Двете с Емма стоим на терасата и наблюдаваме Времето, което не
тече. Времето също ни набюдава, свъсило чело, ближе лапите си, клати
неразбиращо глава, сгушено на мъничка, пухкава топка в краката ни.

Емма е щастлива само когато хората произнасят името ѝ с двойно
“м“, аз съм щастлива само когато двете с Емма сме заедно. Тя е на четири,
аз съм на двадесет и четири. Делят ни години, сезони, животи. Учим се
една от друга всеки ден, с изключение на всеки трети уикенд от месеца,
когато баща ѝ я взима в петък вечер, а в неделя ми я подава през прага
като порцеланов сервиз, старателно избягвайки да срещне погледа ми.

Емма е едва на четири лета. Тя е още на четири зими, четири
пролети, но само на три есени, защото рожденият ѝ ден е през октомври.
Косите ѝ са златни като дъното на пясъка, очите ѝ са сини като вълните на
морето, на брега на което беше зачената.

Бях млада и глупава. Плажът на Галата беше чист и неопетнен. Той
ме учеше да играя на белот и да пия бяло вино. После не зная. Помня само
че захвърлихме картите в пясъка и продължихме с виното.
Събудих се с ужасен махмурлук и смътното усещане, че ме грози
накаква опасност. Красивият непознат се беше стопил като бучка лед под
лъчите на слънцето, оставяйки на брега бутилката, върху чиито етикет
беше надраскал телефона си. Спомням си как взех празната бутилка,
прибрах я в раницата си като ловен трофей и поех към вкъщи с изпразнено
от грижи сърце. Бях на двайсет и Джулаят беше свършил.
Събрах кураж да прозвъня на този номер точно осем месеца по-
късно.

“Бременна съм…“ – изтърсих непохватно, вкопчена в слушалката
като да беше спасителен пояс насред океана, а от другата страна чух само :
“Кой е на телефона?“.

Срещнахме се на другата сутрин в някакво кафене в центъра на
Варна, близо до Книжното пазарче. Сърцето ми биеше до пръсване.
Научих, че тайнственият непознат беше студент по право в Свободния
университет, беше от Бургас и се казваше Тони. Не, не Антон, а просто
“Тони“. Показа ми дори личната си карта, на която името фигурираше на
латиница като “Tonny“, при това с двойно “н“. Стори ми се прост, също
като името си. Намразих го от пръв поглед по същия начин, по който от
пръв поглед го бях обикнала. Струваше ми се, че между любовта и
омразата ми се простират стотици години на напразни очаквания.

Двамата се гледахме подозрително над ръба на чашите си – аз с
билков чай, а той с дълго кафе Лаваца – без да знаем какво да си кажем, а
от радиото гърмеше “А ние двамата с Боби пием кафе“. Двамата с Тони
пиехме чай и кафе, докато светът наоколо се разпадаше, разтърсван от
безмилостните ритници на нещото, което само за няколко месеца беше
откраднало завинаги утробата, мечтите и младостта ми. Тони плати
сметката, след което ми обеща да плати и за раждането. После бръкна в
джоба си и извади банкнота от петдесет лева, като ми каза, че са за мен.
Казах му да си ги завре отзад и си заминах с гордо вдигната глава. За нищо
на света нямаше да му позволя да види, че плача.

Никой не ми се притече на помощ. Коремът ми се поду като сапунен
мехур, който се пукна в средата на есента. Майка и татко ми посочиха
вратата още на втория месец.

“Щом си достатъчно голяма, за да се шляпаш с непознати мъже по
плажовете, значи си способна и да си изкарваш сама прехраната“.
Мислех си да я удавя. Да отида някоя вечер до ръба на буната и
просто ей така случайно да я изтърва във водата. Мислех си да се убия. Да
я оставя до някой боклукджийски казан и после да си отида. Да пия
отрова, да скоча през прозореца, да се обеся на лампата. Плаках с часове,
с дни, с месеци. Плаках докато не ми останаха сълзи, докато очите ми
пресъхнаха, докато не ми останаха думи.

После една нощ се събудих от някакво странно скимтене в стаята,
сякаш новородено кутре душеше въздуха и търсеше майка си. Приближих
се до кошарата, в която спеше Кутията на Пандора, която беше донесла
всичките ми нещастия, надвесих се над нея и я загледах.
Миглите ѝ лъщяха под лунната светлина като да бяха покапани с
течно сребро. Бузите ѝ горяха от треската, а устните ѝ, червени като
коралови рифове, се отваряха и затваряха беззвучно като уста на
издъхваща риба.

Безпомощност. Дума, която за един миг срива цялата вселена.
Термометърът, показващ безсмислената цифра 39,5. Линейката, виеща
като вълчица в нощта. Белотата на болницата, самотата на празния
коридор, окуражителните думи, които не достигат до мозъка, топката в
стомаха, миримата на дезинфектант. Очите на животно, изправено пред
цевта, натиканата в невинното гърло тръбичка, системите, сплетени в
животоспасяваща сребърна паяжина, осъзнаването на всичко истински
важно, сриването на колене до вратата, шепнейки молитви към небето,
към стената, към всеки съществуващ и несъществуващ бог…

…До живот, до смърт, до свършека на всичко земно и неземно,
докато има въздух в дробовете ми, докато издъхне сърцето ми, дорде
се пръсне съществото ми, кълна се ще те пазя, ще те пазя така, както
не съм пазила нищо и никого в живота си, като вълчица, като звяр,
като лернейска хидра с нокти, зъби, кости, косми, ще те крия цял
живот под люспите си, ще пея със забит в сърцето си трън най-
старата, най-страшната песен на света. Тази на себеотдаването…

“Ех-х… То майка не се става лесно…“ – присмехулно цъкат с език
бабичките пред блока, докато самотната майка, която съм, влиза и излиза
от входа, бутайки пред себе си количка, забучила в ушите си слушалки,
надувайки Nightwish.

“Курва“ – цъкат с езици бащите, загледани в белотата на краката ми,
щръкнали изпод късата джинсова пола, защото майките по природа са
длъжни да се обличат с дрехи на бостанско плашило и нямат право да
носят предизвикателно къси поли.

“Безотговорна глупачка“ – на свой ред цъкат с езици и майките,
понесли невръстните си отрочета към яслите, цъкайки по смартфоновете и
споделяйки недоволството си по безсмислени фейсбук постове.

“И вие ще пукнете…“ – мисля си, докато им показвам среден пръст –
Защото животът ни е низ от сапунени балончета и, без значение кой е крив
и кой прав, накрая всички ще изпукаме… Защото рано или късно на този
свят всичко се пука… Пукат се сърцата, пукат се коремите, душите,
предразсъдъците ни… Пукат се връзките, мечтите, страховете и любовите
ни…

Пукат се, без да им пука, пукат се и отлитат в небето…

---

Неделя е. Тик-так, тик-так. Времето крие нос в лапите си, а ние двете
с Емма правим сапунени балончета. Емма се смее безгрижно както могат
да се смеят само децата, а русите ѝ къдрици подскачат зад гърба като
златните пружинки на неразгадаем часовников механизъм.

“Време“ не е особено подходящо име за френски булдог с оръфано
ухо, а Емма се казва така, защото е кръстена на Емма Бовари. Защото
докато беше бременна, вместо да заляга над книгите за бъдещи родители
или над учебниците, за да завърши висшето си образование,
нескопосаната ѝ майка напук на всичко четеше единствено “Мадам
Бовари“, романа, заради който през деветнадесети век Густав Флобер се
изправя пред френския съд поради обвинения за “накърняване на
обществения и религьозен морал и нарушаване на добрите нрави“.
Балончетата се издуват, политат към облаците, плъзгат се по гърба
на вятъра, после се пукат едно след друго, а по лицата ни капят мокри
сапунени пръски.

Емма е дъщеря ми. А “Времето” е кучето, което ѝ купих, за да
замести баща ѝ.