Думите се промушиха през предателската дупчица на ключалката, спряха се пред мен, отекнаха в ушите ми, но аз не ги чух. Или поне не помня да съм ги чувал. Помня само смисъла, който се заби в мозъка ми като трън, загърчи се като пиявица и остана там. Звукът, думите, всички те сякаш останаха от другата страна на вратата. До мен достигна само тишината – тежка, грозна, шепнеща…

Аз ще умра. Чух лекарят да казва това на родителите ми. Майка ми хлипаше тихо. Баща ми мълчеше.  А може би той също плачеше, не зная. Не виждах лицето му. Гласът на лекаря звучеше пресипнало, дрезгаво, някак странно виновно. Сякаш той бе този, който ме беше убил. А може би в известен смисъл си беше точно така… Защото аз умрях, още там, още тогава. Оставали ми не повече от шест месеца живот, каза той. А след това…? Не каза…

Първоначално не почувствах нищо. Само някаква ужасна, черна празнота. Гледах и не виждах. Слушах и не чувах. Не мислех за нищо. На стъклото отсреща някаква мушица се беше оплела в здравите нишки на паяжина, която хищен паяк бе оплел с многобройните си пъргави крачета. Паякът се приплъзваше бавно и неумолимо към своята жертва, която се гърчеше, увита в сребристо-сивия пашкул. Гледах я разбиращо. Но не разбирах, не, все още не разбирах.

После дойде страхът. Изви се над главата ми като демон, излязъл от бутилка, сграбчи мозъка ми, стисна го в хищните си лапи… Сякаш някой ме беше ударил с все сила в гърдите и беше изкарал всичкия въздух от вътре.Свлякох се безчувствен на земята… Сгуших глава между коленете си и дълго останах така – свит на топка, треперещ… и сам. Сълзите се стичаха предателски по бузите, по устните ми, през пръстите…

Не помня точно колко време съм стоял така. Когато вдигнах глава, прозорците бяха мастиленочерни. Навън беше настъпила нощ. А в мен бе настъпила промяна. Страхът беше изчезнал. А на негово място се бяха настанили новите ми гости – Отчаянието и Гневът.Бях празен – нито чувства, нито мисли, нито спомени. Нищичко. Нищо живо не бе останало  в повехналото ми съзнание. Бях мъртъв. Мъртъв и забравен, от всичко и от всекиго. Някаква животинска злоба, някаква нечовешка ярост се надигна в гърдите ми, задави ме, задуши ме… И в този миг нещо вътре в мен се пречупи. Не бях вече същият човек. А може би всъщност дори не бях точно човек.

Чувствах се като призрак, останал на земята по погрешка. Самотно привидение, пресрочило отредения му от небето срок за живот. Прокажен, чиято физическа обвивка се разпадаше малко по малко, миг след миг, пред очите му.Часовникът тиктакаше.Хората вървяха по улиците, редяха се на опашка в магазините, купуваха си храна, кока-кола, памперси, презервативи. Хората ядяха и пиеха, приспиваха децата си, правеха любов. А аз трябваше да умра. Кога? Не знаех… Скоро.Мразех ги. Мразех ги всичките, до последното невръстно дете, до последната безпомощна старица. Събудил бях в себе си някакво митично чудовище, някакъв първичен ужас, за чието съществуване не бях и подозирал. Пишех нощ след нощ, лист след лист и си представях как един ден, незнайно кога, някой щеше да прочете написаното и да ме разбере. Да се докосне до цялата тази чернилка, която бе обсебила душата ми. Сутрин събирах листите и ги унищожавах, мислейки си за това как никой никога нямаше да докосне душата ми и да ме разбере.Една нощ обаче беше по-страшна от останалите. Чувствах се преследван. Знаех, че съм обречен. Знаех, че Тя е тук, съвсем близко до мен, наблюдава ме, наслаждава се на жалката ми човешка безпомощност…

Сякаш нарочно изчакваше по-дълго, за да удължи агонията ми и да я направи още по-нетърпима. Очакването обаче беше хиляди пъти по-страшно от всичко, което можеше да последва. Задушавах се. Не издържах. Не можех да чакам повече.Вкусът на стоманата беше студен и лепнещ. Устата ми се напълни със слюнка, но аз не преглъщах. Стомахът ми се беше свил на кървава топка, сърцето ми биеше учестено. Питах се през кой ли точно отвор в тялото ще излети душата ми. Щеше ми се да е през очите… Някак по-поетично ми звучеше, по- красиво. Смешно беше. А защо ли всъщност така се бях загрижил дали щях да умра красиво? Сякаш че има някакво значение…

Пръстите ми се бяха схванали. Все си мислех, че вече съм натиснал спусъка и все се оказваше, че още не съм го направил. Представях си как майка ми щеше да открие окървавеното ми тяло на дивана в хола. Дали пък не беше по-добре да го направя в банята?

*          *          *

Пуснах душа, клекнах под него и дълго гледах как водата се оттичаше в канала. Измих си главата с шампоан. Три пъти. И за първи път осъзнах колко много обичам да съм чист. Странна работа. Гледах пода и не можех да откъсна очи от водата. Какъв ли цвят щеше да добие, когато се смеси с кръвта ми?Излязох от банята, подсуших се надве-натри с хавлията и… Всъщност защо да бързам да си отивам? Не, не бива да тръгвам все още… Имам работа за вършене.

Аз съм Онзи, който носи смърт… Прокрадвам се като сянка в сумрака на нощта, крия се в ъглите, лазя в прахта, надничам през прозорците ви. Аз нямам име, защото вече отдавна съм никой. Аз нямам минало и нямам бъдеще. Аз преследвам Безкрайното и съм жертва на Крайното.

*          *          *

Когато смъкнах черните си ръкавици и ги хвърлих на пода в банята, по меката кожена повърхност бяха останали само няколко засъхнали тъмночервени петна, които едва се забелязваха. Аз обаче знаех, че са там.Тази нощ извърших толкова много грехове, че ако Бог наистина съществуваше, щеше да ме порази с гръм поне няколко пъти. Тази нощ аз бях Господ, защото аз дарявах живот и аз го отнемах. Тази нощ спах навън, прегърнал кожените си ръкавици. Събудих се преди изгрева на слънцето, а зъбите ми тракаха от студ. Чувствах се по-жалък и от най-долния уличен помияр, но, странно защо, това ми харесваше. Запитах се дали не трябва да изпитвам някакви угризения, но с изненада установих, че вече нямам съвест.

*          *          *

Имаше веднъж едно момиче… Ако не умирах, сигурно щях да се влюбя в нея. Ала тогава просто нямах сили за любов. Твърде много трябваше да дам. А аз се чувствах ограбен. Не помня вече как изглеждаше лицето й. Беше симпатично грозновата като всички жени, които някога са ме привличали. Облизваше устните си бавно и с наслаждение докато пръстите й търсеха вакантно място по надупчените като решето ръце, за да забият там острия, сребърнобял връх на иглата. Никога не я целунах. Страх ме беше да не разваля магията. Изглеждаше ми толкова щастлива. И без мен. И тогава един ден се случи най-ужасното. Помня само фаровете на колата, които блеснаха в очите ми и ме заслепиха. После мракът ме прегърна и ме залюля в ръцете си. В далечината дочух протяжния вой на приближаваща линейка.

*          *          *

 „Вие сте най-невероятният късметлия, когото някога съм срещал!”Къде съм…? Какво се случи? Сякаш изплувам от някакво гигантско бяло петно…

 „Просто не е за вярване, че още сте жив, това си е цяло чудо, Бога ми, този случай наистина трябва да се опише.”

„Аз ще умра…” – чувам се да казвам, а човекът в бялата престилка избухва в смях.

„Нищо подобно, момчето ми… Не само, че ще живееш, ами ти гарантирам, че ще ме надживееш…” Мълча… Усещам как ми се повдига. Опитвам се да извикам, да се боря, да се изправя. После заспивам за секунди, вперил смаян поглед в забитата в ръката ми спринцовка…

*          *          *

Жив съм. Лекарят каза, че няма да умра.Мразя този лекар с цялото си сърце. Той каза, че мога да започна всичко отначало. Да ходя по магазините, да пия кока-кола, да си купувам презервативи. Да живея ден за ден и да вярвам, че вечността ми принадлежи. Да се къпя, да обичам, да целувам. Мога да направя всичко. Можел съм да изкупя греховете си, каза той. Така и ще направя.На перваза на прозореца поредната обречена муха се гърчи в мрежите на предопределеното, а паякът облизва устни, предвкусвайки предстоящото угощение.
Топлата кръв се прелива със студената вода и образува тънка, светлорозова вадичка, която се стича мързеливо по белите плочки и изчезва безследно в канала…

Откъде ли ще минеш сега, когато вече си свободна от оковите на жалката ми плът…?

Ще ми се да бъде през очите…

Почакай за миг –

ще ти отворя

клепачите си…