Дъждът се стича вертикално
виолетово
вали на пясъци
на писъци
и на корали
на консервени кутии
захарни петлета
ментови бонбони
и стъклени топчета

Небето плаче
А горе някой стърже, стърже
реже белите гърла на облаците ми
със струни –
сини, страдивариусови
играе си
с небостъргачката
стърже по мозъка
по зъболекарски
човърка
в кариесите
втъква игли в къдриците
зашива им устите
да мълчат
до гроб
някъде там далеч, далеч
отвъд ръба
на дъждовните капки

Памучено
до бяло
юмрукът му блъска, блъска
и ми рисува по прозорците
спирали
корали
и разни там други химери
и порцеланово бели приказки
с тебеширените си пръсти

А небето плаче,
плаче, плаче
Don’t cry for me, Argentina
Време е да отбиеш децата си
Не плачи ми, облаче ле бяло
кажи на мама, че ще се върна
да налее кафето през февруари
в две чаши с много мляко
та да изстине до август
Не плачи, на мама небето,
остави ме да се наплача сама