„Всички слънчеви системи заедно създават поредната вселена и така можем да продължим до безкрай, докато остане само едно живо същество, съставено от милиарди и милиарди други живи същества…”

Из „Петото споразумение. Толтекска книга на мъдростта”

В този ден Никрон беше необичайно щастлив. Днес щеше да се случи нещо специално. На всеки две хиляди петстотин тридесет и шест години, той преминаваше през оная част на Вселената, в която се подвизаваше синьо-зелената красавица Гая : едно от много малкото интелигентни живи същества във Великия космос, с които успяваше да проведе истински смислен разговор.

Той размаха нетърпеливо гигантската си огнена опашка и постепенно засили скоростта си. Беше съвсем наблизо – още само няколкостотин светлинни години и щеше да зърне съвършената сфера на прекрасното й, въртящо се около собствената си ос лице, леко наклонено на една страна, сякаш го приветстваше, сякаш му кимаше за добре дошъл.

Не след дълго, до болка познатите черти, полузабулени в синкавочерна мъгла, изплуваха насреща му. Той отправи продължителен поглед, изпълнен с нещо средно между радост, меланхолия и копнеж към пясъчножълтите петна, към зелените райета и тънките криволичещи синкави линии, които покриваха прекрасното й лице. После се вгледа в тях по-внимателно и внезапно си спомни как при една от предишните им срещи Гая му бе разказала, че сините неща са животът, който тече във вените й, а зеленият мъх по кожата – органът, който й позволява да диша. Беше му казала още, че истинската й същност се крие под повърхността – дълбоко, дълбоко в недрата, там където пулсирало горещото течно ядро на сърцето й – онова, което й позволявало да чувства…

Истината беше, че Никрон не разбираше почти нищо, когато Гая започнеше да му разказва някоя от красивите си истории. Той самият се състоеше от огън, светлина и всевечно, еднопосочно движение. Той не можеше да проумее светогледа на същества като нея, които стояха на едно място във вечността, въртяха се сами около себе си и само мислеха. Ала спомена за сърцето на Гая винаги го караше да се чувства някак странно развълнуван – сякаш това невидимо огнено ядро, скрито във вътрешността на тялото й, беше някак по-близко до неговата собствена огнена същност.

Той умишлено се постара опашката му да заискри във всички оттенъци на златножълтото, рубиненочервеното и нежнорозовото, когато се озова достатъчно близко, та тя да го забележи.

– Привет, Никрон! – сърдечно го поздрави тя, спокойна, сдържана и учтива както винаги.

– Гая! Ах, Гая, Гая! – с присъщия си ентусиазъм възкликна той в отговор, а температурата на тялото му внезапно се повиши с близо четири хиляди градуса – Скъпа ми приятелко, как се радвам да те видя отново! Но да не губим време, хайде, разказвай, какво правиш как си, какво ново?

– Добре съм, Никрон, благодаря! – скромно отвърн тя – Тъкмо се бях замислила над въпроса дали светлината и топлината, които усещам по тялото си се излъчват от собствената ми кожа, или пък идват от някой друг, който се намира някъде безкрайно далече в пространството, толкова надалеч, че не мога да го зърна с очите си… Но няма да те отегчавам с подробности, приятелю. Познаваш ме добре – размишлява както винаги. Ами ти….?

– Ех, какво да ти кажа… Аз пък само минавам оттук, както винаги…

– Знаеш ли… Изминали са само няколко хиляди години от последната ни среща, а се чувствам сякаш е било безкрайно дълго…

Никрон не отговори. Думи като „кратко” и „дълго” нямаха особено значение за същества като него. По-лесно би му било, ако говореха например за „бързо” и „бавно”, две понятия, които все пак имаха някакъв смисъл за неговото вечно променящо се съзнание.

– Струваш ми се някак по-различна, Гая – отбеляза той, леко разтревожен. И наистина. Тя му изглеждаше дори по-тъжна и умислена от обикновено… – Сигурна ли си, че си добре? Искаш ли да поговорим?

Никрон каза „да поговорим”, но всъщност самият той нямаше никакво желание да говори. Интересното в общуването с Гая беше да я слушаш.

Тя обаче сякаш се поколеба за миг преди да му отговори.

– Всъщност има едно нещо, скъпи ми приятелю… Но не знам как точно да го опиша…

– Слушам те! – с готовност рече той.

– Напоследък съм леко обезпокоена за здравето си…

– Защо? – попита Никрон. Нямаше си и най-малка представа какво би могло да се случи със здравето на някой като Гая. Нейният крехък, синьо-зелен организъм му беше съвсем непонятен. Знаеше само, че всяко нещо в необятната вселена, което беше способно да я накара да страда, му беше противно. Той почувства внезапно, натрапчиво желание да я защити – Кажи ми какво ти е, моля те…

– О, не се безпокой – бързо каза тя, сякаш бе усетила тревогата му – Едва ли е нещо чак толкова страшно… Разбира се, че ще ти разкажа, кому бих могла да кажа, ако не на теб…

Гласът й звучеше меко и гальовно. За миг му хрумна твърде странна мисъл – прищя му се да спре. Да не се движи повече. Да легне насред вселената, да се сгуши до нея и да слуша музиката на гласа й.

– Там е работата, Никрон – отново поде тя – че съм завъдила някаква много особена кожна болест… Някакви многобройни хищни микроорганизми, които се множат със страшна скорост и унищожават всичко по пътя си. В началото никак не се тревожех, дори смея да кажа, че до едно време ми доставяше удоволствие да ги наблюдавам как се разхождат по кожата ми, събират храна и я складират за периода, през който до жилищата им не достига светлина, или строят странни мънички гнезда, в които навярно отглеждат малките си. От известно време насам собаче тези насекоми сериозно са започнали да ме притесняват…

– Защо, какво правят? – по принцип Никрон мразеше да прекъсва Гая, когато говори, но този път историята му се стори безкрайно интересна и той беше нетърпелив да узнае повече. 

– Ами как да ти го обясня… Постепенно те сами изоставиха гнездата, в които преди снасяха и мътеха яйцата си. Вместо това се заеха да строят огромни каменни купчини, стотици пъти по-големи от собствения им ръст. Дотук добре. Ако това беше всичко, навярно можеше да ги изтърпя. После обаче започнаха да изяждат тънкия мъх, чрез който дишат гърдите ми и оттогава ми става все по-трудно да си поемам въздух. На всичкото отгоре украсяват местата, където живеят, с някакви безумно изглеждащи разноцветни светлинки и благодарение на тях сега едната половина на бедното ми тяло винаги блещука така че сигурно ме виждат в целия прекрасен Космос. Не мога да разбера какъв им беше проблемът с тъмнината, че така яростно се заеха да я прогонят. Предполагам, че телата им са фоточувствителни и не могат да съществуват при отсъствие на светлина.

– Ах, Всемирна вселено! – възкликна Никрон, искрено смутен – Но, мила ми Гая, та това е ужасно!

– Знам! – съгласи се тя – Обаче най-ужасното от всичко е, че напоследък някои от тях очевидно са започнали да мутират по твърде особен начин, защото започнаха да кръжат и над повърхността на кожата ми. Не съм сигурна, но имам сериозни съмнения, че са заразили дори и кръвта ми, защото напоследък почти непрекъснато се чувствам уморена при това без никаква видима причина… Страхувам се, Никрон, разбираш ли… Това без съмнение е някаква болест, някаква страшна напаст, от която няма спасение…

– Слушай какво… – започна Никрон – Имам една идея, която със сигурност ще проработи. Ако поискаш, този път мога да мина покрай теб малко по-близко от обикновено… Само ще ги парна за миг и ще ги изтребя до крак, можеш да ми имаш доверие…

– Не зная… – тя се колебаеше – Благодаря ти, приятелю, но не съм съвсем сигурна, че това ще помогне… Ами ако от огъня вземат че мутират към някаква още по-страшна форма на живот? Ами ако се озлобят и станат още по-напористи в действията си? Колко време ще им бъде нужно после, за да ме унищожат напълно?

– Не говори така! – сепна се той – Сигурен съм, че няма никаква заплаха за живота ти. Ние сме по-силни от тези жалки микроби, телата ни са създадени така че да устояват с лекота на подобни заплахи! И не се безпокой, че тези микроскопични твари еволюират! Тяхната еволюция е само физическа, те не могат да постигнат нищо съществено по една много съществена причина, Гая – те нямат разум, нямат съзнание…

– Откъде можеш да бъдеш сигурен? – Гая изглеждаше искрено изненадана. Той се смути – съвсем не беше очаквал подобна реакция от нейна страна.

– Какво искаш да кажеш? – попита той.

– Как можем да бъдем сигурни, че тези същества нямат съзнание, напълно подобно на нашето, било то и с пъти по-примитивно?

– Не ставай смешна, Гая… – този път Никрон не успя да сдържи ироничната си усмивка – Тези миниатурни същества са просто вредители. Те имат една-единствена цел – да рушат и да консумират. Те не са като теб и мен, те не разсъждават, не разговарят… Те са нищо…

– Те са живи, Никрон… – тихо, но твърдо възрази Гая – Тяхното присъствие ме смущава, но все пак сърцето ми казва, че по някакъв странен начин всички те са част от мен… Нещо ми подсказва, че абсолютно всяко нещо на този свят е просто част от нещо друго…

Никрон беше съвсем объркан. Поведението на Гая никога не беше му се струвало толкова странно и нелогично.

– Не разбирам защо ги защитаваш толкова… От всичко, което ми каза, разбирам, че те всъщност ти пречат да съществуваш…

– Така е… И все пак те също съществуват и щом това е така, значи са тук с някаква цел, значи имат причина да бъдат…

– Те не са нищо друго освен вируси, Гая… Низши организми, микроби… Не можеш да изпитваш симпатия или съчувствие към един микроб. Не може да му приписваш наличието на космическо съзнание и цел, това просто не е редно… Вселената не функционира по този начин…

Тя мълчеше. После въздъхна някак тъжно.

– Знаеш ли, Никрон… Понякога ми се струва, че ние с теб изобщо не разбираме как действително функционира вселената…

Той понечи да й отговори. После усети, че не може да говори, нито да слуша синята си приятелка нито за наносекунда повече. Беше забавил скоростта си колкото бе възможно, за да мине покрай Гая колкото е възможно по-бавно. Бяха разговаряли дори по-бавно от обикновено. Тя навярно би употребила израза „по-дълго”.

– Аз си отивам, Гая… – смутено рече той, някак гузен, че му се налага да я остави сама – Но… Ще се видим скоро, нали?

– Довиждане, Никрон – простичко отвърна тя – Ще те чакам…

– И… не се предавай, чуваш ли…? – подвикна той към нея. Тя сякаш извика нещо подире му, но той вече беше твърде далеч, за да я чуе. Синьото й лице се превърна в постепенно смаляваща се точица, изгубена в мрака на безкрайния Космос. Никрон се загледа напред. За миг се почувства някак странно тъжен. И нищо чудно – очакваха го две хиляди и петстотин години самота.

*       *        *

– Това е просто невероятно! – Жйан Сзан Дан отклони за миг възторжения си поглед от увеличителното стъкло и се обърна към асистентката си – Титания, ела да видиш…

Тя се обърна и послушно се приближи до него. После прилепи единственото си жълто око към кринклиндиндоскотопа и загледа с любопитство лабораторно създадената клетка.

– Наистина е невероятно, доктор Дан! – съгласи се тя.

– Разбираш ли какво се случи днес? – попита докторът.

Титания се усмихна самодоволно. Беше повече от очевидно, че докторът иска да я изпита.

– Естествено – уверено кимна тя – Полова клетка, иззета от тялото на зрял индивид от мъжки пол от нашия вид, бе програмирана да се слее с полова клетка на женски индивид и по този начин да я оплоди. Клетката беше предварително програмирана да достигне до целта си точно за две цяло и петстотин тридесет и шест киносекунди. Вместо това тя измени траекторията си, направи четиристотин и нула шест допълнителни обиколки, като в края на всяка от тях се завръщаше към женската клетка, забавяше скоростта си, навлизайки в нейната орбита, напук на всички съществуващи природни закони, след което продължаваше по пътя си. Или, казано по-простичко – случи се чудо!

Тя се усмихна лъчезарно насреща му.

– Теориите ни се потвърдиха, Титания – докторът беше извън себе си от щастие – Клетките в нашите тела имат съзнание! Те водят свой живот, за който ние дори не подозираме! Доказателството е, че клетката, която отгледахме, отказа да ни се подчини! Ти си абсолютно права! Случи се нещо невероятно, нещо нечувано! Тя се отклони от предварително зададената й траектория и сама избра своя по-нататъшен път!

*       *        *

Точно две хиляди, петстотин тридесет и шест земни години по-късно Никрон отново пристигна на същото място, усмихна се чаровно на Гая и учтиво се осведоми за здравето й.

– Прекрасно! – радостно отвърна тя – Чувствам се просто прекрасно! Толкова се радвам, че дойде, Никрон! Струва ми се, че тъкмо успях да си отговоря на въпроса за източника на светлината…

– Чудесно! – усмихна се Никрон, доволен, че я сварва в толкова хубаво настроение – И какъв е отговорът на загадката?

– Много просто! Светлината е жива, Никрон – отвърна му Гая – Ако не беше живо, мислещо същество, тя не би изпитвала нужда да се отдава на другите. Светлината е жива, в това няма и капчица съмнение. И не само, че е жива, но и съществува, за да дава живот, любов и красота на света…

Никрон отново гледаше Гая и недоумяваше: от къде, милостива вселено, черпеше абсурдните си идеи…? Въпреки, че отново не я разбираше, той искрено се радваше да я види. Гая беше нежно същество. Такива като нея едва ли имаше много в Слънчевата система. Той се поколеба дали просто да не й каже, че светлината, която достигаше до нея, идваше от короната на надутия и леко глуповат гигант Солан, с който Никрон понякога от чиста скука разменяше две-три думи, когато минаваше през неговия участък от Галактиката. Солан беше убеден, че се намира в центъра на Вселената и че целият свят се върти само и единствено около него. Наричаше себе си „Слънчевият бог” и много държеше и другите да се обръщат към него по същия начин.

Никрон въздъхна. Милата Гая! Тя вярваше в една приказка, в една илюзия. Той обаче не можеше да й каже истината… В никакъв случай! Та тя просто нямаше да разбере. А най-вероятно нямаше и да му повярва…

„Всички имаме право на своя истина и на своя илюзия” – мъдро си помисли той тогава, а на глас рече:

– А какво стана с онези малки насекоми, които те тормозеха последния път, когато се видяхме? Още ли вярваш, че имат същото съзнание като нашето? Още ли мислиш, че ще бъде жалко, ако се спусна край тях и ги изпепеля?

– О, не се тревожи за тях… – засмя се Гая и от усмивката лицето й стана още по-хубава – Нещата там се оправиха от само себе си…

– Как така? – попита той, леко изненадан – И какво се случи?

– Ами случи се това, че част от тях просто се… самоизбиха…

– Сериозно?!

– Абсолютно! – кимна тя – При това само за няколко хиляди години!!! Не ме питай какво се случи или как… Нямам никаква представа! Останаха малко от тях, които вече не ме притесняваха с присъствието си. После взеха че и те измряха… Да си призная, аз дори не  забелязах кога точно са изчезнали… По това време имах сериозни проблеми със сърцето… Мъчеше ме постоянно сърцебиене, не можех да мисля за нищо друго… Обливаше ме гореща пот, нямаш си на представа. Цялата се тресях с векове… После взе, че ме хвана стомахът… И като се почна едно хълцане, едни ми ти газове, не ти е работа… Добре че всичко мина благополучно… А ти как си?

*       *        *

Някъде безкрайно, безкрайно далеч, на планетата, наречена Земя, в най-потайните дълбини на океана една клетка срещна друга клетка и реши да завърже разговор:

– Как мислиш, любезна – учтиво се осведоми тя – Случвало ли ти се е някога да си мислиш, че просто не е възможно да сме сами във вселената…?