В началото на всичко, Бог създава Лилит без пол, без цвят и без умението да различава доброто от злото. Но когато Адам решава да подчини Лилит на силата си, над Райската градина за първи път се спуска мрак…

В една студена февруарска утрин Ева се качва на самолет от летище Враждебна, за да напусне София завинаги. В куфара й я чака писмото на Христина. Далеч на запад, на повече от три хиляди километра от нея, Христина се качва на автобус, пътуващ от Берлин към Тюринген, отваряйки едно писмо, което ще промени живота й завинаги.

За да прочетете пълния текст на този роман, можете да се свържете директно с автора по имейл на :

lina.manova@gmail.com

ОТКЪС :

„По времето, когато Йехова създаде Адам, той създаде и жена, наречена Лилит, която също като Адам бе взета от земята. Тя бе дадена на Адам като съпруга. Но възникна спор между тях и тя изрече забраненото име на Йехова и бе прокудена.”

Spaniard Moses de Leon (c. 1250-1305), “Sefer ha–Zohar”

Между небето и земята

Между мрака и светлината

Между Тя и Той

Бидейки Съвършенството, приело плътски Образ и Подобие,

Лилит не познава крайностите

Нито оковите на Времето

Защото когато в Началото на всичко

Пръстта се превърна в плът

А дъхът на Вселената

Се превърна в Душа,

Създателят извая своите творения

В свят, подчинен на един-едничък закон

Този на състраданието,

На прошката, която лекува всяка рана

И Любовта, която поражда още Любов

Без да очаква нищо в замяна.

ПРОЛОГ

– Защо…?

Когато Лилит отвори очи, светлината на слънцето вече си беше отишла. Или може би още не беше се появила. Беше или твърде късно, или твърде рано, трудно беше да се определи със сигурност.

Първото нещо, което почувства, беше тежестта на Оковите. Второто – миризмата на кръвта.

Вдигна очи нагоре и внезапно разбра.

Адам не отговори. Само присви неразбиращо очи и облиза устни, без да откъсва поглед от жертвата си. По това време още никой от тях не бе опитвал от плодовете на Дървото за познаване на Добро и Зло и не можеха да знаят, че на този свят няма нищо по-жестоко от абсолютната невинност.

Адам стисна зъби и почувства в устата си вкус на кръв. Лилит погледна крилата си и осъзна, че кръвта, която капеше по земята и покриваше ръцете на нападателя, не беше тази на Адам.

– Оковах те, за да осъзнаеш силата ми – прошепна Адам – И отрязах крилете ти, за да не можеш да ме изоставиш никога. За да приемеш, че каквото и да сториш, светът, в който бяхме създадени аз и ти, винаги ще бъде подчинен на силата.

Ето затова те положих на колене, в локва от кръв от собствените ти отрязани криле, с ръце и крака приковани към ствола на Дървото на живота. За да разбереш, че нямаш друг избор, освен да ми принадлежиш, че нямаш друго право освен да ми служиш, до свършека на времето… Ето затова, Лилит, заповядвам ти… Подчини ми се…

Лилит се изсмя.

– Не можеш да ме подчиниш на волята си… Не и докато имам своя собствена воля и се подчинявам на собствените си желания.

С тези думи Лилит разтвори крака, сграбчи Адам, приковавайки го неподвижно към себе си. Невъзможно беше да се разбере къде свършва тялото на едното същество и къде започва това на другото. Силата им беше равна по големина и противоположна по посока.

Съвършено еднаква, съвършено божествена.

В този миг Адам се оттласна мощно напред и с победоносен писък се вряза Лилит, разкъсвайки така и двете им преплетени в едно тела. Лилит изкрещя и този вик проряза тишината на новородения свят.

Кръвта се стичаше между краката на Лилит и се просмукваше в жадните устни на земята.

За първи път от зората на своето съществуване Лилит изпитваше болка.

После сведе глава, овладя гнева, който гореше по-силно от всяка болка и промълви сурово, с глас, който не принадлежеше на земния свят :

– Сега ме чуй ти, Адам… Затова че ме унизи, че отряза крилете ми, че направи да тече кръвта ми, че опита да разкъсаш с гняв душата ми… Проклето да е съществото ти… !

Затова че ме пожела, че пожела да ме подчиниш със сила на волята си, днес отвръщам очите си от тебе! А ти помни – с каквато и сила да се сдобиеш, на тоя свят не ти се дава да рушиш преди да се научиш да съзиждаш…

С тези думи Лилит се оттласна леко, почти присмехулно, пречупвайки оковите и разпервайки свободни криле, едновременно черни и бели, видими и невидими, закривайки всичко между светлината на слънцето и тъмнината на нощта, издигна се към небосвода и се изгуби сред безкрая на звездите.

А над Едемската градина за първи път се спусна мрак...

Глава 1. ЕВА

Ева плати на шофьора, отвори вратата и слезе от таксито.

Нарочно не помоли човека, който караше колата, да й помогне с багажа, а и той не си даде труд да й предложи услугите си – беше твърде зает да брои монетите от по десет, двадесет и петдесет стотинки, които беше изсипала в шепата му. Броячът показваше тринайсет лева и шестдесет и шест стотинки.

– Дяволска работа са тези броячи – прошепна тя миг преди да затвори вратата, но шофьорът само изсумтя презрително без дори да я удостои с поглед. Ако знаеше предварително, че малката пикла ще му плати с жълти стотинки и през ум не би му минало да я вземе в колата си.

„Пука ми…” – помисли си тя, като махна с ръка, след което бръкна в джоба си и извади от вътре изпомачкана кутия синьо Виктори. Отвори я. Мамка му. Бяха й останали само три. Поколеба се за миг, след което взе една, всмука я в устата си, но не посмя да я запали.

– Пука ми… – повтори тя на глас, но този път по-скоро на себе си.

Наближаваше края на февруари. Сняг на едри парцали се спускаше някак неестествено бавно наоколо, като създаваше илюзията, че из въздуха се носят огромни бели птици. Бяха някак странно бавни и уморени бели птици, които кротко капеха от небето, кацаха на земята с разперени криле и застилаха земята пред въртящата се врата, водеща към лъскавия Терминал 2 на Летище Враждебна, по-известен като „новия терминал”.

– Що за идиот трябва да си, за да наречеш най-голямото в страната ни летище с име като Враждебна?… – въздъхна тя, без да откъсва поглед от умиращите лебеди, които препречваха пътя й – Ето го пак… Проклетият ви жалък, спечен, сдухан комунизъм, шибаната ви балканска депресия…

През тялото й премина странна тръпка, нещо като радостно нетърпение, ала примесено със студ и страх. Тя придърпа леко крайчеца на жълтия си вълнен шал нагоре, така че да покрива възможно най-плътно носа и устата й. Макар и късо подстригана, къдравата й кестенява коса се бунтуваше под черната шапка. Не носеше ръкавици – беше ги забравила в бързината и суматохата покрай заминаването си – и голите й пръсти синееха от студа.

Часът беше седем и тридесет и пет, температурата – минус седемнадесет по Целзий, а и Ева беше съвсем неподходящо облечена за обстоятелствата и за сезона. Джинсите й бяха скъсани и протрити, а краката й бяха обути в чифт от онези любими на всички тийнейджъри смърдящи черно-бели китайски гуменки, които смешно контрастираха с дългото кафяво палто с оръфани краища – огромно, старо, лайнянокафяво зимно палто, грозно и безкрайно демоде, което обаче тя упорито продължаваше да носи, при това всяка година от началото на ноември до края на април. Беше палтото на майка й.

Ева издърпа дръжката на миниатурния, прокъсан, тъмносин куфар за ръчен багаж и го затътри непохватно по тротоара. Беше грозен и стар, но затова пък лесен за мъкнене, тъй като не тежеше повече от десет килограма. Едната му закопчалка заяждаше.

„Целият ми свят тежи десет шибани килограма” – помисли си тя и от тази мисъл някак си й едновременно и леко, и тежко на душата. Вече не притежаваше нищо истински свое. Всичкият й багаж се състоеше от няколко наслуки подбрани чифта тънки памучни чорапи, чисто бельо, две-три тънки долни фланелки, един-единствен дебел и размъкнат зимен пуловер с неопределен цвят, два чифта джинси, стара, сапун, проскубана четка за зъби и паста „Сигнал”, както и един тъмночервен пластмасов гребен за коса с изпочупени зъбци. На самото дъно на куфара обаче, точно под найлоновото пликче с чорапите и пуловера й, лежеше онзи изпомачкан, саморъчно направен плик с големината на кутия за обувки, който Ева така и не беше събрала кураж да отвори преди да замине. Пликът, в който пазеше писмата на Христина.

„Ще го направя утре – мислено си обеща тя и тръсна глава като същевременно леко засмука бузите си навътре в особен нервен тик, от който не можеше да се отърве още от детството си – Утре, когато всичко това вече ще бъде далеч…”

Ева имаше особени златистокафяви очи, които понякога изглеждаха някак по котешки високомерни и безразлични. Тя самата имаше навика да казва, че се е родила с очи на лош човек, защото идването й на този свят е било породено от едно лошо стечение на обстоятелствата.

Преди да влезе в чакалнята на летището, тя присви очи съвсем по котешки, след което бавно проследи с поглед контурите на куфара, оформяйки около него въображаема рамка във формата на квадрат. После се обърна назад и направи същото нещо с вратата на таксито. Усмихна се самодоволно.

Когато беше на шест, баба й я бе научила на странна игра – беше й показала как да „рисува с очи”, седнала на любимата за двете счупена дървена пейка в Южния парк. Двете с часове рисуваха с поглед дърветата, пейките, хората, разглеждаха света с очите на художник, фотограф или ловец. Прострелваха го, съхраняваха го в спомените си, препарираха го, за да не го изгубят никога.

Понякога баба й й разказваше измислени от самата нея приказки за принцесите Зора и Аница. Смешно-тъжни приказки, в които се преплитаха историите на Андерсен, Оскар Уайлд и Братя Грим. Приказки, случили се преди милиони луни и милиарди слънца. Някога, много отдавна, когато светът още бил млад и неопетнен, а Южният парк още го нямало, когато я нямало даже София, нито България, когато  дори тиранозаврите още не били измислени, а майката на Ева все още даже не била купила семенцата, за да посее в градината си розата, от която девет месеца по-късно щяла да се роди дъщеря й. Приказки от времето, когато на света все още нямало нищо.

Ева си спомняше тези разговори с баба Мария така добре сякаш ги бяха водили вчера:

„Не мога да си го представя, бабо… Ами Борисовата градина, и нея ли я нямало?”

„Нямало я…”

„Ами категралата Свети Александър Невски?”

„Не”

„А майка и татко?”

„Нямало ги, дете, и тях ги нямало”

„А телевизията?”  

„О, тя даже не била измислена”

„Бабо…?”

„Кажи, захарчето ми…”

„А тогава имало ли е Бог…?”

Баба обаче вече я нямаше. Нямаше я майка й, нямаше ги и тиранозаврите. Ева беше на двайсет и знаеше, че е сама – застанала на ръба на света пред необятната пустиня на бъдещето, отвъд която нямаше нищо.

Искаше й се снегът да спре. Тя откъсна очи от куфара и вдигна очи към небето. Небето висеше над главата й, мрачно и свъсено като прокоба. Някъде вътре в него се криеше онзи, който хората наричаха Бог и който се забавляваше да замеря света с дъждове, градушки, а понякога и с мъртви птици. Снегът сякаш едва забележимо започна да намалява.

„Бас хващам, че ще спре да вали до няколко секунди…” – помисли си тя, като отново потрепери и се загърна колкото може по-плътно в твърде голямото за нея палто. Беше й студено, а лявата й гуменка бе скъсана и пропускаше вода.

Ева се спря и измери с тревожен поглед стоящата отпреде й въртяща се врата. Стори й се огромна, свистяща и пулсираща като вход на космическа совалка. Дошло беше време да се нанесе на друга планета.

Тя погледна назад, после погледна куфара, а след това отново вдигна очи към небето и тихо, но твърдо прошепна сама на себе си:

„Ако снегът спре, преди да стигна до вратата, ние с теб ще се срещнем отново”.

*        *        *

Приблизително по същото време, но на няколко хиляди километра от летище „Враждебна”, едно друго момиче на нейната възраст току-що се беше качило в автобус, пътуващ от Берлин към Тюринген и четеше едно изпомачкано и зацапано писмо, първите редове на което накараха кръвта да се смрази във вените й:

„Животът ми свърши, Христина…”