– Защо…?

Когато Лилит отвори очи, светлината на слънцето вече си беше отишла. Или може би още не беше се появила. Беше или твърде късно, или твърде рано, трудно беше да се определи със сигурност.

Първото нещо, което почувства, беше тежестта на Оковите. Второто – миризмата на кръвта.

Вдигна очи нагоре и внезапно разбра.

Адам не отговори. Само присви неразбиращо очи и облиза устни, без да откъсва поглед от жертвата си. По това време още никой от тях не бе опитвал от плодовете на Дървото за познаване на Добро и Зло и не можеха да знаят, че на този свят няма нищо по-жестоко от абсолютната невинност.

Адам стисна зъби и почувства в устата си вкус на кръв. Лилит погледна крилата си и осъзна, че кръвта, която капеше по земята и покриваше ръцете на нападателя, не беше тази на Адам.

– Оковах те, за да осъзнаеш силата ми – прошепна Адам – И отрязах крилете ти, за да не можеш да ме изоставиш никога. За да приемеш, че каквото и да сториш, светът, в който бяхме създадени аз и ти, винаги ще бъде подчинен на силата.

Ето затова те положих на колене, в локва от кръв от собствените ти отрязани криле, с ръце и крака приковани към ствола на Дървото на живота. За да разбереш, че нямаш друг избор, освен да ми принадлежиш, че нямаш друго право освен да ми служиш, до свършека на времето… Ето затова, Лилит, заповядвам ти… Подчини ми се…

Лилит се изсмя.

– Не можеш да ме подчиниш на волята си… Не и докато имам своя собствена воля и се подчинявам на собствените си желания.

С тези думи Лилит разтвори крака, сграбчи Адам, приковавайки го неподвижно към себе си. Невъзможно беше да се разбере къде свършва тялото на едното същество и къде започва това на другото. Силата им беше равна по големина и противоположна по посока.

Съвършено еднаква, съвършено божествена.

В този миг Адам се оттласна мощно напред и с победоносен писък се вряза Лилит, разкъсвайки така и двете им преплетени в едно тела. Лилит изкрещя и този вик проряза тишината на новородения свят.

Кръвта се стичаше между краката на Лилит и се просмукваше в жадните устни на земята.

За първи път от зората на своето съществуване Лилит изпитваше болка.

После сведе глава, овладя гнева, който гореше по-силно от всяка болка и промълви сурово, с глас, който не принадлежеше на земния свят :

– Сега ме чуй ти, Адам… Затова че ме унизи, че отряза крилете ми, че направи да тече кръвта ми, че опита да разкъсаш с гняв душата ми… Проклето да е съществото ти… !

Затова че ме пожела, че пожела да ме подчиниш със сила на волята си, днес отвръщам очите си от тебе! А ти помни – с каквато и сила да се сдобиеш, на тоя свят не ти се дава да рушиш преди да се научиш да съзиждаш…

С тези думи Лилит се оттласна леко, почти присмехулно, пречупвайки оковите и разпервайки свободни криле, едновременно черни и бели, видими и невидими, закривайки всичко между светлината на слънцето и тъмнината на нощта, издигна се към небосвода и се изгуби сред безкрая на звездите.

А над Едемската градина за първи път се спусна мрак.

Продължи да четеш – Глава първа : Две писма