Настана време за вечеря и малко по малко, на групички или сами, учениците започнаха да излизат от стаите си, за да се насочат към залата, която служеше за столова. В стаята на Ева имаше още три непознати момичета (в началото на летните лагери най-често никой никого не познава), които побързаха да нахлузят външни дрехи и обувки с токчета (на тази възраст повечето момичета тъкмо откриваха очарованието на токчетата. Много от момчетата – също.) след което напуснаха общата стая и хлопнаха вратата зад гърба си.

Тези три момичета не бяха от нейния клас. Никога преди не беше ги виждала в училище или през междучасията. И въпреки това и трите се държаха с нея някак особено и подчертано студено.

– Защо всички винаги ме мразят, мамка му? – процеди през зъби Ева и седна на леглото си. Тя нямаше от къде да знае, че славата й на побойник, крадец, ловец на птици се носи далеч отвъд пределите на собственото й училище. Че съученичките й я наричат зад гърба й „Обратна резба”, „Мъжкарана” и „Лесбо” и че нон-стоп я подиграват заради провисналите пуловери, изтърканите джинси, мръсните прокъсани маратонки, игрите на футбол, цигарите и среднощните скитания с момчетата – ред неща, заради които повечето уважаващи себе си тринайсетгодишни момичета нямаха никакво желание да се забъркват с някой като нея.

Ева се изправи със свито ръце и мислено се опита да си представи как влиза в столовата и, като по чудо, Константин и бандата му този път не са там. Забравили са да дойдат, разболели са се от шарка, хванали са въшки, бяс, сифилис, заради което се е наложило по спешност да ги върнат в София с вечерния експрес. Тя си пое дълбоко дъх и си наложи да се усмихне.

*        *        *

Както можеше да се очаква, разбира се, Константин не беше заминал никъде. Видимо в блестящо здраве, той се беше настанил на мъничко трикрако столче (което кой знае как не рухваше под тежестта на тлъстия му пъпчив шестнайсетгодишен задник) на около десетина метра от входа на общия салон. Удобно стаен зад гигантски шипков храст, той се подхилкваше хитро с беззъбата си усмивка, клатеше късо подстриганата си глава и въртеше малките си свински очички на всички посоки, подобно паяк, очакващ появата на жертва.

Жертвата естествено не закъсня да се появи. Без да подозират за съществуването на засадата, Кало и Миро от трети Б излязоха от спалните помещения, пресякоха малкото спретнато дворче с детската площадка с люлките и умаления модел на баскетболно изгрище, след което се насочиха към „Стола” с намерението да се присъединят към останалите си съученици за вечерното хранене. Лампите в общия салон бяха светнати, от вътре се чуваше приглученото жужене на множество гласове, сливащи се в едно, приятен аромат на печено се носеше из въздуха и мамеше изгладнелите ученици, които все още бяха навън.

Двете момчета свиха напряко през „Градинката”, тъпчейки най-безжалостно цветята на шейсетгодишната глухоняма чистачка на комплекса леля Ружа, която вече от десет години всеки ден неуморно садеше, плевеше, почистваше и поливаше малката градинка с волско търпение и майчинска нежност. С оглед на факта, че „Ружката”, както бързо-бързо я бяха прекръстили веселите летовници, нито чуваше, нито крещеше, а и за капак на всичко май-май нещо даже недовиждаше, никое от децата не я възприемаше като източник на потенциална опасност. Унесени в разгорещен спор затова кой от двама им е гледал най-много чуждестранни футболни мачове, Миро и Кало завиха зад гигантския бор-столетник, който се извисяваше в края на цветната градина, после се насочиха към гъстите шипкови храсталаци, зад които се намираше двора на столовата когато…

­­– Паричка, количка или счупена главичка!

Крясъкът, който се чу, беше толкова оглушителен, толкова неочакван, че двете момчета буквално подскочиха от изненада, след което като по негласен знак се спогледаха едно друго, сякаш си казваха „Сега я втасахме!”.

В този миг насреща им се изпречи в цялата си свинска прелест грамаданската фигура на широко ухиления всеизвестен побойник от девети А клас на хуманитарната гимназия Константин Х. Христов, с право наричан от връстниците си „Зурлата”.

Освен като побойник и рекетьор, Константин беше известен с това, че е запален фен на Формула 1 и вманиачен колекционер на метални колички. Децата от неговия квартал знаеха, че не бива да се изпречват на пътя му, освен ако не искаха да си тръгнат от злощасната среща с опразнени джобове, посинени очи, а нерядко и с някой друг избит зъб. Знаеха още, че ако изобщо съществуваше нещо на този свят, което да може да умилостиви несъществуващото сърце на Константин, това бяха количките. Затова и много от по-малките момчета бяха си създали странния навик да носят на дъното на училищните си раници и някой особено красив модел превозно средство, което да пожертват в случай, че им се наложи да избират между него и живота си. Знаеха, че ако Зурлата ги спреше и започнеше да преравя чантите и джобовете им, единственият им шанс да се спасят беше да му покажат играчката. И ето че като по чудо в този миг грубото и иначе безчувствено същество на Константин се озаряваше от аурата на щастието и любовта. Обзет от радостта и нетърпението на шестгодишно хлапе, той протягаше разтреперани ръце, за да приеме „подаръка”, докато в това време вкаменените му от страх и изумление пленници се отдалечаваха на пръсти.

Продължи да четеш – Глава дванадесета : Полу-момче, полу-момиче