“Oh, East is East, and West is West, аnd never the twain shall meet[1]”

                                                                                                                                            Р.Киплинг

*Есето е отличено с Първа награда в конкурса за литературно есе на Фондация за социални и хуманитарни изследвания и публикувано в списание „Критика и хуманизъм“ през 2011 година.

Молех се само да свърши войната…

Тънката цепнатина между устните й се разтваря за миг, но само колкото да пропусне думите, след което се хлопва зад тях като врата на невидим затвор. Лицето й помръква, очите й се замъгляват, леките бръчици по челото й се изопват и изчезват. Гледам я и за един кратък миг ми се струва, че жената срещу мен е поне с двадесетина години по-млада, отколкото е в действителност. После илюзията изчезва, а действителността се настанява на мястото й с триумфалната си и самодоволна усмивка.

Ето, тя отново е стара и отново мълчи, държи си езика зад зъбите, а езикът й се превърта три пъти в ключалките, решен да не ни каже нищо повече. После внезапно зениците на очите й се разширяват в нов пристъп на екзалтация, а пръстите на ръцете й се сплитат в необичаен за класната стая, в която се намираме, жест на молитва.

Докато говори с бавната си, гърлена, така характерна за германските езици прозодия, леко удължавайки гласните в началото и в края на всяка дума, погледът й някак странно се рее над главите на десетината чуждестранни студенти, които я поглеждат неразбиращо за миг, вдигат рамене, след което почти едновременно се навеждат над тетрадките си, за да си запишат непознатата дума: der Krieg[2].

Не мога да си представя за какво се моли човек в наши дни, когато е на вашата възраст, деца. Когато е на двадесет и три, двадесет и четири, двадесет и пет години и когато не е преживял ужаса на войната. Какво очаква, от какво се страхува, за какво мечтае…

Гледа ни, ала видимо без да ни вижда. Кара ме да се чувствам невидима, странно недостойна за думите, за тихия й мелодичен глас на дългогодишна учителка по немски в бившата ГДР, за войната, загубата, скръбта, тишината й. Тишината, която не разбирам. Най-странното е, че все още базистното ми ниво на владеене на немски език не ми позволява да разбирам напълно думите й, докато с потрепващ от вълнение глас тази почти непозната жена изповядва пред нас историята на живота си. Смисълът обаче си остава кристално ясен, остър като игла, готов да се забие в мозъка, да разчовърка мислите, да разбие възприятията, да ми припомни нещо, което в действителност никога не съм преживявала.

*          *          *

Странното е, че съм тук вече от четири месеца, а все още нито веднъж не съм отишла да видя Стената. Виждала съм я на снимка, разбира се, имам си я даже на картичка, веднъж дори без малко да си купя една от ония мънички пластмасови кутийки, които се продават из центъра на Берлин за по две евро парчето – когато ги отвори, човек намира едно от ония малки, пъстри камъчета, за които продавачите го уверяват, че са късчета от нея. Понякога се питам колко ли голяма ще да е била тази стена, та хората вече двадесет години да я продават на парченца, камъчета или тухлички, на мънички, красиво опаковани порцийки безполезен чакъл и при все това части от нея все още да могат да бъдат видяни недалеч от берлинската гара Остбанхоф, както и на още няколко места из града – в случай, че човек все пак предпочете сам да разгледа графитите, да направи няколко снимки или пък просто да си изчегърка парченце спомени и да си тръгне с него – доволен, че с един-единствен жест е натъпкал в джоба си величието и позора на световната история.

Винаги съм живяла с очакването, че някой ден ще намеря място по света, в което най-сетне ще мога просто да остана. Понякога се питам защо изпитвам такава непреодолима вътрешна необходимост постоянно да променям местоположението си в пространството. Дълги години се чудех защо все колекционирам карти на градове, самолетни и автобусни билети, сметки от отдавна посетени хотели, стари пощенски марки и картички… Беше ми нужно доста време, за да осъзная, че страдам от нелечима фобия, с която малко хора на този свят биха могли да се похвалят: страхувам се да се завръщам.

През последните няколко месеца уча и живея на ръба на света в град, който не съществува. Градът се казва Слубфорт: с тази странна дума-хибрид местните хора назовават няколкото стотин квадратни километра немско-полска земя, разположена на около 90 километра източно от Берлин и разделяна на две от минаващата през нея река Одер. На левия бряг на реката се намира неголемият немски град Франкфурт на Одер, а на десния – полското градче Слубице, което до 1945г. е било най-крайният източен квартал на това, което немците полушеговито наричат „малкия Франкфурт”. Днес споменът за общото им минало обаче отдавна спи вечния си сън под тонове бетон, мътните води на реката и пъстроцветната патина на времето.

Когато прекараш четири месеца като Austauschstudentin[3] в специалност „Интеркултурна комуникация” в град Франкфурт, понякога ти се налага да прекосяваш пеш моста, отбелязващ полско-немската граница между два и десет пъти дневно. В такъв момент е почти невъзможно да повярваш, че, минавайки по същия маршрут само двадесет години по-рано, би бил застрелян без колебание от граничната полиция.

Понякога вървя по брега, хвърлям камъчета в мързеливите води на реката и си обещавам, че никога няма да си взема парче от Стената, камъче от брега на Одер или да събера пясък от моста. Мисля си как е по-добре да оставим историята да спи в мир под тоновете тиня, глина и бетон, съзерцавайки я мълчаливо, вместо да учим от нея полезни уроци, да я оплакваме с кървави сълзи или да я превръщаме в туристическа атракция. После решавам как следващия път, когато имам час по немски език при възрастната госпожа Беате Шварц, ще отида при нея, ще я погледна в уморените празни очи и ще й кажа точно за какво мечтая аз, човекът на двадесет и пет години, който никога не е преживявал ужаса на войната.

Мечтая да изживея дните си в свят, в който „der Krieg” е просто непозната дума.

 

[1] „О, изтокът е изток, западът е запад и те никога не ще се срещнат”, цитат от британския писател и поет Джоузеф Ръдиард Киплинг.

[2] Война (немски ез.)

[3] Студент на обменни начала (немски)