PERFECTO IMMOBILE[1] 

“It is never too late to turn the tide”

 

Снощи отново сънувах същия отвратителен сън. Отново бях риба, затворена между шестте стени на гигантски стъклен аквариум. Атрофиралите алвеоли на несъществуващите ми дробове се издуваха мъчително в гърдите, докато отново и отново отварях и затварях нямата си уста, опитвайки да си поема въздух. Нямах ръце, нито крака. Нямах врат, корем или вътрешности, нямах минало, настояще и бъдеще. Чувствах се малък, кръгъл и сам до мозъка на костите си, до върха на най-малкото косъмче. Имах само очи – две фосфоресциращи в мрака парченца стъкло с цвят на светлозелен изумруд, препускащи бясно в бездънните орбити на очните ябълки в стремежа си да видят нещо, разположено някъде неопределено отвъд ограниченото им полезрение. Не знаех какво е то, не можех да го видя, вкуся, помириша или пък докосна. Инстинктивно чувствах обаче, че е нещо гнусно и лепкаво, неопределимо с думи – нещо зло, което се приближаваше към мен изотзад, за да ме сграбчи в хищните си челюсти. Не исках да живея повече в неизвестност. Исках да се обърна. Не можех да умра като страхливец, без дори да съм получил възможност да разбера какво ме е убило. В същият миг стъклото някак странно започна да изтънява. А човекът-риба в мен си спомни защо не можеше да се обърне назад.

Гръбнакът му беше пречупен.

*          *          *

Както всяка сутрин, събудих се сам – с пресъхнало гърло, задръстено от цигарен дим, стомашни сокове, недоизкашляни храчки и сподавени писъци. Тялото ми се обливаше в щедри количества леденостудена пот, а слепоочията пулсираха в черепа като две абсолютно самостоятелни, набъбнали от количеството изпомпвана кръв, подивели  сърца. Първото нещо, което фиксираха все още частично ослепелите ми от утринната светлина очи, беше не друго, а именно отворения капак на пианото – зейнал насреща ми като хищната паст на грамаданска, гладна хидра, готова да разчекне челюсти и да ме глътне. Притъмня ми. Дъхът ми секна, сякаш някой ме беше ударил в гърдите. Пианото. Отворено. Невъзможно. И все пак – ето, че някой го беше оставил отворено, след което се беше измъкнал от стаята безшумно като сянка, оставяйки ме сам с най-страшния ми кошмар. По челото ми избиха едри капки пот, стекоха се на солени вадички по носа, по скулите и по брадичката, закапаха по гърдите ми. Не усетих нищо. Мозъкът ми се пържеше в главата като скумрия в тиган с нагорещено олио. Кой би могъл да ми причини нещо подобно? В тази стая никога не влизаха непознати. В такъв случай можеше ли да е било някое от децата? Но как? Та нали и двамата много добре знаеха, че не бива, че не мога, че… Изтръпнах от ужас.  Възможно ли е да е била Ана?  

Трябва да съм бил на шест или седем. Един ден майка ми се прибрала у дома след работа, влязла в спалнята, за да се преоблече, и ахнала – разположен удобно на твърде високия за мен стол пред тоалетката й, напълно погълнат от заниманието си, невръстният й син вдъхновено почуквал с мъничките си несръчни пръстчета с мръсни, неизрязани нокти по гладката лакирана повърхност в ритъма на някаква неземна и недоловима за човешкия слух мелодия. Тя се приближила бавно изотзад и в същия миг забелязала, че в мекото дърво на масичката с джобно ножче били издраскани петдесет бели и тридесет и пет черни клавиша, на които детето й свирело с Моцартово усърдие сред плашещата,  Бетовенова тишина.

Мама ме гледала онемяла. Не зная как се е почувствала в този миг. Помня само как ме хвана за ръката, стисна пръстите ми в нейните с онзи неин толкова специфичен жест, с който винаги ми даваше да разбера, че съм направил нещо лошо. После ме свали насила от стола, замъкна ме в кухнята и здравата ме натупа. Четвърт час по-късно, когато ръката й се умори, а виковете ми най-сетне стихнаха, тя отново ме хвана за ръка и ме повлече нанякъде. Направи ми впечатление, че очите й бяха странно мокри. Докато заключваше вратата, тя се наведе към мен и ми прошепна с разтреперан от вълнение глас, който ще помня през целия си живот:

– Моят син ще стане най-великият пианист на света…

Никога не се научих да свиря на пиано. Симпатичната млада учителка, при която ме заведе майка ми, ми предаде точно два урока, по време на които обаче аз си останах необяснимо разсеян и незаинтерсован от случващото се около мен. Не можех да й обясня защо, но някак си просто предпочитах моето си пиано – с клавишите му от дърво, с твърде високото му столче, и най-вече с лекия, упойващ аромат на лавандула, който се носеше из стаята от шишенцето с любимия парфюм на мама. Две седмици по-късно, в началото на юли, нашите ме изпратиха на село при родителите на майка ми. И ето че там, още на първия ден, докато скачах в реката с момчетата от махалата, случайно се подхлъзнах на коварна подводна скала и си счупих ръката.

– Даваш ли си сметка какво ми причини?! – отчаяно хлипаше мама няколко часа по-късно, докато медицинската сестра в болницата бързо и съсредоточено бинтоваше китката ми – Не разбираш ли, че не можеш да станеш пианист със счупена ръка!

Мама си отиде около половин година по-късно. По това време не разбирах какво имаха предвид хората, когато казваха „отиде си”. „Имаше рак” – шепнеха си съучастнически бабите и лелките от село, придошли на глутници специално за погребението. Всички до една бяха облечени в съвсем еднакви, обилно вмирисани на нафталин и мухъл черни дрехи, в които ми изглеждаха като рояк пощръклели нощни пеперуди. „Къде отиде?” – виех аз, захлупил лице върху тоалетката, обвил пръстите на счупената си ръка около шишенцето с лавандулов парфюм. Бях го отварял толкова пъти, за да вдъхна от аромата му, че вече цялата стая миришеше на мама. Никой не ми отговори.

– Престани да плачеш – смъмри ме татко, макар че видях как преди това самият той избърса очите си в ръкава на палтото. После продължи, този път малко по-меко – Вече си почти мъж, Юсе. Мъжете не бива да плачат.

Знаех, че трябва да слушам баща ми. Затова и от този ден нататък спрях да плача. Завинаги. Спомням си как седмица след погребението, татко отново ме изпрати на село. Още на другата сутрин отидох на реката. Събрах камъни в пазвата си и извърших първото истинско престъпление в живота си – навлязох до колене в студената вода и хладнокръвно избих всички попаднали пред погледа ми речни раци, които точно в този час бяха наизлезли изпод влажните скали, за да се припекат под топлите лъчи на септемврийското слънце. И ето че посред бял ден и под безразличния поглед на Хелиос аз си устроих двучасова кървава Вертоломеева нощ, след която по брега на реката останаха само мокри камънаци, натрошени черупки и речен пясък.

Запознах се с Ана точно четиринадесет години по-късно. Тъкмо бях излязал от казармата и с момчетата от махалата се бяхме напили като кучета, страшна картинка, майко мила, направо не бяхме за гледане. А тя глупачката му с глупачка, точно тая вечер намери, за да се появи, мъничка и невинна като ученичка, в синята си рокличка на жълти и бели цветя и за капак да вземе да седне точно до мен – къркан до козирката, разгонен като котарак и зажаднял за женска ласка като някой проклет каторжник.

– Ана – кимна ми тя и в следващия миг почувствах как малката й нежна длан се напъха удобно между грубите ми пръсти, сгуши се във вътрешността на шепата ми и си остана там – неподвижна и невъзмутима, сякаш възнамеряваше да стои така завинаги.

– Юстиниан – отвърнах й и намусено и тутакси сведох засрамен поглед към чашата си с бира, като вътрешно се пуках от яд, че нейното име е красиво, а моето – толкова глупаво. Потях се като прасе и мислено проклинах баща си за това, че в неудържимото си увлечение към античната история ми беше дал име, което цял живот ме беше карало да свеждам очи, когато се представям. За огромна моя изненада обаче тя се усмихна – никога няма да забравя очарованието на тази нейна първа усмивка.

– Винаги съм се чудела какво ли би било, ако един ден взема, че се омъжа за император…

Тази нощ с Ана се любихме за първи път, скрити в склада зад бара, вплетени един в друг като кукли матрьошки, слепи за любопитните погледи на закъснелите софийски минувачи. Чувствах се тежък и непохватен, когато я докосвах – като някой сто килограмов вол или нещо подобно и през цялото време очаквах с ужас мига, в който този прелестен ангел, който беше слязал от небето, за да съблече пред недостойния ми поглед белотата на крилете си, щеше се превърне в прах в ръцете ми и да изчезне, оставяйки ме сам с мечтите, със срама, с глупостта и страховете ми.

Осем месеца след първата ни среща, аз коленичих театрално в краката й, наведох глава и й подадох пръстена, който бях купил за нея. Нищо не й казах. Не ми достигна смелост. Година по-късно се появи Алекс, синът ни, а две години след него се роди и дъщеря ни Нина. Намерих си работа, от която изкарвах горе-долу добри пари, купихме си собствен апартамент в София, децата тръгнаха на училище. След гимназията Алекс замина за Австрия, а Нина постъпи в балетната школа. Колелото на живота ни завъртя, както беше правило със стотици други преди нас и с още толкова след това…

Пианото си го купих на вноски още с първите си няколко по-сериозни заплати. Поставих го на почетно място в нашата спалня с Ана, макар че тя беше по-скоро против.

„Къде се е чуло и видяло пиано да стои в спалнята? Свали го на долния етаж! Пък и нали съседите ще те чуват, как ще се учиш на него, как ще свириш?”

Аз обаче си знаех своето.

„Не го купих, за да свиря на него. Вече е късно за това. Искам само да го гледам. Нека си стои там, да ми краси стаята, това е всичко”.

Така и не успях да й обясня, че никога не бях възнамерявал да изсвиря и един акорд на това пиано. На децата им забраних даже да припарват до него. Не исках никой да го докосва. Исках просто да го наблюдавам – с онова безмълвно благоговение, с което човек може да съзерцава единствено болезнено красивото или съвършено непознатото.

От самия инцидент не си спомням абсолютно нищо. Лекарите казаха, че било нормално. Защитна реакция на организма. Частична амнезия. Така казаха те. Лекарите навярно знаят по-добре от мен. Помня само, че една сутрин излязох от къщи и тръгнах за работа с колата си, а на вечерта се събудих в „Пирогов”, в стая без прозорци, а в гърлото ми беше натикана огромна пластмасова тръба. Въздухът беше гъст и миришеше на дезинфектант. Не си чувствах ръцете, нито краката. Сякаш вече просто нямах тяло. И кой знае защо, именно в онзи постапокалиптичен миг, когато се събудих гол на операционната маса и осъзнах, че не чувствам абсолютно нищичко, че в гърдите ми са забити скалпели, а от стомаха ми стърчат пластмасови тръбички, аз внезапно си спомних за мама. Спомних си и се разплаках. За първи път от двадесет и седем години си позволих да цивря като бебе, докато безпощадните пръсти на докторите режеха, крояха, преправяха и съшиваха остатъците от разпарчетосаното ми тяло, борейки се да го върнат обратно в ръцете на живота. Спомням си, че Ана също плачеше, докато докторите й съобщаваха, че ще си остана неподвижен от кръста надолу завинаги и я потупваха по рамото, нахлузили върху лицата си каменните маски на фалшиво, стерилно съчувствие. Спомням си още как се прибрах вкъщи, видях вратата на гаража, която някой беше оставил отворена и внезапно осъзнах, че никога повече няма да мога да карам колата си. Влязох в кухнята с инвалидната си количка, скърцайки като раздрънкан стар чайник, а двете ми деца станаха едновременно от дивана и ме погледнаха, смутени и несигурни, без да знаят как точно да реагират. Събрах кураж, разтворих ръце и се усмихнах насила, за да ги насърча. За първи път си дадох сметка, че никога повече няма да нося някое от тях в ръцете си. Помня първият път, когато влязох в спалнята и чух Ана, която се къпеше в банята. Примъкнах се тихичко като котарак, отворих полуоткрехнатата врата и я загледах през спуснатата завеса на душ-кабината. Съзерцавах захласнат този приказен театър на сенките и си представях водата, която се стичаше по голото тяло на Ана, по лястовичовата белота на корема й, по кадифената мекота на бедрата, по непристъпните розови зъбери на гърдите й… И тогава осъзнах, че никога повече няма да мога истински да правя любов с жена си.

„Ана, миличка, не искам да живея повече така” – шепнех й вечер, докато галех с натежали пръсти косите й, а тя подсмърчаше като бебе в прегръдките ми – „С тази глупава инвалидна количка и с тези мои проклети парализирани крака. Би било толкова по-лесно и за двама ни, ако някой ден просто забравиш да затвориш прозореца…”

Харесваше ми да й говоря така. Доставяше ми някакво гнусно, перверзно, садистично наслаждение да я мачкам, да я тъпча, да я виждам как се измъчва. Чувствах се сякаш по този начин изпитвах любовта й, сякаш проверявах дали все още държи на мен, дали все още има сили да обича отрепката, нищожеството, зеленчука, безличното, тъпо, безволево мекотело, в което се бях превърнал за последните няколко месеца…

*          *          *

Гледах и не вярвах на очите си. На стената отсреща, точно между прозореца и пианото, беше залепена бележка. Леко присвих очи в недоумение, разпознавайки без усилие ситния, старателен почерк на Ана: „Избирай”.

Преглътнах тежко, а вътре в гърлото ми нещо внезапно започна да стърже, стърже, като да беше дъскорезница. Гледах отворения прозорец, без да мигам, а очите ми някак странно се замъгляваха, ли замъгляваха, докато местех поглед от клавишите на пианото, през бележката на Ана, към прозореца и обратно. Колелцата на инвалидната количка тихичко и тържествено проскърцваха под разтрепераното ми тяло, сякаш разбираха какво нечовешко усилие на волята ми беше нужно, за да се приближа до това пиано, да докосна с пръсти онемелите зъби на черно-бялата му усмивка, да го погаля.  До мажор. Звукът, който отекна в стаята, не прозвуча като музика. Беше болезнен, страшен, тържествен, като началото на нещо ново и непознато, нещо, което огъна стаята, разплака очите, разстопи крайчетата на пръстите ми. Обърнах се, стреснат. Спомних си, че трябва да направя още нещо. Извъртях се бавно на другата страна, протегнах ръка колкото се може по-напред…

И затворих прозореца.

[1] Съвършено неподвижно (лат.)