пет евро цента парчето. След това с припечелените пари ходех на кино. Понякога вечер, след като цял ден бях мъкнала торби из града и ръцете ми воняха на престояла „Пилц”, на засъхнала „Хайнекен”, на гранясала „Експорт”, а в джобовете на старите ми джинси подрънкваха монети от десет, двадесет и петдесет цента, обичах да се „усамотявам”, както казваше Саша. Хващах трамвая, отивах в Тиъргартен Парк и лягах на тревата – с разперени ръце и крака и с лице към небето. Спомням си как лежах така с часове, представяйки си, че съм английската кралица, пушех цигара, гледах облаците и се усмихвах сама на себе си. По-късно Рони ми обясни, че, ако не си се научил да се усмихваш сам на себе си, никога не можеш да се усмихнеш истински на другите. Малко нещо интелектуален онанист си падаше милият Рони, ала тогава на мен още не ми пукаше особено за него. Не за друго, ами защото по това време все още не го познавах. Тогава още не познавах и Саша, защото Саша все още живееше в Краков, а на Моник изобщо през ум не й беше минавало да зареже Ален и да се премести да живее в Берлин…

За известно време този мой бутилков бизнес ми се струваше толкова доходоносен, че съвсем сериозно бях решила да връщам бутилки в продължение на няколко години, да събера пари, да си отворя сметка в някоя банка, а след това да се запиша да уча в Хумболт университет. Макар че и представа си нямах кой ще да е бил този Хумболт, та да кръстят на негово име цял университет. После от събирач на стъкло внезапно ми се наложи да се преквалифицирам, за да се превърна в детегледачка и в продължение на малко повече от година се занимавах единствено с отглеждането на чудовищно разглезените Марк, Жанин и Мари Вигерт, чиито едри, мазни и червендалести като вурстове родители бяха дипломати и нямаха никакво време за нещо толкова отегчително и безперспективно като отглеждането на собствените си деца. Тъй като не говорех добре езика, за щастие не ми се налагаше да се затормозявам с разговори или други досадни форми на социален контакт. Вместо това перях опикани завивки и сменях памперси, докато не се научих да го правя с такова удивително майсторство и с толкова финес, че и Мери Попинз би ми завидяла.

Със Саша се запознах на дванадесети юли, точно в двадесет и един часа и двадесет и три. Заговорихме се, докато аз тъпчех памперси в боклукджийския казан за разделно изхвърляне на отпадъци, а тя от своя страна ровичкаше в съседния контейнер в търсене на стъклени бутилки. Контейнерът беше зелен и бутилките в него също бяха зелени, защото, ако не знаете, ще ви кажа – в тази страна хората имат отделни контейнери дори за различните видове стъкло.

В Берлин боклукджийските казани са пълни не с боклуци, а със съкровища – истински съкровища от жълти, бели и зелени стъкълца, ситно начупени, лъщящи на слънчевата светлина, досущ като камъчетата, които събирах някога, някъде там далеч-далеч, от другата страна на света, на другия ръб на времето, когато бях още малка, когато не познавах Рони, Саша и Моник, не познавах живота, не бях виждала мокрото розово дупе на Жанин и събирах стъкълца, клекнала на брега на морето, в очакване някоя вълна да захапе джапанките ми и да избяга с тях обратно към хоризонта…

Виж с Моник вече се запознахме при коренно различни обстоятелства. Когато я срещнах, бузата й все още аленееше от юмруците на оня нещастник Ален, който я пребивал от бой откакто била на седемнадесет, обаче тя стояла тъпачката, стояла си при него и си го обичала, защото, видиш ли, той я обичал. „Искаш ли да изкараш малко пари?” – това беше първото нещо, което я чух да казва. Вдигнах неопределено рамене. Че кой не иска…?

Устните на Моник несъмнено са най-съвършеното нещо в цял Берлин, а твърде вероятно и в цялата вселена. Заради тези устни тя имаше поне пет пъти повече клиенти от нас двете със Саша, взети заедно. Което всъщност не беше кой знае какъв проблем, защото ние с нея продължавахме да събираме стъкло и да бършем задници, което ни позволяваше даже да заделяме по някое евро за деня, в който щяхме „да постъпим в университет”. Имаше обаче нещо в устните на тази проклета Моник. Трябва да беше някаква магия, но нещо в начина, по който ъгълчетата на устата й се огъваха и хлътваха в трапчинки, по който се сбръчкваха в две съвършени вишнево-ягодово-малинови хармонички всеки път, когато се усмихваше… Да наистина, трябва да беше някаква магия.

За първи път се съблякох пред непознат, когато бях на двадесет и две. „Малиновски” – представи се той, без да ми подаде ръка, след което се зае да разкопчава панталона си. Ципът заяде и той започна да псува ядно през зъби. „Елизабет” – излъгах бързо, отмятайки кичур коса от челото си, твърдо решена, че през първата си нощ на подобна работа една жена просто е длъжна да носи име на кралица и маска на древноегипетска статуя. После опрях гръб о стената, затворих очи и се заслушах в тишината – от другата страна Моник тихо простенваше и аз неволно си представих как устните й отново се къдреха в малинови хармонички… Представях си, че съм мишена. После дулото на пистолет. Накрая се превърнах в безкраен тунел, вперил мъртъв поглед във връхлитащия срещу него влак. Когато отново отворих очи, розовите устни на изгрева вече бяха целунали прозорците ми. Бях сама, а от другата страна на стената не се чуваше нито звук – навярно Моник беше заспала.

„Знаеш ли… – казваше ми Саша – истината е, че в този сбъркан свят слънцето вече отдавна не изгрява от изток”. Саша беше романтична натура, досущ като Рони. Навярно затова и когато ги запознах, двамата толкова се харесаха, че решиха да се върнат заедно в Париж, да си направят дете и да се обичат до свършека на света.

От известно време насам обичам да пътувам сама. Качвам се на произволно избран влак и просто се наслаждавам на усещането от това да съществуваш в непрекъснато движение. Не правя нищо, просто съзерцавам. Насапунисаните личица, самодоволните усмивки, стъклените очи. Понякога обаче отдръпвам поглед за миг от цялата тая стъклена гавра, от цялата гарова бутафория и си спомням, че има и друг свят отвъд прозорците ми.

Веднъж пътувах с влак към Шчечин и съзерцавах пейзажа. За известно време пред погледа ми се простираше просто поредният никога-не-заспиващ град. След това влакът внезапно зави наляво и за миг ми се стори, че светлината на слънцето ще ме ослепи. После пред очите ми разцъфтя съвършената красота на ширналите се изведнъж безкрайни кротки полета с червени макове, с полегнала насред нищото спяща зелена трева, жужащи пчели и прехвъркващи в небето лястовици – цялата тази стряскаща пасторална идилия, пропита с дъх на с мащерка, на мента и на пеперуди, този безпогрешно функциониращ механизъм, в който аз някак си твърде удобно отсъствах – и внезапно се улових как си представям, че слизам точно тук, на никому непознатата гара, на ръба на света и в задника на нищото, как се свличам уморена на земята, коленича в пръстта сред хилядите, хиляди червени макове, танцуващи по вятъра и после… Как късам, късам, късам, мачкам, тъпча, хвърлям нищо неподозиращите им стъбълца, как унищожавам съвършената невинност на прекрасните им венчелистчета. Защото на този свят няма по-перверзна наслада от тази, която ни обзема, когато разберем, че сме успели да унищожим нещо красиво.

Понякога стоя сама на перона, гледам заминаващите влакове и се моля за смърт. Сигурно не знаете какво означава да се молиш за смърт, затова ще ви обясня. Гледам света през стъклените очи на витрините, докато светът ме гледа, сгушен удобно в пластмасовата си опаковка за еднократна употреба, и с цялото си сърце се моля за унищожението на цялата проклета човешка цивилизация. Мисля си за това как ми остават точно двадесет и четири дни до фаталния миг, в който ще стана на двадесет и пет и си отдъхвам, знаейки, че все още имам време. После се прибирам отново в глупавата си квартира, затварям се в банята, събличам си дрехите, кожата, костите, отлюспвам собствената си черупка, разцепвам собствения си пашкул, гледам се в огледалото и празня очите си…

Защото, съгласете се. Нищо добро не можеш да очакваш от себе си, когато баба ти още на четири години те е научила как се убиват пеперуди[2].

[1] … краката се разтварят като ножици, а

от скривалището лъхва огън; и избликва пламък

от ъгъла между бедрата й…

 

[2] Разказът е спечелил първа награда в конкурса за написване на разказ на младежка тема, организиран от Община Варна през юли 2011 година.