Хилде се беше родила в град Гера, разположен в източната част на провинция Тюрингия, Централна Германия. Майка й била счетоводител, а баща й адвокат. И двамата били много набожни и още от най-ранна възраст записали дъщеричката си в местното католическо училище и вечер преди да започнат да се хранят, тримата заедно рецитирали „Отче наш”. Хилде завършила гимназия в родния си град, след което заминала да учи медицина в Берлин.

Омъжила се едва на деветнайсет и то не за друго, ами защото забременяла и се наложило да прекъсне образованието си и да се посвети на детето. Мъжът й бил известен за времето си писател и сценарист, бил богат и купил за семейството си огромен апартамент, разположен в самия център на града.

Четири години по-късно ги сполетяло нещастието. Докато Хилде и дъщеричката й пътували с кола към Гера, за да посетят родителите на Хилде, колата катастрофирала. Няколко часа по-късно Хилде се свестила в болницата със счупен крак, няколко потрошени ребра и сериозни наранявания в областта на главата и гръбнака. Попитала за дъщеря си, но лекарите само поклатили глава. Малката Кристине била загинала на място. Когато Хилде била изписана от болницата, Харолд дошъл да я вземе с колата, сложил я да легне на задната седалка, след което запалил двигателя и тръгнал, без да й каже и дума.

– Къде отиваме? – объркано го попитала Хилде, когато забелязала, че той не карал по пътя за дома им, а вместо това се отдалечил от центъра, за да се насочи към околовръстното.

– Връщам те у дома – сухо отвърнал той, а пръстите му стискали волана толкова силно, че чак кокалчетата им побелявали.

– Как така, у дома? – поклатила глава тя – Нали виждам, че излизаме от града…

– Връщам те при вашите. Не бих могъл да живея с жената, която уби детето ми.

Две години по-късно Хилде сънувала сън. Сънувала как върви към върха на огромна планина, цялата покрита с преспи пухкав, бял сняг, който красиво блестял на слънчевата светлина. После внезапно небето се разтворило, а от него заструила ослепителна, сребърнобяла светлина. И ето че тогава тя чула глас. Глас, който й казал, че трябва да иде на изток, там от където изгрявало слънцето.

„Къде на изток?” – учудено попитала Хилде, а Гласът й заповядал:

„Ще идеш там, където вълните шепнат. Там, където морето танцува”

„Защо ми е да ходя там?” – отново попитала тя.

„Там ще намериш дъщеря си…”

После небето се затворило и светлината угаснала. А Хилде се събудила разтреперана и развълнувана – тя знаела, че сънят бил пророчески и че сам Бог е пожелал тя да замине и да отиде на изток. На изток, където морето танцува.

Тя станала от леглото, извадила картата на Европа и спуснала пръст по въображаема линия, започваща от родния й град и продължаваща на изток в посока към Черно море. После затворила за миг очи и взела решение.

Въпреки, че мъжът й я бил изоставил, Хилде не страдала от липса на пари. Произхождала от заможно семейство, а и средствата, които родителите й били заделили някога, за да може да завърши висше медицинско образование в Берлин, все тъй си стояли в банката. Ето как на тридесетгодишна възраст младата жена напуснала родната си страна, родителите, приятелите и целия си досегашен живот и заминала за Румъния. Установила се в Констанца, защото било близко до морето, а Хилде чакала деня, в който вълните щели да зашепнат. Там тя си намерила работа като камериерка в един хотел, където останала в продължение на две години.

Един ден докато почиствала масите след закуската на поредната група крещящи туристи, Хилде случайно подочула разговор, воден между две дами на средна възраст, които били отседнали в хотела и които се оказали нейни сънароднички. В този миг тя не осъзнавала, че този разговор щял да промени живота й завинаги.

– Собствената си дъщеря, можеш ли да си представиш… – шепнела едната жена, като смешно клатела глава, за да изрази възмущението си.

­– Изверг… – кимала й другата – Всичките са такива, тия българи, цялата им държава е такава… Аз нали ходих веднъж там с мъжа ми като го пратиха в командировка в София… Един дол дренки са, казвам ти. Мафиоти…. Мутри… Комунисти. С една дума – изроди… Ти обаче си права… Горкото дете… То това си остава травма за цял живот…

– Четох някъде обаче, че в момента я лекували… – каза първата жена.

– Абе – махна с ръка събеседничката й – Ще я лекуват… Какво ще й излекуват след такъв кошмар… Собственият й баща… Отрепка! Заслужава да го обесят… Да ти кажа честно, аз и друг път съм го казвала това, ама сега ще го повторя – има случаи, в които съм твърдо за смъртното наказание…

– Все ще има роднини някакви момичето… Все някой ще й помогне. После кой знае… Може даже да се намери някой, който да я осинови…

– Да бе, ще я осинови. Кой ти осиновява в наши дни деца в този край на света, бе Забине… Пък и дори да я осиновят, кой знае на какви ще попадне после. То това тук да не ти е като у нас…

– Знаеш ли как се казва детето…? – попитала другата жена.

–  Христина… И какво име си има, бедничката… Не ще да е случайно това, казвам ти… Христовите мъки й било писано да изстрада…

В този миг Хилде изтървала подносът с чашите, които носела към масата на двете дами, и той с неприятен звук се строшил в теракотните плочки на просторната веранда, където се намирало кафенето на хотела. Двете жени се обърнали към нея, изгледали я пренебрежително и едната измърморила на другата:

“Alles kaputt!” – след което избухнала в смях.

– Какво да ти кажа, Ангелика… – усмихнала се и приятелката й – Ние за българите говорим, ама то тия тука направо са същите. Изобщо, ако питаш мен, в цялата им Източна Европа май има нещо сбъркано…

Същата вечер Хилде се изправила пред шефа си и заявила, че е решила да напусне.

– Какво се е случило? – попитал я той, искрено изненадан от внезапното й решение.

– Заминавам за София – отвърнала тя.

– София? Но ти не знаеш и грам български…

– Не знаех и румънски преди да дойда тук… Но дойдох… – твърдо казала Хилде – А сега си отивам.

– Но… Какво, dracul[1], ще правиш там? – смаян от упорството й я запитал петдесетгодишният управител на хотела Михай Чобану, като замислено се почесал с пръст по голото теме.

– Отивам да се срещна с дъщеря си…

*        *        *

Тази нощ за пръв път от месеци Хилде спала като къпана. На другата сутрин се събудила от крясъците на изгладнелите гларуси. Било толкова рано, че по небето още блещукали няколко самотни бледи звезди. Озърнала се учудено, все още неспособна да определи къде свършвал сънувания допреди секунди сън и къде започвала обкръжаващата я реалност. Някакво особено, светло чувство било обзело сърцето й.

Далеч на изток, хоризонтът аленеел от докосването на зората. Хилде се надигнала лекичко в леглото си, протегнала се блажено, сподавяйки прозявката си, след което станала, отворила широко прозореца и се отдръпнала назад, за да остави уханния морски бриз да влезе в стаята. После скръстила ръце на гърдите си, притворила очи с наслаждение и се заслушала в песента на вълните. Вълните, които се плискали тихичко и равномерно, сякаш шепнели.

---

[1] По дяволите (рум.)

Глава девета : Летен лагер