Христина знаеше, че е осиновена и никога не беше съжалявала за това. Истинската й майка я беше изоставила в дом за сираци по причини, които й бяха неизвестни. Истинският й баща може би дори не знаеше за нейното съществуване. Втората й майка я беше изоставила, за да замине за Канада. Беше я зарязала, защото не обичаше баща й. Вторият й баща беше мъртъв. Беше умрял в затвора на петдесет и осемгодишна възраст от инфаркт на миокарда. Така поне бяха казали лекарите.

Само Христина знаеше истината. Баща й беше умрял, защото не й беше баща, а чудовище. Беше мъртъв, защото я беше пожелал.

Затова Бог бе пожелал сърцето му да спре.

* * *

Хилде често пъти казваше на Христина, че „Господ чува молитвите на онези, които обичат”. Христина обаче знаеше още нещо – че Той чува и молитвите на онези, които мразят и именно затова Го обичаше.

Хилде правеше всичко по силите си, за да излекува почернената душа на Христина, бореше се, за да излечи раните в сърцето й, да й помогне да забрави болката, да се отвори отново към любовта. Тя водеше осиновената си единайсетгодишна дъщеря на училище, след училище на театър, кино, опера, балет. Обичаше да казва, че две неща на този свят били лек за душата на човека – изкуството и Бог. Защото Бог бил изкуството и изкуството било Бог.

Купуваше за Христина само най-скъпите, само най-хубавите играчки, избираше й най-прекрасните рокли, водеше я на най-интересните изложби, на най-отбраните концерти. Записа я на уроци по пиано и виола и често пъти идваше, за да я наблюдава, докато свири в читалището зад техния блок.

Всяка сутрин Хилде ставаше точно в шест. Приготвяше закуска за дъщеря си, събуждаше я и й помагаше да се измие, обуе и облече, след което в продължение на четвърт час разресваше дългите й до кръста руси коси и накрая ги сплиташе на тежка плитка, която привързваше с розова копринена панделка.

„Ти си принцеса, моя малка Христина – казваше й тя, докато гледаше с възхищение двете им отражения в голямото огледало в хола – тя с червената си домашна рокля на цветя и дъщеря й с тънката си розова рокличка с черно коланче – Ти си моята малка принцеса от приказките…”

Всяка неделя двете заедно ходеха на църква. Всяка вечер Хилде взимаше Библията, прелистваше с трепет тънките й страници, като четеше и препрочитеше любимите си пасажи, по-голямата част от които знаеше наизуст.

– Аз ще те излекувам, Христина, момичето ми – шепнеше тя понякога, когато се навеждаше над леглото на дъщеря си, за да я целуне по челото и да й пожелае лека нощ – Писано е било да се случи така, зная го, така както зная, че сам Бог ме изпрати чак до тук, за да те спася, за да ти покажа отново пътя към Него…

Христина я слушаше отнесено, гледаше замислено топлите й, преливащи от нежност кафяви очи, ала без да продума и дума.

Продължи да четеш – Глава осма : Страната в която вълните танцуват