Христина стоеше сама на същото място и в същата поза, в която се беше хранила на обяд. Същата, в която го беше правила предния ден. Както и по-предния. Както и всички предхождащи дни. Тя все така ровеше с безучастно изражение в чинията си с картофено пюре, видимо без да възнамерява да сложи и капка от жълтата смес в устата си, когато нечий познат глас прошепна в ухото й:

– Слушай какво… Искаш ли да видиш едно гробище?

Христина се извърна стресната. До нея Ева вадеше цигара. Без да я поглежда, тя се настани на стола до нея, облегна се назад, след което вдигна последователно първо десния, после левия си крак и стовари мръсните си сивозелени си маратонки с трясък върху масата.

– Е…?

Христина остави вилицата между картофеното пюре и пилешката кълка и избута чинията си до другия край на масата. Ева не се остави да я молят. В продължение на няколко минути тя лакомо поглъщаше съдържанието на любезно предоставената й чиния, видимо без да си дава труда да дъвче.

Спря се само веднъж – за да изплюе заседналата в зъбите й кост и за да подаде на Христина едната слушалка на мп3 плейъра си.

– Слушаш ли Металика…?

Христина поклати неопределено глава. После взе слушалката и я напъха послушно в ухото си. В главата й прокънтяха първите нотки на Nothing else matters.

Насреща й Ева я гледаше изпитателно.

– Кефиш се, а…? засмя се тя – знаех си аз, че не си толкова смотана, колкото изглеждаш.

С тези думи тя свали краката си от масата, избута празната чиния настрана и сложи в ухото си другата слушалка.

– Харесва ми косата ти – прошепна Христина, а погледът й се рееше безучастен някъде неопределено из въздуха.

Ева я зяпна, стъписана. Косата й беше в повече от плачевно състояние. Сама си я беше офъкала преди няколко месеца с ножицата на майка си. От лявата и от дясната страна над раменете дължината на разпилените в безпорядък кестеняви кичури що-годе съвпадаше, само дето отзад на тила беше истински ужас. Меко казано приличаше на таралеж.

Решението да се окастри така не беше плод на случайно тийнейджърско хрумване.

Константин беше любител на плитките и конските опашки, които му позволяваха да влаче жертвите си по земята и да слуша с наслада писъците им.

Истината беше, че ако можеше Ева би отрязала и главата си с ножицата, стига това да й позволеше да стане невидима.

– Защо винаги ядеш сама…? – попита Ева.

Христина вдигна рамене.

– Защото съм чудовище… Имам навика да плаша хората…

Ева се вгледа с недоверие в огромните сини ириси с разширени зеници, обкръжени от жълта фигура във форма на неправилна звезда. После очите й се спряха върху нежното лице с по детски фино носле, луничките които сякаш приканяха да вземеш въображаем молив и да ги свържеш, в дългите руси коси, сплетени на безупречна плитка и извити на кок над главата й, в дългата страровремска синя рокля с паднала талия и бели панделки, в прозрачните бели пръсти на роден артист.

– Ами ти…? – на свой ред попита Христина – Защо никога не ядеш…?

Лицето на Ева пламна.

– Представи си, че и аз съм чудовище. Имам навика да крада храната на хората.

Ева нито за миг не повярва, че Христина можеше да бъде страшна. Така както и Христина не повярва, че Ева можеше да бъде крадла. В продължение на няколко секунди двете се гледаха мълчаливо, преценяваха се, претегляха се. После Ева внезапно се изправи.

– Е, какво реши…? Идваш или не…?

• *   *

Свечеряваше се.

Гробището беше мрачно, тихо и студено като всяко гробище. Миришеше приятно на мъх, на откъснати мъртви цветя, на стари влажни камъни, на мъх и безвремие.

Ева първа се шмугна през дупката в счупената каменна ограда, след което помогна на Христина да провре слабото си тяло през процепа.

После се настаниха на земята, която още пазеше топлината на деня, а Ева извади от раницата си две големи восъчни свещи. Заби ги колкото се може по-дълбоко във влажната пръст, запали ги със запалка, след което пъхна в устата си цигара, наведе се и запали от плямъка на свещта.

– Не си спомням защо, но някой някога ми беше казал, че носело нещастие да се пали цигара от пламъка на свещ. Мъртвите се ядосвали… Сигурно защото не могат да се вдигнат, за да се присъеднинят към нас и да изпафкат една.

Христина се усмихна едва забележимо, а Ева й смигна дяволито.

– Ебала съм ги в суеверията…

С тези думи тя извади от раницата си шоколад Туикс, отвори златистата опаковка и подаде едното парче на Христина.

– Всъщност не те доведох тук, за да вечеряме на свещи… – след кратко мълчание прошепна Ева – Доведох те, за да ти покажа това…

Тя взе едната свещ, повдигна я на нивото на очите си и посочи с другата си ръка към нещо, намиращо се в тъмното продтранство зад гърба на Христина.

Момичето се обърна рязко – в сумрака зад нея постепенно се очерта формата на нисък, каменен кръст. В средата на кръста имаше снимка.

Тя се изправи и се приближи, за да види по-добре.

Младо момиче, на не повече от шестнайсет-седемнайсет години, с къса коса и големи изразителни очи на кошута, свенлива усмивка, кожа, бяла като слонова кост.

– Прилича на мен – весело отбеляза Ева, а Христина я изгледа неразбиращо – Не се стряскай, лично аз мисля, че е по-скоро яко да откриеш, че си имаш мъртва двойничка.

– Аз мисля, че по-скоро прилича на момче… – колебливо отбеляза Христина.

­– Именно като говорим за това… – тайнствено се усмихна Ева – Още не съм ти показала най-готиното…

Тя наведе леко свещта и светлината се спусна към основата на надгробния камък, осветявайки името, изписано върху бялата мраморна плоча.

Ева Кръстинов.

Възцари се тишина.

          – И къде е изпаднало „а”-то? – зачуди се Христина.

          Ако действително надписът върху каменния кръст някога беше завършвал с буквичката „а”, то понастоящем тя съвсем очеизвадно липсваше. След буквата „в” нямаше нито дупка, нито каквото и да било друго.

– Може да се каже, че това момиче е нещо като смесица от теб и мен… – с тайнствен блясък в очите каза Ева.

– Трудно бих могла да си представя нещо, което е смесица между мен и теб – невярващо рече Христина. С оглед на факта, че с двете с теб сме чудовища… То това би било нещо двойно по-чудовищно от обикновено чудовище… Освен това можеше и да е още по-страшно от момиче с вид на момче, което се казва Ева Кръстинов…

Вятърът подухваше лекичко в листата на дърветата и ги караше да шепнат със звук, от който човек го побиваха тръпки. Ева я гледаше неразбиращо.

– Можеше да пише например, че тук почиват заедно две момичета, наиме Ева и Христина.

Ева се изкикоти, после смъкна шапката си и я хвърли на земята. Почувствала се в безопасност, Христина разплете косите си и ги остави да се разпилеят по гърба и раменете й като огромно бяло наметало.

– Какво ще правим сега…? – попита Христина, загледана в небето, докато Ева гледаше профила й с възхищение. Харесваше й това странно момиче-чудовище, което при нормални обстоятелства не разговаряше с никого, но което се беше осмелило да разговаря с нея. И което видимо не се страхуваше от нищо, нито от училищни побойници, нито дори от загадъчни призраци…

– Можем да станем кръвни сестри… – небрежно предложи тя, измъквайки от раницата си джобно ножче – Ако ти стиска, разбира се…

После положи острието в дланта на дясната си ръка и плавно го издърпа с лявата, оставяйки срамежлива капчица кръв да пролази по китката й. Христина я гледаше и не изглеждаше да се страхува.

Когато напуснаха мястото два часа по-късно, оставяйки свещите да горят, беше вече почти полунощ. Светлината на пълната луна караше звездите да изглеждат почти невидими. Шоколадовите им устни лепнеха докато шепнеха, доукрасявайки историята на спящите си в пръстта призрачни двойнички. Притичваха по пътечката, водеща към станцията, където се намираха останалите лагерници, когато Ева внезапно протегна ръка и хвана ръката на Христина.

И точно тогава се случи нещастието.

– Паричка, количка или счупена главичка.

На няколко метра от входа на сградата двете бяха налетели прави на бандата на Константин.

Алчните зли очички на Константин се впиха в лицето на Ева. После се отместиха и се спряха любопитно върху Христина. Двете момичета стояха неподвижни като каменни статуи.

– Ох-о-о, я гледай какво имаме тук… Лесбото най-сетне си е намерило приятелка…

Лицето на Ева беше бяло като на призрак. Ръката й все още стискаше ръката на Христина.

– Гаджето ти има интерес да е богато, Ева… Или да си пада по колекционирането на колички… Иначе този път няма да ти се размине…

Погледът на Ева се премести бавно зад гърба на нападателя. На около десетина метра по-назад, прозорчето на мъничката дървена постройка, в която живееше нощния пазач все още светеше.

Очите й се замъглиха. Бяха толкова близко. И същевременно толкова далеч.

– Приближи се.

Тя пусна ръката на Христина и се подчини с наведена глава. От опит знаеше, че няма друг избор освен да се подчинява. Константин не се остави да го чакат. Той я сграбчи с мощните си пръсти и стисна врата й като в менгеме. После я повлече зад купчината боклуци и стари мебели, натрупани едни връз други и я притисна грубо към земята, заставяйки я да стои на колене. Двата му бодигарда го последваха, тътрейки зад себе си Христина. Константин сложи предупредително пръст на устните си.

– Ако издадеш и най-малкия звук, Принцесо, ще й счупя главата. Време е за Сурвачката…

Едва сега Христина забеляза копривата. Константин явно се беше подготвил. На земята до краката му лежеше пръчка. Но не каква да е, ами яка пръчка, около която се виеха дълги стръкове коприва, оплетени едни в други и старателно привързани с въженца. Всичко това действително я караше да прилича на новогодишна сурвачка, украсена с изящни, зелени гирлянди.

Константин вдигна пръчката от земята и пристъпи напред към коленичилото в прахта момиче. Очите му блестяха самодоволно и възбудено под пълната луна като очи на върколак.

Ева стисна зъби и затвори очи. Единият от бодигардите, който се казваше Михаил, притисна тежката си черна лапа към устата на Христина, докато с другата стискаше здраво двете й ръце, извити зад гърба. После Сурвачката заигра, а времето престана да тече.

– Свали панталона – заповяда Константин през стиснатите си зъби, а по челото, бузите и редкия мустах, набол под горната му устна се стичаше пот.

Ева обаче не помръдна, затова Константин сам я изправи на крака и смъкна дънките й, разкъсвайки горното копче. После я блъсна по корем и се наведе, за да вземе пръчката. Този път възнамеряваше да я бие, но на голо.

В този миг нощта беше раздрана от ужасяващ, оглушителен, нечовешки вой. Константин се извърна, втрещен. Михаил беше пуснал Христина и стоеше, превит на две от болка, притискайки към гърдите окървавената си ръка.

– А-а-а-р-г-х… Ухапа ме-е-е… Проклетата руса харпия ми ухапа ръката-а-а…

Устата на Константин зееше отворена.

Христина стоеше права под пълната луна, а бялата дантелена рокля и дългите руси коси се вееха край слабото й тяло като сребърно наметало на вещица. По устата, брадичката и гърдите й се стичаше кръв.

– Хей, какво по дяволите става тук…?

Мракът се разпръсна за миг, прогонен от ярката светлина на лампата в ръката на нощния пазач Спас Петров. Шейсетгодишният мъж с плешиво теме се взираше невярващо в нереално изглеждащата сцена.

Шестнайсетгодишния Константин, прав и с току-що изпадналата из пръстите му пръчка.

Седемнайсетгодишния Михаил с окървавените пръсти на дясната си ръка.

Петнайсетгодишния Стамен, другото едно като канара момче, със зяпнала уста и стъклен поглед.

Четиринайсетгодишната Ева, все така със смъкнати панталони и по долни гащи.

Четиринайсетгодишната Христина, с кървава като на вампир уста и влажните си светли, почти бели коси, разпилени в безпорядък край слабото тяло, едновременно беззащитна и ужасяваща като привидение.

Нощният пазач ненавиждаше четиринайсетгодишните. Дребни и ненужни на обществото пъпчиви пикли и пикльовци, всяващи хаос в обществото и загрозяващи живописния край, в който се намираше иначе спокойната почивна станция Хвани единия, удари другия, в неговите очи всичките бяха един дол дренки.

Още щом видя проснатото на земята тяло без долни дрехи и превитото от болкамомче с окървавени тениска и ръка, веднага му стана ясно, че ще си има неприятности.

– Хванахме се да се натискат! – незабавно изгрухтя Константин, възползвайки се от ефекта на изненадата, като посочи с двете си ръце едновременно към двете момичета. В това време Михаил се вживяваше в ролята си, като се търкаляше по земята, продължавайки да вие: „Майчице, ръката ми, останах без пръсти”.

– Всички вътре! – нареди им Спас – Виновни, невинни, все ми е една! Ще се разправяте утре с даскалите, на мен хич не ми влиза в работата кой какъв бил и защо… Марш пред мене и петиматата!

Час по-късно майката на Ева пътуваше с кола от София към Родопите, за да прибере дъщеря си от лягера, обещавайки си мислено, че Ева няма да излезе от стаята си до пълнолетие.

Два часа по-късно майката на Христина прибираше телефона в чантата си с разтрешерана ръка и разтуптяно сърце, заклевайки се най-търсжествено, че ще запише дъщеря си на частни уроци и няма да й позволи да общува със свои връстници поне докато тя е жива.

В това време Ева и Христина стояха затворени в стая с един-единствен прозорец, след няколкочасов разпит с преподавателското тяло, по време на който нито едно от двете момичета не отрони нито дума. Ева отвори уста само веднъж – за да поиска чаша вода. Христина също отвори уста веднъж – постоя с отворена уста няколко мига като риба на сухо, после отново я затвори. Ева я гледаше със смесица от страх и възхишение. Устните й още бяха алени от кръвта, правейки я да изглежда едновременно зловеща и красива.

– Майка ти е тук, Ева.

Ева се изправи със залитане.

Христина я проследи с поглед, без да каже и дума за сбогом. Но и не отдръпна ръката си, когато Ева мушна набързо между пръстите й смачкания на топче лист хартия, върху който беше написала адреса си.

Моя Христина,

Бидейки последният човек на четиринайсетгодишна възраст, който живее в София, без да ползва Интернет и без да притежава смартфон, айпод, емпетри плейър или какъвто и да било друг досег с модерните технологии, едничката ми надежда е, че майка ти няма да открие писмото, което ти пращам и да го натика в някой прашлясал стар шкаф, където ще го откриеш, но да речем когато ще си вече на четиридесет и пет.

Не беше ми идвало от оня ден, в който майка дойде да ме прибере от лагера, а от училището ми изпратиха последното предупреждение за изключване.

Приключих годината като в сън. Изпитите минах само благодарение на литературата, по математика едва успях да закърпя тройката. Майка ме записа в английската гимназия, без да й мигне окото. До този момент тайно мечтаех, че ще ми позволи да продължа да се занимавам с рисуване.

Майка обаче отсече, че мечтите били за хората, които нямат намерението да работят, защото само те имали достатъчно време за губене с глупости.

Прибирайки се вкъщи вчера вечер, открих писмото ти в поменската кутия. Вече напълно бях изгубила надежда, че ще ми пишеш. Впрочем истинско чудо е, че майка ми позволи да чета писмата ти. Сигурно защото й заявих, че ако ме лиши от възможността да ти отговоря, се заклевам най-тържествено да се залея с бензин в двора на училището и да се самоподпаля през голямото межждучасие. Подозирам, че не й пука толкова за мен колкото за училището.

Писмото ти ми донесе късмен – още докато четях първите редове, усетих нещо мокро да се стича между краката ми. Изтичах в банята и открих, че ми е дошъл цикълът. Не беше ми идвало от месеци. Майка разбира се беше твърдо убедена, че съм бременна. Дори ме замъкна насила на гинеколог, който ме пребърка както можеше да се предполага изотдолу и заяви, че мензисът при някои жени понякога се нуждае от една-две години преди да стане редовен.

Излязох навън, купих си превръзки и спазмофон, след което се затворих в стаята си и те нарисувах – такава каквато те видях в онази нощ… С русите ти до бяло коси, развети по вятъра, с горящите ти като огън очи и с окървавените устни, като харпия, като вампир, като валкирия…

Изпращам ти рисунката си – ако я запазя, майка ми бездруго ще я изхвърли.

Твоя: Ева.

П.П. Може пък двете с тебе наистина да сме чудовища…

П.П. Случи се чудо – Константин напусна училището и замина при баща си, който работи по строежите някъде из Южна Франция. Може пък всъщност наистина да има Господ?

Никога преди не бях се молила на никой и за нищо. Но от няколко дни започнах да се моля. Не знам на кой точно Бог, но във всеки случай на някой, който чува молитвите на хората…

Моля го да те видя отново.