Хилде никога не беше одобрявала летните училищни лагери. Пусна я единствено защото самата Христина бе изявила желание да отиде. Пусна я само защото Христина никога нямаше желание за нищо.

По това време момичето беше петнайсетгодишно. Постъпването в средното училище беше достатъчно травмиращо събитие за дете, което през целия си живот не бе общувало с повече от двайсетина човека. Или поне така мислеше майка й.

През първата си година в музикалната академия Христина не обели й дума – нещо, което съвсем естествено сериозно смущаваше останалите й съученици. Тя идваше на училище, слушаше и записваше, свиреше на виолата си, забила безучастния си мъртъв поглед в нотите, а в края на деня майка й идваше до училището и я прибираше с колата.

Децата не я мразеха, ала в същото време не може да се каже и че я обичаха кой знае колко. Наблюдаваха я, без да я заговарят, и я понасяха, без да се опитват да я разберат, така както по неписан закон се бяха научили да правят с всичко ново, странно или непонятно.

Един ден, когато се върна в класната стая след голямото междучасие, Христина намери на чина си охлюв. Някой беше смачкал наполовина черупката му и сега нещастното мекотело береше душа, изпружено като гигантски лигав съсирек върху гладката повърхност на чина, неспособно да се спаси от собствения си дом, който се беше срутил отгоре му като отломки от горяща сграда, безмилостно погребвайки го в себе си.

Христина се приближи до чина си, съпътствана от язвителните подвиквания на няколкото набързо събрали се зад гърба й любопитни зяпачи. Тя се вгледа за миг с огромните си светли очи в зловещата картинка: измъчените движения на агонизиращото създание, ужасът, болката, чувството на обреченост. Призля й за секунди. Заболя я, сякаш някой я беше ударил с всичка сила право в гърдите и беше изкарал всичкия въздух от там. После пред очите й се спусна пелена. Наблизо някой се смееше с цяло гърло…

Случи се изведнъж. Случи се толкова бързо, че никой не успя да я спре. Както си стоеше неподвижна и вкаменена, тя внезапно грабна огромния, тежък калъф на виолата си, вдигна я над главата си и, преди някой да успее да каже или да направи каквото и да било, с всичка сила я стовари право върху чина.

В стаята настана гробна тишина. В продължение на няколко секунди беше толкова тихо, че човек можеше да чуе единственото тежкото, забързано дишане на момичето, което стоеше, без да помръдва и без да смее да вдигне грамадния черен калъф от мястото му. След това ръцете й бавно се отпуснаха и някак смешно политнаха назад, сякаш се мъчеха да избягат колкото се може по-надалече от тялото й, което се олюля и се стовари в стола зад нея.

И точно тогава дойдоха шушуканията…

…Христина уби охлюва, Христина смачка охлюва, видяхте ли Христина направо му разказа играта, Боже господи, сравни го със земята, направи го на пихтия, смля го пречука го, майчице, виждал ли си някога нещо подобно, та тя наистина го уби, как мислиш защо го направи тя, защо по дяволите го утрепа така защо, защо, защо, защо…

…защото Христина е гнусна не знаеше ли Христина е луда Христина е чудовище убийца изрод шибана гнусна гад защото Христина не говори с никого освен с майка си, лудата й майка, която даже не говори български…

После отново стана тихо. Някакво момче се приближи към нея изотзад, наведе се бавно, като много внимаваше да не я докосне, и съвсем тихичко прошепна в ухото й:

– Зная коя си… Ти си онази от вестниците… Онази, дето я чукал баща й…

***

Госпожо Кайзер, обажда се учителката на Христина. Страхувам се, че дъщеря ви е претърпяла малка злополука…

Не, Хилде никога нямаше да забрави този ужасен ден. Никога нямаше да забрави как се обърна към прозореца, нито как погледът й незнайно защо се спря на тежките, скъпи лилави завеси, които пречеха на светлината да изпълни стаята. В пристъп на комплекс за малоценност ги беше взела от магазин на Икея преди около година. Стрували й бяха цяло състояние. Знаеше, че Христина никога не е харесвала лилавото, тогава защо ги беше купила, защо избра този глупав цвят, защо, Господи, защо сложих тези отвратителни, гадни, гнусни, вмирисани, снобски пердета, които да закриват светлината Ти, защо, защо, защо…

– Мъртва ли е?

Хилде не дишаше, беше сигурна в това. Сърцето й беше спряло, кръвта се беше смразила в жилите, животът й беше свършил…

– Боже мой, не! Успокойте се, моля ви! Жива и здрава е, но се наложи да я откарат в Пирогов, за да й направят няколко шева…

Тя си пое дъх – бавно, мъчително, като дете, което току-що беше излязло от майчината утроба и чиито крехки дробове се мъчеха да свикнат с така непривичната им ритмичност на дишането.

– Какво се е случило?

– …

– Моля ви, трябва да знам.

– Ами, как да ви кажа… Порязала се е малко…

– Но… Как?

– Вижте… Най-добре ще е да дойдете направо тук.

– Трябва да бъдете много внимателни към нея… – обясняваше доктор Ивайло Илиев, като нервно тракаше по бюрото със запалката си, раздразнен, че му се е наложило да изпусне обедната си почивка – С оглед на миналото й подобни изблици на гняв, страх и агресия не бива да ви изненадват…

– Това са глупости… – сряза го Хилде – Христина никога не е проявявала агресия към никого…

– В случая обаче го е направила, госпожо – докторът я гледаше – Но към себе си…

– Искам да я видя незабавно!

– Изчакайте само няколко минути…

– С какво го е направила? – с треперещ глас попита Хилде.

– С парче от счупено стъкло – обясни й лекарят, хладнокръвно както само един лекар би могъл да го направи. За първи път в живота си Хилде благодари на Бога, че навремето не беше успяла да завърши медицина и за миг й хрумна, че провалите в живота ни в крайна сметка може би не са нещо чак толкова лошо.

– Мога ли да знам защо никой не се е опитал да я спре? Къде е била класната ръководителка по това време? Къде са били останалите деца?

– Учителката каза, че се е затворила в момичешката тоалетна. Не са имали как да знаят, че възнамерява да се нарани. Когато момчето от охраната най-после успяло да разбие вратата, вече била нарязала ръцете си до лактите.

– Боже Господи! – прошепна Хилде.

– Не се притеснявайте, нараняванията съвсем не са сериозни! – побърза да я успокои д-р Илиев, като намести с помощта на дългия си показалец очилата върху гърбавия си нос – Честно казано, за мен по-притеснителното е в случая начинът, по който случилото се би могло да се отрази на психиката й… Що се отнася до раните, налице са няколко малки напречни разреза, както и два надлъжни, всички с дълбочина от по няколко милиметра…

– Моля ви, докторе… – прекъсна го тя, пребледняла – Спестете ми подробностите…

– Съжалявам. Просто си помислих…

–Умолявам ви да не мислите. Аз съм майката на Христина, а не ваш колега. Всичко, което искам в момента е колкото се може по-бързо да видя дъщеря си…

– Вижте какво, госпожо – докторът я гледаше втренчено, очевидно изненадан от реакцията й – Правя го за доброто на дъщеря ви. Това, което се опитвам да ви обясня е, че тези рани сами по себе си не са проблем. Тези рани ще зараснат бързо. Детето ви обаче има нужда от спешна психиатрична помощ.

– Това не е вярно! – въпреки строгото католическо възпитание, което беше получила като дете, Хилде усещаше да се надига в гърдите й вълна от негодувание срещу този псевдо-доктор, който си позволяваше да говори за дъщеря по този противен и лишен от елементарна доза човечност начин – Христина е преживяла много! Много повече от всяко друго дете на нейната възраст! Няма нищо чудно в това да бъде малко по-особена от връстниците си…

– За Бога, госпожо! Та тя е напълно асоциална!

Лицето на Хилде стана мораво от гнева.

– Достатъчно ви слушах – отсече тя, като с мъка се сдържаше сълзите си – А сега ще ви помоля да ме извините, докторе! – тя съвсем умишлено натърти на думата „доктор” сякаш единствено, за да подчертае, че ни най-малко не го възприемаше като такъв – Отивам да видя дъщеря си!

С тези думи Хилде демонстративно обърна гръб на доктор Илиев, отвори вратата на кабинета и с все сила я затръшна зад себе си.

Нещо не беше наред…

Насекомото беше мъничко и крехко на вид с големи и красиви пъстри крила. От това разстояние обаче й беше трудно да прецени какво бе всъщност. Тялото му беше раирано и мъхесто като на пчела, ала крилете прекалено много приличаха на криле на пеперуда. Бяха ципести и блестяха красиво на слънчевата светлина. Тя се приближи, за да го разгледа. В същия миг съществото се раздвижи и тя ужас разбра какво точно не беше наред с него – беше ранено. Крилата му бяха изпомачкани, а краищата им – някак неестествено и страшно огънати навън и нагоре – бяха червеникавокафяви като обгорена от огъня хартия. Крехкото му телце, вретеновидно издължено в двата си противоположни края, потреперваше конвулсивно.

Тя се вгледа още по-отблизо, за да установи, че по-голямата половина от тялото му беше премазана. Малките черни крачка се гърчеха от двете страни на мъхнатия гръб, с което не оставяха и най-малкото съмнение за това, че каквото и да беше нещастното крилато насекомо, то очевидно изпитваше смъртни болки.

Очите й се напълниха със сълзи на жалост и страх. Имаше само един начин да спаси нещастното създание от мъките му. Знаеше, че няма друг начин. Времето минаваше и болките му навярно ставаха все по-нетърпими. А тя твърде добре познаваше болката.

Ръцете й се вдигнаха машинално над главата. Тя изстена. Ръцете й тежаха. Тежаха като камък, който я теглеше към земята, опъваха я, причиняваха й болка. Тя вдигна очи нагоре и с изненада установи, че пръстите й действително стискаха огромен черен камък. Ноктите й бяха побелели от усилието. По дланите и по китките й се стичаше кръв. Тя стисна очи и с всичка сила стовари камъкът върху раненото насекомо. Няколко мига по-късно се осмели да погледне. Обзе я ужас – съществото все още беше живо.

Камъкът отново полетя към жертвата си.

„Умри! – крещеше тя, а собствените й сълзи я задавяха – Умри, за Бога, няма ли най-накрая да пукнеш, не разбираш ли, че няма друг начин, не разбираш ли, че всичко свърши, свърши, свърши се…”

Камъкът се отмести. В същия миг съществото се обърна и я погледна право в очите. Кръвта й се смрази от ужас.

Очите му бяха човешки…

Христина се събуди, обляна в леденостудена пот. Отново беше сънувала същия ужасяващ кошмар. По лицето й се стичаха сълзи, а ръцете все още я боляха от непосилната тежест на камъка, който беше носила в съня си.

– Кристине! – вратата на стаята се открехна леко и Хилде, която също беше сънувала кошмар, се показа на прага по нощница и с коси, сплетени на дълга черна плитка, от която се подаваха няколко случайно измъкнали се къдрави кичура.

Момичето само поклати глава.

Хилде се поколеба за миг преди да пристъпи в стаята. Тя се приближи до леглото и приседна на ръба. Посегна с ръка и отметна мокрите коси от челото на Христина. В продължение на няколко секунди двете се гледаха, без да си кажат нищо. После майката наруши тишината:

– Исках само да знаеш, че взех решение за онзи лагер… – тя се усмихна някак притеснено и извинително, като сякаш несъзнателно сведе поглед – Нямам нищо против да отидеш…

Христина само кимна, без да отговори.