DE CONTEMPTU MUNDI[1]

 

 „Тази цивилизация се опира на фалшивите желания, които ТИ изпитваш. Тя ще загине”

Фредерик Бегбеде, „9, 99 франка”

 

„…петдесет и пет годишен мъж се самоуби, блъскайки колата си в автобус…

…В седем часа сутринта той съобщил на съпругата си, че е решил да сложи край на живота си, след което излязъл от къщи с лекия си автомобил марка „Ситроен”…

Минути по-късно се блъснал челно в автобус на фирма Юнион-Ивкони, пътуващ от Испания за България…

…от удара и автобусът, и колата са се запалили…”

 

*          *          *

Когато запишеш новините от деня в подходящата графична форма и във формат уърд (по възможност в Compatibility Mode), те неусетно се превръщат в стихотворение. Стихотворение, което може да те уплаши, разчувства, или дори разплаче, ала което всъщност никога не те засяга пряко. Най-странното е, че в наши дни дори не е нужно да се подбират подходящи за целта римни двойки. Римуваните стихове отдавна са отживелица. Прекомерната музикалност вече само дразни изтънченото ни ухо, а алитерацията не е нищо друго освен специфичен похват в брандинга, служещ за узурпиране вниманието на и без това плачевно зомбирания потребител. Навярно затова и съвременната реалност се случва единствено между студените редове на една безкрайно тъпа, безчувствена и бездиханна проза.

Изгасям телевизора. Какво пък има да му гледам толкова? Сутрин като всяка сутрин, нищо ново не се е случило под слънцето от снощи насам, та камо ли през последните две хиляди години. Светът бавно и безвъзвратно си отива по дяволите, мисля си, хора се раждат, умират или се самоубиват всеки ден, а, аз какво, да се гръмна ли…? Все пак, не е по моя вина… Не, не, не е по моя вина, аз не съм от тук и съм за малко, аз не поемам отговорности, аз мога единствено да отсъствам. Страхът от промяна е моята последна изповед. Пасивното наблюдение е Моят Осми смъртен грях. Гледам, слушам, чопля си носа и преработвам информацията, запаметявам я в RAM паметта си, бъркам си отегчено с пръст в едното ухо, после и в другото. Дреме ми на черупката, чувате ли, шепна си съвсем не-философски, докато спокойно продължавам да дъвча сандвича си с пресни домати, пуешка шунка и кашкавал „Витоша”. Сърбам замислено сутрешните остатъци от чашата си с нескафе с много мляко, прелиствам разсеяно някакво списание и с типичното за нежния пол умение да върша между пет и петнадесет дейности едновременно си лакирам ноктите в ярко, наситено бонбоненорозово. Чела бях накъде, че според психолозите розовият цвят действително имал изключително силно въздействие върху човешките възприятия. Доказано било, че хората, които по-често се обличат в розово, в деветдесет на сто от случаите са значително по-удовлетворени от живота си и съответно, по-щастливи от другите. Честна дума, ако в наши дни се намери някой наперен учен да ми я докаже тази теория черно на бяло, не ноктите си ще лакирам, ами цялата ще се боядисам от главата до петите. Ще се мацам, казвам ви, докато не заприличам на Пинко Розовата Пантера, на захарен памук или на малолетна проститутка, изпъчила гърди насред Аспаруховия мост. И това не е всичко. Защото после незабавно ще си пребоядисам колата, столовете, кухнята, барем с тапетите и умивалника, а защо не и целия проклет апартамент, след което ще седна доволно на розовият си задник върху розовия диван и ще пия ягодов шейк, дотогава докато съседите не се сетят да викнат полиция или от Бърза помощ не дойдат да ме отнесат на розови носилки!

Необяснимо защо обаче тази сутрин розовото ми настроение някак странно и необяснимо липсва. Сигурно защото сме понеделник. Не какъв да е понеделник обаче. Днес е последният понеделник от последната седмица на летния ми отпуск. Казвам ви, последният понеделник от лятната ми отпуска е сто пъти по-отвратителен от всички работни дни през предстоящата календарна година. В последния понеделник на август обаче има нещо магическо и подчертано фатално – досущ като петък тринайсти, като черните котки, мистерията на българските гласове, точния състав на шкембе-чорбата в кръчма „Гюрлата” и още ред други подобни необясними неща.

Зле ми е, мамка му. Чувствам се така, все едно ми предстои да ходя на нечие погребение. И да си кажа правичката, не ще да е заради автобуса или заради нещастния самоубиец, за който кой знае защо продължавам да чета в сайта на vesti.bg, забила кръвясалия си, зомбиран поглед в екрана на компютъра. Ама че работа, горкият човек, защо пък е решил да се забие именно в автобус на Юнион-Ивкони? Аз например, ако реша да ставам камикадзе, сигурно ще се ударя я „Биомет”, я в „Етап”, или още по-добре направо в някой тир…

Превръщам се в чудовище. Прогресивно деградирам. Страх ме е да си призная, но истината е, че новините вече твърде отдавна нито ме стресират, нито ме натъжават – дори и най-страшните, дори и най-кървавите. За мен те са просто безсмислени късчета разбити реалности, които някой е отчупил от разнебитените реалности на другите, стрил ги е наситно в мъничко невидимо хаванче, преди да ги натъпче в малката черна кутия, разположена на почетно място в ъгъла на спалнята ми. Мълча, преглъщайки. Консумирам, без да бързам с лице, озарено от неестествена, неонова светлина и сгърчено в маската на тъпо, фриволно съчувствие, докато разголвам с воайорски поглед и без това разнебитените животи на другите. Не ми пука за животите ви, чувате ли, пет пари не давам за реалността ви, ще ви призная честно, без излишен патос и без да превръщам личния си вътрешен бунт в поредната жална патология – вече отдавна не ми пука за нищо. Покорно чакам Невидимият Някой да натъпче малките парченца в черната кутия на черепната ми кутия, докато с кравешко покорство преживям сутрешния си сандвич. Това е, баста, c’est la vie[2].

Реклама. И слава Богу, защото очите ми стояха отворени толкова дълго, че роговиците им вече започваха да хващат корички.

 

…Мечтаете си за красива коса без пърхут?… Всички гледат към Вас!

За да сте здрави през целия ден! Пийте само Кока-кола лайт…

…Проблеми с дишането?… Освободи напрежението…

Искаш да общуваш неограничено?… Грабни „Сникърс”!

…Имате диария…? За теб, за мен, за вас…

Защото

го

заслужавате…

(Това е – нищо – c’est la mort[3]. Оказва се, че от рекламите също могат да се създават стихотворения… А може пък да се окаже, че в крайна сметка съвременната проза не е чак толкова неблагодатна за творчество…)

Отварям прозореца и пред очите ми като гигантско нефтено петно се разлива брегът – яркожълт кварц, забил хищните си зъби в напуканите сини пети на морето. Поредната синя варненска утрин с дъх на евтина водка, йодни пари и силициев диоксид. Последната синя утрин, преди да си замина за София, мисля си, зареяла меланхоличен поглед в небето. После внезапно се навеждам над перваза, протягам ръце напред и надолу, отпускам се, сякаш съм чаршаф от снощното пране – щедро вмирисан на „Пурлан” и някак смешно, безформено размазан по меките ъгли на прозореца като часовник в картина на Салвадор Дали и, без сама да знам защо, разпервам ръце и започвам да ги размахвам нагоре-надолу, нагоре-надолу все едно са крилете на птица. Поемам си дълбоко въздух и… Дишам. Дишам, докато ме заболи, докато най-накрая не почна да се задушавам от дишане, като същевременно с това си представям как белите ми дробове се пълнят с море, небе и водорасли и постепенно стават сиво-сино-морави досущ като два гигантски, тлъсти патладжана. Усмихвам се, без да спирам да махам с криле. В същия миг внезапно ме лъхват добре познатите ми от края на юли миризми на пясък, сол и водорасли, на плажно масло и варена царевица, съвсем неромантично примесени с лекия полъх на урина, на цаца, запържена в гранясало олио и на вкиснала бира, които се носят откъм близката кръчма. Усмихвам се отново, осъзнавайки, че така както съм сбърчила нос и душа въздуха досущ като някое диво куче Динго, започвам да приличам на главния герой от „Парфюмът”[4]. Само дето за разлика от него аз поне не съм се превърнала в сериен убиец. Все още не.

Лятото си отива, в това вече няма ни най-малко съмнение. Посред морски треви и лунен прах, под черните Йовкови жици с накацали отгоре сиви лястовици, с протърканите си джинси и с осем цигари, натъпкани между силиконовите устни, с преметната през рамото кокентна розова чантичка с надпис : “I Love Paris”. С очи, подпухнали от нощно бдение и с джобове, догоре пълни с пясък, с плисък на вълни и с калцирани рапани с пробити черупки, уволнено след последната си командировка, с чаша бяло Бакарди между шоколадовите си пръсти и с тубичка автобронзант в другата, виждам го как се спуска надолу по алеята под „Пантеона” към входа на Морската градина и припка босоного право към плажа. Познавам го добре – там то ще полегне уморено на пясъка под мръснобелия чадър, взет под наем за три и петдесет, ще се усмихне съблазнително на малолетния спасител, нахлузил смешни червени шорти, три пъти по-големи от главата му, а накрая ще запали цигара и ще запуши досущ като някой халиф от приказките на Шехерезада, без да откъсва непромокаемо-неразгадаемия си поглед от бледата линия на хоризонта.

*          *          *

От пет години не бях прекарвала август в родния си град.

Варна се е променила, усещам го с всяка фибра на тялото си. Канела се да става европейска столица на културата през 2019-та (разбира се, само в случай, че всички дружно успеем да преживеем Апокалипсиса през 2012-та). Виж ти, появили са се и няколко нови кафенета, а по плажната алея вече навсякъде е отворено за коли и от двете страни на пътя ръката на неизвестен творец е нарисувала с червена боя  жалко подобие на велоалея. На „Севастопол” ми се мяркат само непознати лица, от приятели разбирам, че заради моловете вече никой не ходел на кино във Фестивалния комплекс, а в тоалетните на „Макдоналдс” вече не можело да се влиза безплатно. Тц, тц, какво да се прави – криза е.

Само дядото, който продава пуканки пред ФК, все така си стои – като непоклатим паметник на консуматорското общество – и продава ли продава. По левче за малкото пакетче, лев и петдесет за голямото: безспорно единствената цена в света, която няма да се повлияе от такива маловажни фактори като кредитните фалити, капризите на стоковите борси на запад, разширяването на озоновата дупка, масовото затъпяване на населението или дори изчерпването на петрола. И това е успокояваща мисъл.

– Обожавам консуматорското общество! – ни в клин, ни в ръкав се изцепвам пред дядката, който с прецизно замахване на ръката насипва промишлено количество пуканки в торбичката, след което ми я подава с думите:

– Я, по-добре не се занимавайте с глупости! – кратка пауза – Момент да Ви върна… Допълнително сол?

Поклащам отрицателно глава.

– Не, не искам… Благодаря…

„Този свят е нереален, освен когато е отвратителен”

Това пък откъде ми хрумна? Трябва да е някакъв цитат, но от кого? Сартр? Нотомб? Буковски? Бегбеде? През това лято за първи път от доста време намерих време да прочета повече от две книги. Не ми подейства добре.

– Имате ли карта Виза?

Неочакваният въпрос ме изкарва от странния ступор, в който бях започнала да изпадам.

– Ъ-ъ… К-какво?

– Попитах Ви дали имате карта Виза…

Гледам го със зяпнала уста и все още не мога да повярвам, че от всички хора на този свят не друг, ами точно дядото с пуканките пред ФК се намери да ми зададе подобен безумен въпрос. Оглеждам се учудено. Наблизо няма друг човек, с изключение на обичайната тълпа от прегладнели консуматори, които се редят на опашка зад гърба ми, нетърпеливо очаквайки реда си. Точно в този миг обаче човекът е навел глава, забил е поглед в торбичката с парите и рови вътре с пръсти в търсене на стотинки, за да ми върне ресто. Не знаейки как да реагирам, вдигам неопределено рамене и отговарям:

– Имам, разбира се. При това не една, а цели пет: две на ПИБ, една на ДСК и две чуждестранни…

Той все така продължава да рови в парите, без да ме поглежда.

„Не ти се дава да рушиш, преди да се научиш да съзиждаш”

Това пък сега какво е? Йоан…? Матей…? Лука…? Чух ли го, или само си го помислих? Схванах намека, хич да не е. Не е добре да критикуваш, ако и без това не правиш нищо, за да промениш света към по-добро. Primum non nocere[5]. Има резон. Невидимите гласове както обикновено са прави.

Млъквам, усещайки, че съм на път да подема поредния безсмислен и безумен спор с Вътрешния си глас. Навярно полудявам. Това несъмнено ще да са първите зловещи признаци на пост-ваканционната депресия. Ето до какво води безразборното четене на научна фантастика. Не е работа за всеки, казвам ви, още по-малко за някой като мен. Мислено си обещавам, че през следващото лято ще се постарая да наблегна на телевизията.

– Изживейте лятото! Изживейте живота си! – глас от Отвъдното, шепот, идещ от устата на Властелина на пуканките или просто Болното Ми Въображение…? Сякаш, че има някакво значение…

„Какво пък толкова има да му изживявам?” – язвително измърморвам повече на себе си – вече с блеснали устни, дъх на палмово масло и уста, доволно натъпкана с царевица – „Нали и без това прекрасно си знам, че лятото и този път ще ме надживее…”

Дядото с пуканките обаче вече се е обърнал към следващия клиент.

Вдигам рамене и се отдалечавам. Коя, по дяволите, съм аз, че да поставям под въпрос Великото Тайнство на пуканките? Гласът на тишината отново се оказа прав – на този етап достатъчно геройство би било, ако успея да изживея смислено живота си…

Имам точно седем дни, за да догоня лятото. Седем дни, за да простя на въздуха за това, че ме задушава, на плажната алея за това, че велоалеята й продължава да бъде невидима и на времето за това, че минава твърде бързо. Седем дни, за да се примиря, че 2012-та ще мине и отмине със или без краха на човешката цивилизация, че август има само тридесет и един дни и че септември е неизбежен като смъртта, данъците, остаряването и нещастните любови. Седем дни, за да си направя равносметка и да се подготвя за останалото време от годината, когато за пореден път всички до един ще пукнем като кучета, очаквайки Апокалипсиса на безпаричието, навели покорно глава пред Светата Инквизиция на офиса си, докато кротичко посръбваме черно Еспресо пред заплашително надвисналата над главите ни гилотина на преносимия ни компютър. Тази вечер обаче не.

Тази вечер все още е рано за подобни мисли. Защото, докато пристъпвам бавно с ясното съзнание, че не съм тръгнала наникъде, тътрейки крака под опаловата светлина на уличните лампи, глуха за дискотечните крясъци и с уста, претъпкана с пуканки, за първи път ми се струва, че бих могла да се примиря с абсолютно всичко глупаво, тъжно или зло, с което ще се сблъскам, докато търкалям личното си сизифофско камъче по тази лашкаща се насред нищото планета. Или поне до момента, в който някоя синя утрин не ми изгърмят бушоните, не ми изтрещят лимките и не реша да натисна газта в насрещното и да се забия челно в маршрутно такси номер 14, в междуградски автобус „Етап”, обслужващ редовна линия Варна-София и обратно, или просто в уморените змийски серпентини на сутрешния експрес.

[1] De contemptu mundi (или „С презрение към света”) e поема, написана на латински език в края на 12-ти век. Неин автор е бенедиктинският монах, поет и сатирик Бернар от Клуни, роден в областта Морле, Франция по времето на Пиер Достопочтени (1122-1156). Свещеници, монахини, епископи и прочие служители на средновековната Църква са жестоко и безмилостно разкритикувани и обвинени в низост и подкупничество в поемата от 3.000 стиха, представлявща горчива сатира на цялостния морален упадък на монашеското съсловие по времето на поета. Силно повлиян от Данте и неговия „Ад”, в нея той призовава към аскетично съзерцание, отказ от всички земни наслади и заместването им с духовни. По обясними причини днес тази средновековна творба е почти напълно забравена.

 

[2] Такъв е животът (фр.)

[3] Такава е смъртта (фр.)

[4] „Парфюмът: историята на един убиец” е филм на Том Тиквер, създаден по едноименния роман на френския автор Патрик Зюскинд (2006).

[5] Primum non nocere (в превод „Първо: не вреди”) (лат.) е основен принцип в медицината, който се среща още в Хипократовата клетва (410 г. пр. Хр.).