„Верният път е натам”

От известно време осъзнавам, че притежавам свръхестествени способности – мога да разговарям с билбордове. Докато стоя на спирката, чакайки автобуса, затварям очи и задавам въпрос. Отварям очи, оставям погледа си да се рее, докато бъде привлечен от дума или изречение, разположени в непосредствена близост. И получавам отговор.

Пролет е. Бадемовите дръвчета се фукат с розовите си шапки, поклащат по женски телата си. Розови са. Като панделката в косите на Ана, която издърпах, докато я целувах жадно на задната седалка на таксито. Като бузите й, когато ме попита дали искам да се кача, за да пием кафе. Като копринената мекота на устата й, като внезапно пламналите длани на ръцете й, докато се отдалечаваха, отдалечаваха…

Знам ги аз тия кафета в два през нощта.

Ана знае защо не се качих в розовата й стая.
Утре заминавам за Ню Йорк. Ще имам нов костюм, нова работа, нов живот. Абсолютно отсъствие на розово. Монотонен, безупречно сив монохром.

Може би с Ана никога повече няма да се видим…
Може би ще имаме три деца с розови бузи, които ще тичат боси под бадемите?
Може би утре ще видя небостъргачи…
Може би след сто живота, сто слънца и сто луни аз и ти ще се срещнем отново?

Стрелката върху билборда на отсрещната спирка сочи наобратно.

Как и защо се научих да разбирам езика на билбордовете не зная. Зная само, че когато автобусът за летището спира на спирката, там вече няма никого. Само бадемите преплитат нежно клоните си в абсолютен, стопроцентов розов монохром.