На другата сутрин Христина се събуди още преди изгрев слънце. Стана от леглото и се зае да приготвя багажа. Никога преди не беше ходила на летен лагер и си нямаше ни най-малка представа какво се предполага, е трябва да вземе със себе си. Не знаеше защо, но някак си й се искаше да отиде и искрено се радваше, че майка й я пусна. Запита се кога за последно й се беше искало да направи каквото й да било. Опита се да се спомни, но не можа.

Отвори гардероба и извади от него училищната си раница. После я занесе до нощното си шкафче и взе книгата, с която заспиваше всяка вечер, след което я постави внимателно на дъното на раницата – „Двайсет хиляди левги под водата” от Жул Верн. Поколеба се за миг, след това обаче очевидно размисли, защото протегна ръка и я изкара от там. Отвори шкафчето, в което държеше бельото и долните си дрехи, взе от него една фланелка, сложи я на земята и внимателно загърна книгата в нея. Едва тогава отново я върна в раницата.

Момичето седна на ръба на леглото и въздъхна с облекчение. Готово. Беше взела най-важното. А сега какво?

– Господ да те пази! – прошепна майка й в ухото й, докато я премазваше в прегръдките си пред вратата на автобуса и то пред ужасените погледи на кажи-речи всичките й съученици. Хилде се отдръпна с херкулесовско усилие на волята и изтри сълзите, които бяха изпълнили очите й. Из гърдите й излизаха глухи и страшни хрипове, сякаш се задушаваше, сякаш някъде дълбоко във вътрешността на тялото й се беше стаила умираща птица. Безсилна да говори, тя се отдалечи и се смеси с тълпата от притеснени учители, родители и радостно подвикващи ученици. Сърцето й беше разбито.

Никога, никога откак бе взела Христина от домът за деца без родителска грижа в София, Хилде се бе разделяла с дъщеря си. Процесът по осиновяването на Христина беше продължил малко повече от година. Никога, никога досега Хилде не беше позволявала на Христина да се качи на автобус. Беше си обещала. Беше се заклела да я пази от всичко и от всекиго. Да се бори до смърт, за да й спести и най-малкото страдание. Да не се отделя от нея. Никога.

Тя не можеше да си представи, че ще дойде ден, в който ще осъзнае, че й е непосилно да спази клетвите си. Да признае пред нея и пред себе си, че никой родител на този свят не е способен да спести на детето си страданието, с което му е отредено да се сблъска в живота си. Да я изостави да се сблъска отново с грозотата на света.

Хилде се прибра у дома, заключи се в стаята на Христина и седна на ръба на леглото. Погледът й се плъзна по изящните розови завеси по прозорците, куклите с бухнали руси къдрици, които казваха „Мама” и „Обичам те” на немски и които й беше купила чак от Берлин, пухкавите кафяви мечета. Друг път миловидни и доброжелателни, прегърнали в меките си лапички красиви червени сърца, сега й се струваше, че те я гледат тъжно и някак странно обвинително от другия ъгъл на стаята. На стола срещу бюрото, на което дъщеря й пишеше домашните си, стоеше тънката й бяла нощничка на сини цветчета, прилежно сгъната, точно както я беше научила майка й.

– Никога преди не съм я оставяла да се преоблича сама… – тихо прошепна Хилде и отново си спомни как предната вечер дъщеря й за първи път сама бе предпочела да приготви раницата си за път. Една самотна сълза се спусна по ръба на окото, потече по бузата и капна в пазвата й. После завесите се замъглиха, превръщайки се в неясно, розово-бяло петно, птицата в гърдите й разпери криле, а Хилде се хвърли на леглото на дъщеря си и избухна в горчиви ридания.

– Може ли да седна…?

Христина не отговори. Христина никога не отговаряше. Не беше няма, просто думите не й носеха радост, думите не й носеха нищо. Тя само наведе глава още по-упорито от преди и заби безизразната синева на погледа си в чинията със зеленчуци.

Ева се озърна за миг около себе си – салонът беше претъпкан с ученици на различни възрасти, масите бяха отрупани с чанти, чинии, филии хляб, омазани с лютеница, салфетки, картофи и вилици се стелеха по покривките в ужасяващ безпорядък. Погледът й се спря върху групичката на момичетата от нейния клас, които нагло я зяпаха, сочейки я с пръст, шушукаха си и се кискаха, като да беше маймунка в зоологическа градина.

Тя вдигна рамене с безразличие, почеса се зад тила, след което приглади (повече по навик отколкото по необходимост) рошавите си къси коси, придърпа ръкава на провлачената си черна тениска с надпис „Металика”, след което хвърли старата си раирана раница на масата, придърпа стола и седна.

Чинията й беше празна. Не беше посмяла да остане на опашката, особено след като забеляза, че онзи изрод Константин от групата на единайсетокласниците, който през последните две години я тероризираше кажи-речи през всяко междучасие, като крадеше парите, скубеше косата и риташе раницата й през целия двор под одобрителните погледи на останалите малоумни свине от неговата банда. От страх, че може да получи трето предупреждение за изключване Ева не отговаряше на нито една от атаките му, а дори да го направеше, не беше никак сигурна, че излишните прояви на смелост биха действали в нейна полза – най-много да си изядеше боя. Беше се научила да мълчи и да чака – рано или късно щеше да намери как да си отмъсти. О, ако само това не беше последната й година преди да влезе в гимназия…

Тя предпазливо вдигна очи и се вгледа в бледото луничаво лице на седящото срещу нея момиче. Ако се съдеше по изтънчения й вид, скъпите дрехи и нежните бели ръце с дълги изящни пръсти на роден пианист, можеше да се закълне, че пред нея стои типично богаташко лигаве от музикалното училище. Интересно защо ли не беше в другия край на залата, там където обикновено обядваше надутата и напудрена групичка на „артистите” от нейния вид?

–  Как се казваш…? – попита тя, не защото я интересуваше, а просто за да потвърди теорията си – артистите никога не биха се унижили дотам, че да общуват с представители на простолюдието. Статуята пред нея не й отговори.

– А-ха, ясно – усмихна се Ева, доволна от собствената си прозорливост – Надуваш се, така ли. Ясно ми е защо обаче… Двете с теб не сме от същата планета. Твоят задник е свикнал да носи само розови копринени гащи, а моя от седем години насам ми го наритват всеки ден. Тя наблюдаваше напрегнато непроницаемото лице на момичето, което с нищо не показа, че е чуло язвителната й забележка. Внезапно я обзе злорадото желание да накара тази безупречна порцеланова кукла с руси коси да допусне грешката да заговори.

– Надуваш се, а красавице…? – тя продължи да кове желязото докато е горещо – Седиш си тук сам-сама на пухкавия задник и никой с нищичко не смее да те притеснява. Сигурно чакаш да стана и да те оставя на мира… Е, няма да стане. За мен е удоволствие да ти съобщя, че нямам никакво намерение да мърдам от тук. Нещо повече – мисля да седя до теб през целия обяд и да ти досаждам с глупавите си бръщолевения. После смятам да изплюскам пилешката кълчица, която Твое Префинено Височество е увило в салфетката, защото навярно месцето й е прекалено жилаво или твърде солено и не подхожда на изискания ти вкус. После обаче мисля да ти изям и салфетката, глезла такава, и то не за друго, а просто за да ти покажа какво може да се случи с хората, когато са наистина гладни и когато наистина не са хапвали нищичко с дни. Защото ако искаш да знаеш, напудрена кифло такава, аз лично не съм слагала нищо в стомаха си от вчера вечерта…

Без да каже и дума, Христина се изправи, вдигна чинията си със зеленчуци, от която беше останало повече от половината, сложи вътре пилешката кълка и филията хляб, които така си и стояха недокоснати, след което постави всичката храна пред Ева и едва чуто прошепна:

– Ева, ако те е страх от Константин, можеш да дойдеш тук и за вечеря.

Очите на Ева се ококориха. Статуята знаеше името й. Тя се взря стъписана в лицето на Христина, която обаче се завъртя на пети все едно беше престанала да я вижда и се отдалечи към стаите на учениците от музикалното училище.

В продължение на няколко секунди Ева изпитваше единствено срам и угризения заради грубото си отношение към непознатото момиче. После погледът й се върна към чинията с месо и зеленчуци и тя усети как стомаха й се сви от добре познато чувство – глад.