Във връзка с второто издание на Фестивала на българската легенда „Самодивско сборище“ с тема „Змей, Ламя, Хала“, издателство „Трейшън Прес“ организира издаването на сборник „Змей, Ламя, Хала“ – истини и легенди. Той включва разкази, легенди, митове, песни, стихове, случки – измислени или действителни, обичаи и други текстове, които се пазят в паметта на хората за Змея, Ламята и Халата – силни и мистични образи в българската митология.

Очите му кога сънуваш,

в леглото му кога заспиваш,

устата му кога целуваш,

кога в ръце му се извиваш:

като хралупа да си куха

като змия да си студена

да вехнеш сляпа, няма, глуха

като дърво от гръм сразено…

Мене ме, мамо, Змей люби,

Змей, мамо, Горянин.

Наяве го не виждам,

ала насън като ме вземе

и небосвода се тресе.

Един ми лежи на сърцето.

И един ще си остане,

но откак ме е залюбил

живот не живея.

Денем бял ден не виждам,

нощем сън не спя,

a на сутринта се будя

в кърви – като рана.

Отварям очи, леглото – празно,

а душата ми линее.

Очи ми слепи, устa – жадни,

ала сърце ми песен пее.

Дъхът му като огън ме изгаря,

крилете му над пъкъла ме носят.

Устата му – устата ми прогарят,

бедрата ми пощадата му просят.

Нощем гръдта ми вие като вълк

застанал сам-самин под луната.

Душата ми крещи насън,

разпната между двата свята.

И само вечер,

вечер като реша косите си,

застинала пред огледалото,

зa миг ми се мярка сянката му.

Очите му – черни като въглени,

дъхът му – огнен от отвъдното.

За миг дa вдъхне връз гърдите ми

и кожата ми се възпламенява.

Мене ме, мамо, Змей люби,

Змей, мамо, Горянин.

Наяве го не виждам,

ала насън като ме вземе

и небосвода се тресе…