Ева беше на десет, когато разбра, че не е като останалите момиченца от нейния клас.

По онова време съученичките й се движеха по двойки, а в края на седмицата често разменяха една с друга куклите барби, закуските, панделките и фибичките си. Те преписваха една от друга домашните в междучасията, плезеха се, когато момчетата ги заговаряха в коридора и винаги хихикаха глупаво, когато някоя от тях отиваше при друга и с особенос сериозно изражение на лицето си издекламирваше в бърза скоропоговорка: „Сия, длъжна съм да ти кажа, че Нели от четвърти Б е казала на Мая от нашия клас как Ели чула от Виктория, която пък научила от Мия, че миналата сряда след часа по английски братът на Мия, Стефан, ритал топка с Павел, който той му казал, че неговият най-добър приятел Росен бил тайно влюбен в теб…!”

В този миг богоизбраната Сия зяпваше безпомощно с уста, заприличвайки на крава, чешеше се тъпо по носа, червеше се като рак, мъчейки се безуспешно да асимилира предоставената й информация. В това време останалите момичета виеха наоколо като глутница вълци, освиркваха, пляскаха се по коленете, а някои направо се въргаляха по земята от смях.

Понякога Ева се питаше как така досега никое от момичетата в класа не беше идвало при нея с намерението да й изнесе подобна прочувствена тирада. В същото време само при мисълта, че някоя от нейните слабоумни и вечно кикотещи се съученички можеше да се приближи до чина й, за да й съобщи тържествено като че ли я награждава с Оскар, че се е превърнала в обект на желанията на Росен, с който при нормални обстоятелства всяка събота ритаха топка на поляната пред блока, Стефан, с който пък редовно крадяха бонбони от кварталното магазинче или не дай си Боже Павел, с който я свързваха единствено неудържимата страст към боя с пръчки и стрелбата с въздушна пушка, неизменно я напушваше такъв смях, че понякога дори й се налагаше да трие сълзите си с носната си кърпичка. Веднъж когато една от съученичките й намекна, че са гаджета с Павел, тя дори се смя толкова дълго, че учителката по математика се ядоса и я изгони от час.  

На десет години да те изгонят от час се считаше за върховно провинение и затова дълго време след тази случка другите момичета избягваха да говорят с нея.

„Да знаеш – шепнеше съучастнически Мира на Яна, навеждайки се с цялото си тяло през празното пространство, делящо чиновете им един от друг – Вчера чух, че миналия петък Стела я видяла да се катери с Живко и Ясен по покрива на трансформатора… За да берат зелени сливи заедно, можеш ли да си представиш!”.

„Не може да бъде! – невярващо клатеше глава Петя – Искаш да ми кажеш, че тя вече ходи и с двамата?!”

„Нали точно това ти казвам – кимаше Мира – Не само, че ходят, ами ходят заедно, за да крадат…”

Ето така на десет години Ева за първи път в живота си разбра какво е да се чувстваш катсо ренегат.

Веднъж обаче тя все пак направи опит да се приобщи към високомерното момичешко съсловие от нейния клас. В тази нощ тя почти не спа, взирайки се тревожно в тавана в опит да доусмисли и сусъвършенства речта си, а на сутринта с нетипично за нея старание я записа на последната страница в тетрадката си по български език. След това дъло я чете и повтаря до сутринта, докато най-накрая не я научи наизуст. На другия ден тя едва дочака настъпването на голямото междучасие, след което се приближи на пръсти до чина на най-красивото според момиче в класа и с разтреперан от страх и вълнение глас прошепна в ухото й така, както беше чувала да го правят другите й съученици: „Лия, исках да ти кажа, че вчера чух от Петър, който научил от Павел, че брат му Кирил бил говорил с Явор, който пък чул от Стефан, който знаел от Иво, който научил от Мишо, който чул от Виктор, че Мая от нашия клас е тайно влюбена в теб”.

Ева гледаше със странна смес от страх и вълнение как нежното, чувствително луничаво лице на стеснителната Лия се облива с деликатна руменина, как бузите й пламват като два божура в началото на май, как  смутено хапе устните си, не знаейки какво да отговори, а очите й, прекрасните й сини очи, се уголемяват все повече и повече, постепенно заприличвайки на две огромни, лазурносини стъклени топчета, досущ като онези, които веднъж й беше показал Кирил, с които толкова много се гордееше, защото брат му му ги бил донесъл „чак от Америка”…

*        *        *

– Знаете ли вие изобщо какво е това Америка бе, дечковци?

Знаем де, как да не знаем, смееше се Явор, смееше се и Ева, смееха се и останалите момчета. Това е там, от където идват хамбургерите и джиесемите, там, където каките и батковците ни ходят да бачкат през лятото и от където после се връщат със снимки на грамадната дупка, наречена „Гранканьон”, връщат се с чисто нови лаптопи и айподове, къси фланелки с щамповани картинки на анимационни герои, със странните зелени банкноти, дето ги наричат „долари”, връщат се и ни разказват най-невероятните истории за това колко богати били хората, колко чисти били автобусите, колко страшно високо се издигали небостъргачите…

– А това, небостъргач, знаете ли какво е?

– Как да не знаем – изпъчи се Мони, леко засегнат, че го взимат за глупак – Небостъргачът е блок, който обаче е толкова висок, че антените му стържат небето. И после нали знаете какво се случва с горкото небе? – разкъсват го и на мястото на скъсаното после остава само една грамадна черна дупка, за която после слушаме по новините…

Всички мълчаха, изпълнени с респект към Америка, небостъргачите и озоновите дупки.

– Добре де – чудеше се Петър – Ами те като стържат небето в Америка ония ми ти небостъргачи, нощем звездите им не падат ли на земята?

– Е, как да не падат бе, Петре, падат, разбира се, ти не си ли виждал падаща звезда?

– Ако всичко това е вярно, то тогава звездите в Америка отдавна вече трябва да са на изчезване! – възмущаваше се Мони, чиято майка беше еколог и все говореше за спасяване на разни косатки и изчезване на пингвини.

– Абе какво ви пука толкова бе, тъпаци такива? – прекъсваше ги тогава Явор – Та това там е на майната си, чак в Америка! Та това там дори не са нашите звезди…  

*        *        *

В мига, в който Ева каза на Лия, че съученичката й Мая е влюбена в нея, в класната стая настана истински хаос. Прошепнатите на ухото й думи по магически начин достигнаха до ушите на целия клас. Момчетата и момичетата от съседните чинове тутакси се струпаха около двете и започнаха шумно да се кикотят и да ги освиркват. Набедената Мая се изправи с почервеняло от срам лице и побърза да потърси убежище в тоалетната. Лия само скри лице в шепите си, после захлупи глава на чина и заплака. Ева бършеше потното си чело и чупеше пръсти без сама да знае защо.

По-късно на същия ден класната ръководителка с пламнало от смущение лице и изкривена в гротескна гримаса уста заведе последователно при директорката първо Лия, после Мая и накрая Ева. След това ги прати да обсъдят случилото се с училищния психолог. Мая тутакси писна, че никога не е казвала на Ева, че е влюбена в Лия, защото всъщност още от детската градина не била харесвала никой друг освен Мони. Лия се разплака и заяви, че Мая само искала да й се подиграе, защото много добре знаела, че тя също харесва Мони, при това още от детската ясла и именно за това не смеела да разговаря с него. После и двете се обърнаха към Ева и в един глас я обвиниха, че била отвратителна лъжкиня и искала да ги скара, защото Мони наистина бил най-хубавото момче в цялото училище, а и двете знаели, че тя тайно се среща с него през големите междучасия и дори се е научила да рита топка, само и само да му се хареса и изобщо съвсем очевидно било, че тази гадна завистливка Ева го иска само за себе си. Тогава психоложката госпожа Геновева Пъдарева нареди на другите две момичета да излязат от стаята, след което свали очилата си, впери огромните си, непроницаеми змийски очи в лицето на Ева и я попита дали случайно не се чувства плътски привлечена от съученичката си Мая.

– Да не съм луда бе, да си падна по тази сепия… – отвърна й Ева, отвратена до дън душа, след което психоложката я изгледа ледено и я пусна да си върви.

„Ама че куха пъстърва се извъди тази Геновева Пъдарева” – мислеше си тя – Да ме пита дали намирам Мая за красива… С тези нейни тъпи шини, заради които фъфли и хвърля слюнки върху всичко наоколо, когато говори, с тези смешни миши опашчици и с кривите си крака…”

На Ева и през ум не й беше минавало, че може да си падне по скучната и вечно зубреща тъпачка Мая.

Та нали още от първи клас Ева имаше очи и уши единствено за Лия.

Продължи да четеш – Глава трета : Като момчетата