„Ако ме притежаваш, ще притежаваш всичко. Но твоят живот ще ми принадлежи. Бог е пожелал така. Пожелай и желанията ти ще бъдат изпълнени. Но съобразявай желанията си с живота си. Той е тук. При всяко желание аз ще намалявам както твоите дни.  Желаеш ли ме…?”

Балзак, „Шагренова кожа”

– Защо си дошъл при мене? – попита старата ясновидка, а белите й като слонова кост очи се впиха в лицето на новодошлия – съвсем обикновен на вид мъж на средна възраст, сух и слаб, с уморени и тъжни очи, обградени от болнави, синкави кръгове, каквито остават след многобройни дълги нощи, прекарани без сън.

Мъжът я погледна почти с отвращение.

– Каква ясновидка си ти, ако не можеш сама да отгатнеш причината за посещението ми?

Старицата се усмихна лъчезарно насреща му. После лицето й отново доби предишното си сериозно изражение.

– Въпросът ми беше защо си дошъл именно при мене… – натърти тя – Колкото до причината, поради която ти е нужна помощта на някой, който вижда в бъдещето, мога да те уверя, че тя ми е повече от ясна…

– Как ли пък не – иронично се подсмихна човекът – Така си и знаех… Сега сигурно ще ми кажеш, че знаеш кой съм, от къде идвам и с какво се занимавам…

– Разбира се – спокойно кимна жената насреща му – Ти си художник…

Непознатият трепна едва забележимо.

– Да, ти си художник – повтори ясновидката, сякаш за да не остави никакво съмнение в истинността на думите си – Рисуваш от тридесет години и всички около теб виждат, че имаш огромен талант. Картините ти обаче не се продават… И затова именно си дошъл при мен. Жадуваш да ме попиташ защо други творци като теб, някои с много по-посредствена дарба от твоята, навремето бързо забогатяха и днес преуспяват в професията си, като вече дори не им се налага да рисуват, а ти, ти, който си по-талантлив от всички тях взети заедно, ти днес живееш в мизерна къщица в покрайнините на града с жена си и невръстния си син и едва успяваш да свържеш двата края…

Лицето на мъжа беше застинало в болезнена гримаса.

– Добре… – въздъхна той, а гласът му трепереше от едва сдържано вълнение – Ти наистина позна. Позна за всичко. Всичко, което казваш, е вярно. Действително искам да знам защо нямам късмет и кога картините ми ще започнат да се продават… Искам да знам кога най-сетне светът ще забележи таланта ми и ще го оцени!

– Какво значи за теб „нямам късмет”? – учуди се жената – Явно именно това е бил късметът, който Бог ти е отредил.

– На мен обаче не ми допада съдбата, която ми е отредил той… – гневно процеди мъжът през здраво стиснатите си зъби.

Старата жена мълча дълго преди да отговори.

– Чуй ме сега, художнико… Три неща имам да ти кажа днес и трите са еднакво важни. Постарай се да ги запомниш добре – тя мъдро клатеше глава насреща му, а слепите й очи не го изпускаха от поглед – Първото е: за всяко нещо на тоя свят си има причина. Второто: всяко нещо, което сторим на този свят, има последствия и третото: всяко нещо на тоя свят си има цена.

Мъжът я гледаше неразбиращо.

– Това ще ми помогне ли да продам картините си? – попита той след кратко мълчание.

Старата жена въздъхна дълбоко.

– Картините ти ще се продават, имаш думата ми… Виждам хора със скъпи дрехи и изтънчени маниери, които ще бъдат готови да дадат баснословни суми, за да се сдобият с твоите творби. Виждам красиви млади жени, онемели от възхита пред красотата на твоето изкуство и богати мъже, жадни да се докоснат до скритата в картините ти мъдрост… Виждам признанието на света, което те чака като победна корона, която се дава само  на най-просветените, на най-достойните люде, раждани някога…

Очите на мъжа проблеснаха алчно.

– Искам да знам кога ще се случи това… – нетърпеливо я прекъсна той.

– Имаш пълното право да знаеш – тихо му отвърна гадателката – Ще се случи точно половин век след смъртта ти…

Художникът замръзна на мястото си. Лицето му се изопна и се превърна в каменна маска. Така погледнат, той повече приличаше на каменна статуя отколкото на истински, жив човек.

– Това е лудост! – изкрещя той – За нищо на света няма да чакам толкова дълго!

– Изкуството е вечно, художнико – меко възрази бабичката, но нещо в тона й подсказа, че му се присмиваше – Какво са век или два за една велика безсмъртна творба? Какво изобщо е времето за един гений?

– Това си е моето изкуство – почти изкрещя мъжът, извън сее си от ярост – И аз съм в правото си да го покажа на хората!

– И тъкмо тука ти е грешката, приятелю – усмихна се старицата – Изкуството не принадлежи нито на твореца, нито на хората… Изкуството принадлежи единствено и само на себе си. То е съвършено, недостижимо за обикновените смъртни, самодостатъчно. То съществува само по себе си и само за себе си. Ние, хората, не можем да го притежаваме… Можем само да го наблюдаваме…

– Не може да няма нещо, което бих могъл да направя, за да се прославя приживе! – отчаян промълви мъжът, а гласът му прозвуча като ридание – Помогни ми, за бога! Не виждаш ли, че съм отчаян! Че съм готов на всичко!

Очите му я гледаха умолително.

– Какво всъщност искаш от мен? – учудено попита жената.

– Искам да ми помогнеш! – с тези думи той измъкна изпод дрехата си окъсана платнена торбичка и я хвърли на пода в краката на старицата. При падането нещо вътре приятно издрънча – Сватбения пръстен на майка ми… Заедно с всичките ни семейни спестявания – лицето му беше бледо като на смъртник – Това е всичко, което имам!

– Да ти помогна казваш… – замислено повтори бабичката, която сякаш изобщо не забеляза торбичката – Не аз, ти сам ще трябва да си помогнеш, художнико… Бог те е изпратил на този свят, за да се учиш, но да се учиш на добро и зло. Дал ти е способността да твориш, да се изявяваш, да изваяш сам съдбата си чрез изборите, които правиш… Видиш ли, скъпи приятелю, вярваш или не, за да получиш това, за което копнее сърцето ти, на теб съвсем не ти е нужна моята помощ. Необходимо е само да направиш подходящия избор в подходящия момент… Длъжна съм обаче да те предупредя, че никак няма да ти е лесно…

– Готов съм на всичко! – повтори той, този път още по-твърдо.

– В такъв случай слушай ме внимателно. Идната неделя, след като приключиш с работата си, ще събереш всички картини от ателието си и ще ги пренесеш в мазето. Ще ги наредиш внимателно покрай стените, ще ги покриеш с бели платна, след което ще заключиш вратата и ще се качиш горе. Ще вечеряш с жена си и сина си както всяка вечер, след което ще им кажеш, че те боли глава и възнамеряваш тази вечер да си легнеш по-рано от обикновено. После ще се прибереш в спалнята, ще вземеш две таблетки приспивателно и ще легнеш в леглото си.

– Това ли е всичко? – подозрително попита мъжът.

– Това е всичко, което искам да направиш – потвърди гадателката – За останалото ще се погрижи съдбата.

– И какво да направя сега…? – объркано попита той и за негова изненада този път бабичката му отговори веднага.

– Махай се от очите ми… – гласът й беше студен като зимна вечер – Ти си неблагодарник…

Мъжът се ококори насреща й и почти машинално се подчини, насочвайки се към вратата.

– И не забравяй да вземеш онова нещо от пода – едва чуто прошепна жената, като му посочи с небрежно поклащане на главата към лежащата на земята торбичка – Не ти ща парите!

Човекът я изгледа, смаян. После се наведе.

         *        *        *

         Отвори очи и веднага ги затвори отново. Не знаеше къде се намира, но наоколо цареше непрогледен черен мрак.

         – Къде съм? – с немощен глас прошепна художникът. Гърлото му беше пресъхнало.

         В този миг нечия топла ръка леко докосна неговата. Той се отдръпна сепнато.

         – В безопасност сте, не се страхувайте – заговори му нечий непознат глас.

         – К-какво се е случило? – той отново отвори очи, но не видя нищо друго освен мрак – Кой сте вие? Къде съм?

         Вие сте в болница… – отговори му нечий непознат глас – Аз съм лекар.

         В болница?! – той се задъха. Опита се да си спомни. Нищо. Съзнанието му тънеше в същия мрак, в който бяха потънали очите му – Какво се е случило с мен?

         Претърпели сте злополука… – гласът прозвуча някак виновно, сякаш се извиняваше – Разбирате ли… имало е пожар. Къщата ви… Всичките ви вещи…

         Някаква страшна мисъл премина като светкавица през ума му и той се обърна надясно – там, откъдето идваше гласът на непознатия.

         – Жена ми… – гласът му изтъня – Детето ми…

         – Не бива да се претоварвате… Ще говорим за това по-късно.

         Ръката отново докосна неговата, но този път той не се отдръпна, а се вкопчи в нея с всичка сила.

         – Моля ви…

         – Опитайте се да поспите…

         Ръката на непознатия човек беше влажна и хлъзгава.

         – Моля ви… Докторе… Кажете ми, че са живи…

         Ръката на лекаря се изплъзна от неговата. Той чу стъпките му да се отдалечават в мрака.

         – Докторе…?

         Стъпките спряха.

         – Да…

         – А защо не виждам?

         В този миг не знаеше кое беше по-страшно: тишината или мракът. Думите бяха толкова тихи, че той с мъка успя да ги долови.

         – Направих всичко по силите си…

         Вратата на стаята се отвори с тихо скърцане и отвън го лъхна хладния утринен въздух. Усети мирис на цветя, на пролет и още нещо, нещо странно познато… Помъчи се да си спомни.

         – Докторе… – ноздрите му се разтваряха, поглъщайки жадно до болка познатата миризма – Мирише ми на терпентин…

         – Вижте какво… – лекарят си пое шумно дъх преди да продължи – Къщата е изгоряла до основи. Като по чудо обаче картините ви са били в мазето и нито една от тях не е пострадала от пожара. Вие бяхте в безсъзнание три дни. През тези три дни в града бе организирана изложба, под надслов „Изкуството е вечно”. На събитието присъствал изключително богат и известен колекционер, който заявил желание да закупи няколко от вашите картини. Организаторите на изложбата му разказали за сполетялото ви нещастие и вашата история така го трогнала, че той казал, че е готов да купи всичките ви платна. Хората обаче го посъветвали да почака, докато дойдете в съзнание, за да му дадете съгласието си за продажбата на картините…

         – А защо просто жена ми не му е дала съгласието ми вместо мен?

         Нов хладен полъх отвън му подсказа, че вратата отново се беше отворила и че невидимият му събеседник се готвеше да напусне стаята без да отговори на въпроса му, когато…

         – Вижте, господине – започна лекарят – Жена ви е…

         Лежащият в леглото мъж рязко надигна глава.

         – Моля ви – бързо го прекъсна той – Недейте…

         Някакъв странен, приглушен звук накара доктора да се обърне и да погледне назад. Раменете на художника се тресяха от ридания, а от слепите му очи се стичаха сълзи.