Теорията на Общата относителност на Айнщайн предрича съществуването на времеви цикли или пътуване във времето – където едно събитие може да бъде едновременно и в миналото, и в бъдещото…

Сънувам се така : вървя сама в тъмното по някакъв мост. В края на моста съзирам някаква болница. А пред болницата ме чакаш ти. И целия светиш… с една такава нереална, жълта светлина, ужасно тъжна светлина. Не знам откъде знам, но знам, че си умрял, защото с такава светлина могат да светят само мъртвите.

И тогава внезапно осъзнавам, че и аз светя със същата пронизваща, гадна, болна светлина. И аз съм умряла. Тъжно ми е, но в същото време се радвам : най-накрая нещо ни събира. Говориш ми, но аз всъщност не чувам думите ти, само ги усещам. Казваш ми, че всичко е наред, че се е свършило, че няма да ме боли, че повече няма да има болници. И че ме чакаш. Къде, не казваш. После ме взимаш в ръцете си, притегляш ме към себе си… и за миг, бога ми, не тялото, ами душата ми се надървя от усещането, че си ме докоснал. Плачем и двамата, макар че и двамата сме мъртви, макар че и двамата сме невидими. И двамата сме светлина. И вече не ме е страх…

…

На двадесет и няколко съм. Имам очи и уши само за тебе, ала ти не вярваш. Сядам до теб и имам да ти кажа нещо… но не ми стиска. А и на теб не ти стиска да ме чуеш. Страх ме е… не знам от какво… от самия страх. Опънала съм се като струна, зяпнала съм те като риба на сухо, едва дишам. Да си изповръщам червата на земята в краката ти, това ми иде да направя. Но не, колкото и да чакам, нищо, нищо не излиза от устата ми.

Искам да те заговоря, само дето като отворя проклетата си уста, изведнъж ми идват само някакви безумни фрази, все едно надраскани от група мъртвопияни поети-сюрреалисти, играещи на « le cadavre exquis[1] ».

Изящният труп ще изпие новото вино.

Консервените ти кутии ме съзерцават като супа топчета.

Небето увисва като ореол, когато гледаш пуканките ми.

Гореща съм като таралеж, когато утрото ни не е мехлем.  

И толкова.

Мисля си : « Говори. Говори, тъпачка такава, мътните да те вземат, говори. Ах, говори, защото, ако не проговориш сега, бездруго ще умреш… »

Така и става. Същата вечер затварям очи. И когато ги отварям, времето е спряло, а светът е свършил. Вкус на метал в устата ми. Боли ме, душата, тялото ми, всичко ме боли. Прикована съм към белотата на някакво легло, под снежнобял таван и луннобяла луминисцентна светлина. Само един прозорец сочи към света, а зад прозореца виждам небето. Чудна работа, уж е едно и също небе, а променя цвета си докато времето минава.

Дни, месеци, години, животи…

…

На тридесет и няколко съм. Вали като из ведро. Вече и да искам не мога да седна до тебе. Кой ли не ме пребърка отвсякъде. Гади ми се от близост. Повръща ми се от всяко докосване. Дебела съм. Грозна съм. Залитам на всяка крачка, повръща ми се при всяко вдишване. Къде да те търся сега, за какво. Знам, че сме под едно и също небе и това ми стига. Пък и какво да ти кажа сега. Виж. Корем. На шест месеца. Не е от тебе.

…

Четиридесет. Ама че скапана възраст.

Най-сетне се получи : съвършено равната кардиограма. От леглото в банята. От банята в кухнята. Кафе със захар, мляко с какао за детето. Трябва да платя тока. От кухнята в колата. Трябва да налея бензин. После на работа. Скучна. Разсеяна. Нескопосана. Фригидна. Все ми е тая кой ще ме чука и в коя от дупките ми. Не ми е останало и помен от сърце. Къде да те търся сега. Знам, че сме под едно и също небе и това ми стига.

…

Годините ще се изнижат като зърна на огърлица. Кога ли ще се скъса огърлицата. Какви ти години. Аз и след сто живота няма да те преживея.

Но иначе да знаеш, че през повечето време съм добре. Идва ми около 20-ти всеки месец. Не пия противозачатъчни, сложила съм си спирала, за да не забременявам повече. Ако можеше, щях да си тикна и две. Никой вече да не ме докосва. Никой. Вече. Да не ме. Докосва. Понякога все още се хващам как се питам какво ли обичаш… Чай или кафе. Дали бихме се разхождали ръка за ръка. Дали първият път щяхме да го направим както трябва или дотолкова щяхме да се паникьосаме, че нищо да не се получи. Щеше ли да ме галиш цяла нощ, без сам да знаеш как ми харесва да бъда галена. Щеше ли да ме боли. Щяхме ли да имаме деца.

Ето аз например обичам бял шоколад, ухание на зюмбюли, летните бури, пътувания с влак, целувки по гърдите, милувки по косата, големи чаши с червено вино…

Какво ли мразиш… Аз ненавиждам… агресията, аромата на страха, насилниците.

Не мога дори да си спомня лицето ти.

Знам само, че след теб повече никой никога не ме погледна нежно.

…

Може би някой ден ще съм на сто… Времето вече няма да ме плаши с проклетия си алгоритъм. В който всичко все се повтаря, а в същото време онова, което най-силно желаеш, никога не се повтаря. Ще лежа в същото болнично легло някъде на хиляди километри от теб и ще са ми останали сили само колкото да гледам през прозореца. Дните ще се нижат като зърна на огърлица, а аз от нямане какво да правя ще се питам кога ще се скъса огърлицата. Може би ще отлетя така : с поглед, забучен в прозореца, и после всички ще се чудят в какво, по дяволите, съм се взирала така, докато изстивам…

А зад прозореца небето пак ще променя цвета си от огненочервено през нежнорозово до пясъчножълто, портокалово… И ето че неусетно пак ще се озова в съня си за онзи странен мост от жълта светлина. Но този път ще съм сама докато си тръгвам от заспалата в сумрака болница. Ще светя в жълто като светулка в нощта, а светлината все пак ще ми е някаква утеха.

…

И може би някъде там…

…далеч отвъд…

…небето ти…

…ще ме чака.  

---

[1] Le cadavre exquis (букв. « Изящният труп »), e колективна игра на писане, измислена в Париж от поетите сюрреалисти около 1925-та година. Състои се в това няколко души да съставят изречение или рисунка, но без никой от тях да може да вземе предвид предишното. Името произлиза от първото написано по този начин изречение « Le cadavre exquis boira le vin nouveau » (« Изящният труп ще изпие новото вино »). Играта цели колективното създаване на поетични текстове или изображения, като черпи вдъхновение от психиката (автоматизъм, сън, подсъзнание…), за да освободи поетичната мисъл от контрола на разума.