Едно

Приплъзвам се, вибрирайки, в някакъв бавен, нестихващ каданс. Смътно си спомням как започна всичко. С вакуум, който ме всмука към центъра на себе си. С песен, която ме залюля в прегръдките си и ми обеща, че светлината, от която произлизам, няма да ме изостави никога. Без да искам, разбирам абсолютно всичко. Дори не ми е нужно да задам въпрос, за да намеря отговора. Толкова е просто, че ако имах слъзни канали, сега навярно щях да заплача. Аз съм новопогалена струна, трептяща под пръстите на живота. В никакъв случай не бива се променям. В никакъв случай не бива да спирам. Всяко забавяне е предчувствие за неизбежна смърт. И все пак странно е. Понякога дори изпитвам страх. Съзнанието ми е чисто, ала центробежно. Лошото е, че не аз избирам посоката си. Хубавото – е  знам, че я има. Движението е моята първична природа. Пристигането е моята цел. Ще ми се някой за последен път да ми обясни какъв точно беше смисълът на всичко. Не се обръщам назад. От страх, че зад мен ще се окаже само нищото. 

Две

Най-сетне. Заветната разходка във фалопиевите тръби. Прималявам, усещайки сблъсъка. Притъмнява ми от първия в живота ми екстаз. Преливането е възбуждащо и неизбежно като всяка малка смърт. Изпълва ме усещането за някаква странна тревожност, примесена с успокояващото чувство за изпълнен дълг. Вече няма да съм просто самотна, безцелно лутаща се еднопосочна частица. Не съм фрагмент от счупено парче реалност. Не съм недоразказаната си история. За първи път откривам смисъл в сливането с другия. В отсъствието на животоподдържащия егоизъм. На този етап все още нямам право на спомени и име. Единствената привилегия, с която се ползвам за момента, е правото ми на присъствие. Заедно с правото ми да се наричам зигота.

Три

Тук е тихо, топло и уютно. Времето някак твърде удобно отсъства. Или дори да се движи, то винаги е някак прекалено бавно. Стените се движат. Чувствам се влажен, крехък и уязвим. Очите ми все още са просто две безкрайни черни дупки, през които може да надникнете в другия край на вселената. Изминали са само две седмици откакто започнах да се оформям. Въпреки това с някаква странна и умопомрачителна сигурност аз вече зная, че СЪМ. И че не съм напразно. Аз съм съвършеният, всемирен дисбаланс. Аз съм неразцъфналата пъпка розов цвят, забит между бедрата на Всемира. Аз съм разглезеното дете на хаоса. Хаосът, който няма друг избор освен да съществува и да се видоизменя непрестанно с едничката цел да дарява живот.

Аз съм всичко и нищо. Аз съм призван, за да бъда. Аз съм синоним за всевечна тъга. Символ на безграничната, непрощаваща неутолимост. Аз съм тумор, който се храни с любов. Един безразсъден копнеж. Една безпределна егоцентричност.

Страхът ме кара да се гърча. Още не осъзнавам какво е да съзнаваш, но вече знам, че съм рожба на разрухата. Би било толкова спокойно, ако не се налагаше постоянно да мисля. За какво си мисля ли? Не мога да го дефинирам. Не, всъщност може би не мисля. Опитвам се да си спомня. Но какво?

Четири

Бавно, но сигурно започвам да се деля на себе си. Цялата ми физическа същност е просто съвкупност от неизброими, разнопосочно растящи зачатъци.

Beta Human Chorionic Gonadotropin

Ектодерма, ендодерма, мезодерма… прочее. А доскоро бях просто капчица сперма по очакващите стени на утробата. Толкова е красиво, че чак ме е страх. Имам абсолютна свобода. Да се превърна в мен или да си остана Бог. Постепенно осъзнавам привилегията на това да бъдеш многопластов. По всяко време можеш да се скриеш. Вътре и вън от себе си.

Не е ли странно… Дължината ми е само 2.0095 мм, а се чувствам так, сякаш съм абсолютно безкраен. Харесва ми усещането за това да съм. Калцият е наркотик, който се просмуква в центъра на костите. Костите, които се подреждат в система. Скелетът, който се превръща в клетка. Органите, които са крехки и топли. Тялото, което се готви за живот като сладкиш в печката. Което ми принадлежи, при това без да съм го пожелавал.

Тялото, което е беззащитно.

Пет

Събуждам се, треперейки, от някакъв влудяващ бийт, идещ от собствената ми вътрешност. Налага се да осъзная нова истина : оттук насетне в гърдите си ще нося вечнопулсиращо, нестихващо, немлъкващо сърце.

*

Гръбнак ли? Така ли се наричал онзи странен стълб, заради който вече не мога свободно да се мачкам, свивам и огъвам във всички посоки? Все още ми е трудно да разбера къде свършвам Аз и къде започва всичко останало. Светът ми е изграден единствено от клетки, топлина и органи. Вече е все по-очевидно, че в единия си край притежавам глава.

Ден тридесет и втори откак започнах да съществувам. Вече зная точната причина за това да бъда тук.

*

Трябва да убия мама.