– Отказвам да тръгна! – нагло изсъска току-що починалият прокурор и в потвърждение на думите си размаха кльощавия си юмрук пред лицето му. Тънките му червеникави мустачки чак потрепериха от възмущение  – Аз съм сериозен човек със семейство и положение в обществото! Кой си ти, та да се появяваш ей така изведнъж от нищото, за да ми кажеш, че животът ми бил свършил?!  Да сме наясно от сега: аз си имам права! И за разлика от много други глупаци, знам как да ги защитавам! Разбра ли ме, приятелче?

Приятелче…? Анджи изви очи към небето и засили лекичко излъчването на аурата си с тайната надежда, че така изражението на лицето му ще стане по-внушително. С неприязън установи, че за изминалите хиляда години, през които е бил в отпуск, земните жители значително бяха променили нравите си.

Доколкото си спомняше, последният път, когато го бяха изпратили да прибере душата на покойник, нещастникът го беше последвал мълчаливо и покорно като куче с глуповато боязливо изражение на лицето, което при всички положения си беше за предпочитане пред едва сдържаното презрение, изписано по червендалестата физиономия на негова чест Господин Крупие.

– Извини ме за момент, ако обичаш! – прошепна ангелът, като напразно се мъчеше да запази самообладание – Мисля, че ще се наложи да се свържа с някой по-висшестоящ…

Господин Крупие само махна с ръка, сякаш се канеше да прогони кацнала на челото му муха.

– И да кажеш на шефа си, че посмъртно няма да мръдна от тука, докато не дойде лично при мен и не ми представи официален документ, удостоверяващ черно на бяло по силата на какъв закон имате право да влизате в къщата ми и да ме лишавате от изконното ми право на живот?

Анджи не отговори. Струваше му се, че сънува. А сънят му беше на път да се превърне в кошмар.

Той отвори прозореца на малката, задушна стаичка, воняща на смърт, урина и медикаменти, настани се на перваза, затвори очи и се помъчи да се съсредоточи достатъчно, за да изгради връзката. Беше толкова напрегнат, че успя да го направи както трябва едва след третия път. Днес определено не беше щастливият му ден.

– Отдел Небесно сътрудничество, Салома на телефона, с какво мога да Ви бъда полезна…? – познато пищене в ушите, придружено от лека болка в слепоочията. Ужас. Връзката беше отвратителна. Ама и ония тъпаци от НТМ[1] изобщо не си разбираха от работата.

„Светлината да го вземе!” – мислено изруга Анджи – „Нямам време да се занимавам със секретарката ти, Господи… Случаят не търпи отлагане…”

– Ангелите да те вземат, Анджи! – възмутено изпищя Салома, а високите честоти в нещастните му материални уши му припомниха, че от Небесното ръководство подслушваха всичките му мисли. Или поне докато беше на работа – Превърнал си се в безчувствен и арогантен загубеняк откакто те повишиха, даваш ли си сметка?!

Анджи с досада установи, че твърде отдавна беше отвикнал от усещането да имаш полу-материално тяло, употребата на което се налагаше за целите на адекватното общуване с покойниците. Може би си мислите, че в наши дни за един уважаващ себе си ангел би било доста по-нормално да се явява на земята в нематериален облик. Нещата обаче не стояха точно така. Опитайте се да се появите в тяло от ослепителна съвършена светлина, която нито едно живо същество не може да погледне без да изгуби разсъдъка си, пред някой, който току-що е ритнал камбанката и на всичкото отгоре да му заявите, че сте дошъл, за да го отведете при Бог. Тогава може би ще добиете частична представа за какво става дума.

– Добре де, Салома, признавам си, държах се като задник…

Обичаше да използва типични земни изрази на съжаление като този тук. Звучаха толкова… изчистено, нямаха нищо общо с префърцунения речник на скучните му колеги. „Жертвоготовност и себеотрицание в името на доброто”, „Всичко в името на любовта”, „Воини на справедливостта и светлината”, цяло мъчение си беше да ги слушаш, а още по-голямо – да ги гледаш как след поредната такава смехотворна тирада най-нагло заявяваха, че ги боляли крилата и се скатаваха от работа при това минимум за едно за пет-шестстотин години. На всички обаче им беше пределно ясно, че Кодексът на ангелския труд ги защитава и че никой с пръст не може да ги бутне, освен ако самите те не вземат решение да напуснат поста си.

– Салома, длъжен съм да докладвам, че при изпълнението на днешната си мисия се натъкнах на една малко по-особена душа, която ми създава сериозни проблеми…

– Какво пък може да й е по-особеното…? – нетърпеливо го прекъсна тя. Очевидно никак не й се занимаваше с него. Навярно беше заета да си лакира ноктите или пък в момента беше на линия с някоя от простите си приятелки от отдел Прераждания и двете се кикотеха, говорейки за любов, противозачатъчни и бебета – Ох, чакай, остави на мен, ей сегичка ще го проверя…

Анджи почти виждаше как чевръстата Салома рови напрегнато в Невидимите архиви, търсейки сред тях досието на починалия.

– А, ето го нашият хубостник! – победоносно изквича тя, а тъпанчетата на Анджи отново започнаха да пулсират – Окей, започваме. Филип Крупие, шестдесет и пет, по професия прокурор, нередовен стомах, язва на дванадесетопръстника, периодични проблеми със сърцето, зодия Стрелец, афинитет към дълги, безсмислени спорове, атеист, пушач, с два брака, три деца, няколко безобидни изневери, тук-там малко комар… Честно да ти кажа, Анджи, не виждам нищо чак толкова пагубно в човечеца… Какъв му е проблемът?

– Той няма проблем, Сал… – кисело отвърна Анджи – Аз обаче имам. Негова милост просто отказва да тръгне…

Мълчание.

– Как така „отказва” – стъписа се Салома.

– Ами така. Просто не иска. Живеело му се още…

– Тия земни хора действително не са с всичкия си – цъкаше с език Салома – всичките са като бавноразвиващи се, честна ангелска. А ти опита ли се поне да му обясниш?

– Да му обясня какво, ако смея да попитам? – Анджи за миг се помъчи да си се представи как обяснява Седемте велики закона на Вселената на някакъв си нищо и никакъв непросветен смъртен и с мъка успя да сподави напушилия го смях.

– Ами да го прикоткаш някак си, не знам… Бъди дипломатичен, залъжи го нещо! Хората са прости, знаеш го не по-зле от мен… Кажи му, че го очаква вечен живот, пълен с щастие, жени по цици, марихуана, свински котлети и бира на корем там ала-бала, сещаш се… Пък и нали това ти е работата в крайна сметка…?

– Това изобщо не ми влиза в задълженията, драга моя – запротестира Анджи, вече ядосан не на шега – Това трябваше да бъде последният ми случай, ясно ли е? Последният! И се очакваше да се развие бързо, леко и безаварийно…

И таз добра, след като вече няколко вечности бе чакал търпеливо да го повишат и сега, когато бе приел да направи този последен жест просто защото му бяха казали, че в службата страшно го били закъсали понеже не им  достигали ангели, а пък той нали имал повече опит дрън-дрън и ама не можело ли само веднъж да слезе до земята, честна дума, този път е за последно, само прибира една душа и после край… пенсия за вечни времена на някой самотен облак на края на вселената, без хора, без ангели, без задължения… Кеф! Да ама не…

– Изиграха ме, Сал… – изфъфли той – Нарочно са ме набутали там, знаели са, че нямам търпение да зарежа всичко и да се оттегля в безкрая. Настоявам незабавно да ме свържеш с Господ…

Тишина.

– Ти нормален ли си…? – гласът на Салома трепереше – Как така ще те свържа с Господ?! Нали ще си изгубя работата на минутата! И какво ще правя после?! Как ме виждаш да гледам разглезени безполови херувимчета до края на света? Или пък още по-добре – да ме сложат на портата, където дъртият перверзник Свети Петър ще ме кара да се навеждам като отключвам на новодошлите и ще ме пощипва по задника до свършека на времето?! Е, не, благодаря!

И без повече церемонии, Салома директно прекъсна връзката.

Анджи беше прекалено стъписан и вбесен, за да я възстанови веднага, затова реши да си даде няколко минути за размисъл преди да предприеме каквото и да било действие.

– Какво стана…? – Крупие го гледаше любопитно и най-невъзмутимо си бъркаше в носа – Ще дойде ли?

Точно в този миг последното нещо във вселената, което Анджи изобщо искаше да прави, беше да разговаря с този малоумен земен идиот.

– Още не знам – разсеяно отвърна той – Ще видим…

– Знаех си – победоносно изквича Крупие – И при вас е същото…

Ангелът го погледна стъписано.

– Моля?

– Елементарно, драги – смигна му той – Ад-ми-ни-стра-ци-я! Ад! Етимологията е повече от очевидна!

– Какво искаш да кажеш?

– Никой никога не си мърда задника за нищо, докато някой по-висшестоящ не дойде да му го нарита – с тези думи покойникът се изправи в леглото си и затанцува някакъв лудешки танц като при това гротескно цупеше тънките си устни и клатеше плешивата си кратуна.

– Ще ме извиняваш – кисело отвърна ангелът – Ама нищо не ти се разбира… Навярно все още сe намираш в постмортален шок… До час-два ще видиш постепенно разширяващ се тунел от светлина. Когато това се случи, съветвам те да си напъхаш мързеливия прокурорски задник вътре и да изпълняваш точно инструкциите…

– Да имаш да вземаш – Крупие се ухили насреща му с наглата си усмивка, после се пресегна към нощното си шкафче, извади отвътре цигара, запали я и запуши с вид на изключително доволен от себе си човек.

– На какво се радваш толкова? – злобно процеди Анджи.

– Как на какво бе? – смаяно възкликна Крупие – Не разбираш ли?! Аз ще живея вечно! – при тези думи той не се сдържа и се захили с цяло гърло – И всичко това само защото вас отгоре ви мързи да си ме приберете!

*       *        *

Четвърт час по-късно Крупие блажено хъркаше, завит през глава с одеялото, а Анджи го наблюдаваше с нескрита завист в красивите си, лазурносини и, разбира се, нематериални очи. В този миг наистина съжаляваше, че разполага само с полуматериално тяло, защото в противен случай с радост би си позволил да изпуши една цигара. Той беше върл поддръжник на странният навик на земните хора да пушат, когато нямат какво друго да направят, за да изразят несъгласието си с превратностите на съдбата.

„Дяволска работа… Този човек е същинско чудовище. Нямам никакъв шанс да го отведа от този свят по нормалния начин!” – мислеше си ангелът – „Просто е очевидно, че няма да ме последва доброволно, каквото и да му обещая, щом като толкова твърдо е решил, че му се живее. И проблемът тук не е, че земният живот е твърде приятен. Този упорит идиот и в ада би се чувствал като у дома си…”

Някаква странна мисъл пробяга през пъргавия ангелски ум на Анджи. Той се замисли дълбоко за миг, загледан през мръсния прозорец към добре поддържаната градина на новия си познайник. Когато отново се обърна към покойният господин Крупие, на лицето му грееше самодоволна усмивка.

Няколко минути по-късно добре познатият глас на Салома избоботи в главата му:

– Отдел Небесно сътрудничество, Салома на телефона, добър ден, какво мога да… О, не, проклятие, Анджи, пак ли ти…

– Само за секундичка, Салома, обещавам…

– Не мога цяла вечност да се занимавам с теб!  – тя вече не говореше, ами направо крещеше – Остави ме на мира, не разбра ли, че нямам с какво да ти помогна!

– Виж какво… – прекъсна я Анджи, поемайки дълбоко въздух – Всичко ще бъде наред, имаш думата ми…

Тя замълча. Явно се мъчеше да се овладее.

– Добре тогава… Какво искаш този последен път…?

– Нещо повече от елементарно, любезна моя… – той не успя да прикрие дяволитите нотки в гласа си. Идеята му беше повече от гениална и той го знаеше – Прехвърли ме към колегите от Долния отдел…

*       *        *

– Отдел Последна спирка, отвратителен ден…

Анджи се размърда неспокойно. Ненавиждаше автоматичните небесни секретари.

– За връзка с Телефон на покойника, моля натиснете шест. За отдел Стоте смъртни гряха, изберете шест-шест. За връзка с наш сътрудник, моля наберете 666. За оплаквания и други молби, моля прекъснете връзката незабавно. Надявам се, че и вие като нас сте наясно, че щом звъните в този отдел на Ада, няма абсолютно нищо на тоя или оня свят, с което бихме могли да ви помогнем…

Анджи напрегна ума си и набра мислено трите цифри.

– Отдел  Корпоративни клиенти, отвратителен ден…

Той се покашля деликатно, за да прочисти гърлото си.

– Привет, Луциферия…

– Анджи…? – изненадата й беше съвсем непресторена.

– Позна ме! – дотук добре. Значи тя все още го помнеше – Как си, Луци…?

Отговори му подозрителна тишина.

Анджи се опита гласът му да прозвучи ведро.

– Струва ми се, че не се радваш особено да ме чуеш…

– Чудя се дали да прекратя разговора ни преди да е започнал или да го направя след като си доставя удоволствието да ти кажа какво точно мисля за теб…

Гласът й беше леден.

Лоша работа. Очевидно помнеше повече, отколкото му се искаше и с положителност повече отколкото беше нужно за случая. Той въздъхна уморено. Какво да се прави? – Жени.

– Луци, миличка, гледай сега… В момента наистина нямам време да разговаряме за нещо, случило се преди повече от шест века. Защо просто не загърбим миналото за момент, а? Обаждам се, за да…

– Затваряй си устата, крилато леке такова! Пет пари не давам каква каша си забъркал този път, ясно ли ти е? Какво си въобразяваш, с? Че шест века са достатъчни, за да забравя как се отнесе с мен последния път…

(Необятният ангелски ум на Анджи бързо прехвърляше спомените си от последните петстотин години с надеждата да си спомни какво точно се беше случило помежду им „последния път”. Въртеше му се нещо за вечер с много „небесна водка” и наливна бира „Бърза смърт” в любимия му бар „Между Ад и Рай”… Малкото, обло задниче на Луци, ловките й ръце и безкрайните й крака, обвити около пилона, палавия блясък на очите й под гъстите черни мигли… А после…)

– …Заряза ме все едно съм някоя от тъпите ти ангелски лигли с мили очички и нацупени зурлички… Изобщо не ми се прави, че някога ти е пукало за мен, сладникаво небесно напудрено дупенце…

(Дявол го взел, Луциферия наистина имаше доста цветист език!)

– …дори не благоволи да се обадиш, дори не ти хрумна да ми благодариш… Даже не си спомни кому дължиш щастието да се сдобиеш с пенсия четиристотин години по-рано от общоприетото! Другите старши ангели си късат гъза от бачкане и гният на тая неблагодарна работа докато не им се спаружат крилата, а ти… Ти, жалко подобие на небесен служител, получи правото да се оттеглиш в безкрая при това с всички почести и то на самостоятелен облак с изглед към Луната, с лична скорострелна комета, с която да си пренасяш мързеливия задник, където и когато ти скимне! И всичко това благодарение на факта, че бях достатъчно тъпа, за да си падна по теб и на всичкото отгоре да повярвам, че и ти… ти…

Анджи мълчеше търпеливо с надеждата, че бурята ще се развихри, ще се иззлее отгоре му и ще се успокои от само себе си. Нямаше нужда да бърза. Той познаваше Луциферия. Щеше да крещи, да го обижда, да плаче, а той щеше да я изслуша стоически и без да отрича вината си. После щеше да я покани да излязат да вечерят някъде. Тя, разбира се, щеше да му откаже. Той, разбира се, щеше да настоява. Тя обаче нямаше да приеме. Не и преди шестия път. Луциферия винаги е била суеверна.

„Сега като се замисля, виждам, че Луци е просто страхотна. Изобщо не е като другите жени… – мислеше си Анджи – И ни най-малко не заслужава живота, който води. От сега я чувствам някак нервна и напрегната. Още няколкостотин години в администрацията на Ада и сигурно съвсем ще изперка” – той се улови, че си представя буйните червени коси на Луциферия, която винаги се материализираше в тялото на двадесетгодишно гадже с млечнобяла кожа, меденочервени къдрици, стигащи почти до кръста и огромни, умопобъркващо красиви зелени очи – „Може би трябва да й предложа да дойде с мен, когато се оттегля… Ех, че весело ще ни бъде двамата – облаци, луна, звезди… и доживотна пенсия, какво повече може да иска един бивш ангел-посрещач на мъртви души…”

Бясната Луциферия крещеше. Тя крещеше, а Анджи мечтаеше – за едно по-добро бъдеще, за един по-добър ад и един по-забавен рай…

*       *        *

Далеч под тях алчният стар прокурор спеше спокойно в мекото си легло и лекичко се усмихваше в съня си. Господин Крупие спеше като бебе. Спеше както би могъл да спи единствено оня дяволски късметлия, който цял живот е преживявал на гърба на другите и за капак на всичко в залеза на дните си е успял да надхитри дори смъртта.

---

[1] Небесна телепато-комуникационна мрежа