Христина научи какво е любов още когато беше на седем.

Една вечер докато плачеше сама в леглото си, защото беше гладна и жадна, защото й беше студено до смърт и защото се беше напишкала, а нямаше кой да я погледне, измие и преоблече, вторият й баща, който спеше в другата стая, се събуди, дотътри се до леглото й със залитане, светна лампата и се наведе над ревящото и уплашено дете, което вече от часове никой не беше поглеждал, за да провери дали изобщо беше живо.

– К’во искаш пак бе, кьофте! – изрева мъжът, а из устата му гнусно я лъхна на водка.

Стефан не се беше прибирал от дни. Беше забравил, че в къщата си има дете. Всъщност той бе забравил това още в онази студена мартенска утрин, когато беше влязал в спалнята и бе заварил Калина да си стяга багажа. Когато жена му му беше казала, че всъщност била „размислила”. Че никога не била искала да осиновява дете. Че не можела повече да си губи времето с такъв „безработен и импотентен дъртак”. И че заминавала. Още тази вечер.

– Къде? – беше попитал той с пресъхнало от ужас гърло.

– На запад – бе отвърнала тя  – Заминавам за Америка.

– Защо…?

– Защото там поне имам бъдеще.

Той се препъна на прага, изпсува ядно, наведе се, вдигна търкалящото се на земята шише с вкиснало мляко и го изгледа с погнуса. После го занесе до леглото на осиновената си дъщеря и го натика грубо в устата й. Момиченцето го изплю с отвращение и отново заплака.

Калина беше заминала да работи като детегледачка преди малко повече от три години и не се беше връщала от тогава, защото знаеше, че втори път нямаше да й дадат виза. А и защото вече нямаше при кого и при какво да се върне. Учеше и работеше едновременно, имаше си любовник и беше щастлива. Понякога Калина си спомняше с болка и чувство за вина за Христина, спомняше си за деня, в който двамата със Стефан я бяха довели в наскоро взетия под наем апартамент в Овча купел и я бяха сложили да спи в специално купеното за нея бебешко легълце. Тогава не бяха се хранили с месеци, за да могат да й купят всички необходими дъвкалки, беберони, дрешки, ританки, пюренца, памперси… После отново си спомняше какво беше казала на Стефан преди да си отиде и плачеше безутешна, загледана в безкрая на звездите, в разноцветните светлинки и в плашещо високите небостъргачи на вечно будния град.

На четиригодишна възраст Христина все още почти не можеше да говори. По това време единствените думи, които излизаха от устата на Стефан, бяха „Има ли още водка?”. Първата дума на малката Христина беше тотка. Втората беше льойно.

Стефан се наведе и вдигна пищящото се и гърчещо се дете, като го държеше някак подчертано сковано с протегнати напред ръце, така както се държи някакво диво животно, зверче. Сякаш го беше страх, сякаш се гнусеше да го доближи до тялото си. После стовари момиченцето на килима и започна да го съблича. Лъхна го миризма на застояла урина, но той решително продължи да сваля дрешките й. Беше пиян до козирката и не разкопчаваше, ами направо късаше едно по едно копчетата на мръсната стара жилетка, с която беше облечено детето. Беше сляп и глух за всичко наоколо. Пред очите си виждаше единствено красивата Калина –  със сините си като на руалка очи, с дългите руси до бяло коси, с така непривичната си скандинавска красота, която караше мъжете да се зазяпват зад гърба й…

След няколкоминутна упорита борба с копчетата, прекъсвана от псувни и несвързано пиянско пелтечене, той най-после успя да я разсъблече и я остави да лежи на пода – чисто гола, само по кожа, мъничка и съвсем беззащитна. После я заоглежда любопитно и гордо  –  както се оглежда трофей. Така той оглеждаше само окачените по стените на спалнята му ловни трофеи – глави на космати глигани, на лисици с оцъклени пластмасови очи, белки, елени, всичките останали от времето, когато още беше млад и краката не го боляха, когато сърцето му беше здраво и той още можеше да бяга из гората, да насъсква кучетата, да се усмихва, усещайки миризмата на нищо неподозиращата си жертва, да улавя с мерника на пушката си кроткия поглед на някоя заблудена млада сърна или подивелия взор на мъжки глиган, да се чувства като мъж, ловец, господар, крал и убиец едновременно, да бъде животно, мъж, мъжкар, да бъде себе си.

– Ще ти дам да се разбереш, миризливо лайно такова – изръмжа той и грубо разтвори с едната си ръка краката й, докато с другата разкопчаваше панталона си.

Христина го гледаше с неразбиращия поглед на животно, изправено пред цевта. Беше спряла да плаче.

***

ПИЯНИЦА ИЗНАСИЛВА ДЕСЕТГОДИШНАТА СИ ДЪЩЕРЯ. МАЙКАТА НЕ ЗНАЕ НИЩО

На 16.11.1999г. полицаи арестуваха петдесет и четиригодишния столичанин Стефан К. М. по обвинения, затова че системно е насилвал десетгодишната си дъщеря в квартирата си в ж.к. Овча купел. Сигналът е бил подаден сутринта на 16.11 от съседите на Стефан, 67-годишния М.Н., пенсионер, и съпругата му – 58-годишната Р.М., медицинска сестра. Няколко дни  по-късно блудстващият баща бил заловен и арестуван. По думи на съседите Стефан живеел сам с дъщеря си откакто жена му го напуснала, за да работи в чужбина. Излизал рядко, не разговарял с никого, страдал от сърдечна недостатъчност, бил безработен и алкохолик.

Изследванията на кръвта са показали, че по време на ареста мъжът се е намирал под въздействието на алкохол и упойващи вещества. По данни на полицаите обвиняемият не е оказал съпротива. Потърпевшата Х.М. е освидетелствана в Районното управление на МВР-София. Момиченцето е в шок и в момента се възстановява под грижите на екип от специалисти. По случая е образувано досъдебно производство.

Доктор Георги Вълчев затвори вестника и стана от масата. Беше се изпотил. Призляваше му от такива новини. Всеки ден си купуваше вестници и всеки ден съжаляваше, че ги чете. Светът, в който живееше го отвращаваше.

Той отвори шкафа под кухненската мивка и извади отвътре шише с домашна ракия. Отвинти капачката, взе си чиста чаша и разля в нея три пръста от прозрачната течност. Изпи я на един дъх, затвори за миг очи, примлясна с наслаждение няколко пъти, отвори очи и си наля повторно. После погледна замислено към тринайсетгодишната си дъщеря, която седеше на отсрещната страна на масата, клатеше краката си и решаваше кръстословица. Той я загледа за миг втренчено, объркано, някак тревожно. Очите му се насочиха към стъклената бутилка в ръката му, после към вестника и накрая отново към момичетото, което разсеяно дъвчеше крайчеца на молива си, все така без да откъсва поглед от книжката с ребуси. В този миг някаква страшна мисъл премина като светкавица през главата на Георги. Той сграбчи гневно бутилката, стисна я яростно, сякаш искаше да я счупи, а после отвори другия шкаф и я захвърли с трясък в коша за боклук.

Стресната от шума на дрънчащо стъкло, Ева вдигна очи от книгата и го погледна.

Продължи да четеш – Глава седма : Хилде