Дали Божествената светлина ни води…

            Или ни заслепява…?

            …И рече Бог: “Да бъде Светлина!”

            …И биде Светлина…

                                               Битие

            Развиделяваше се. Атика вдигна глава и напрегнато задуши въздуха. Горещ и влажен. Облаците се движеха по небето – бавно, мудно, уморено.

            Нещо не беше наред.

            Той измъкна късия каменен нож, който винаги висеше на кръста му, внимателно го постави в устата си и здраво стисна зъби. Пъргаво като змиорка, той се промуши през гъстите храсталаци, които му бяха послужили за подслон през нощта и се изправи на крака.

            Нещо приближаваше. Нещо голямо.

            Атика отново задуши въздуха. Не усети нищо. Абсолютно нищо. Не беше елен. Не беше мечка. Не беше животно. Беше нещо ново и непознато. Нещо плашещо.

            Хоризонтът побеля, после порозовя и накрая стана златисто–пурпурен, сякаш някой го беше запалил. Атика гледаше изгрева, мълчейки.

            И тогава го видя.

            *          *          *

            Скъпи мой,

Писането винаги е било най–голямата ми страст, но се опасявам, че този път няма да имам достатъчно време, за да ти напиша повече от няколко реда. Пък и, ако трябва да бъда честна с теб, наистина не виждам какво толкова бихме могли да си кажем. Всъщност, надявам се, че двама с теб никога повече няма да си кажем каквото и да било. Навярно ще се запиташ защо реших да ти оставя бележка, а не пожелах да почакам още няколко часа докато се върнеш и просто да поговорим…

            Няма за какво да говорим, Икар, просто няма смисъл. Ти имаш свой свят, той ще те утеши в случай, че по някаква случайност след като прочетеш настоящите редове, почувстваш нужда от утеха.

            Икар, скъпи ми Икар... Замислял ли си се някога колко много ти подхожда това име…? Днес четох мита за Дедал и Икар и той отново ми напомни за теб – Икар, който винаги се стреми да се отдели от земята, Икар, който полетял с разперени криле към Слънцето. Слънчевият дъх, който стопил восъчните криле на устремилия се към него безразсъден младеж. Икар, който, като ангел с пречупени криле, паднал от облаците в разпенените сини води на океана… и там намерил гибелта си.

            Ще ми се да ти напиша нещо окуражително, Икар, да те успокоя, да ти кажа, че те обичам… Но истината е, че вече отдавна не те обичам. Ти винаги си летял с отворени обятия към слънцето. Аз винаги оставах на земята. Земята е моят дом, Икар и, скоро, много скоро тя ще ме приюти в меките си прегръдки, но… о, не ме съжалявай! За мен тези прегръдки са стотици пъти по-желани от твоите! Не ме обичай! – Любовта ти ми е безразлична. Не тъжи за мен! Скръбта ти ме обижда.

            ПС: Помни, че Слънцето може да осветява пътя ти… Но не забравяй, че светлината може да те заслепи…

            Твоя за още час или два: Л.

            *          *          *

            Кожата й беше мека, топла, уханна – кожа, каквато само една жена може да има. Събуди се усмихнат, спокоен, загърнат с косите й, преплел тялото си в нейното, сгушен до гърдите й като ембрион в утробата на майка си. Беше топло, уютно, неописуемо. Завесите бяха дръпнати и слънчевата светлина струеше право в лицето му. Протегна се и се опита да задържи съня, който бягаше от клепачите му. Не искаше да се събужда. Не си спомняше защо, но нямаше ни най-малкото желание да отваря очи.

            Изскимтя недоволно като коте, на което някой се опитва да издърпа паничката с мляко. Леко раздвижване вляво от него. Нечии топли, меки пръсти докоснаха лицето му.

            – Лени…

            Тишина. Пръстите се отдръпнаха.

            – Кой е Лени…?

            Той отвори очи и примигна глупаво, заслепен от ярката светлина на утрото. Момиче с дълги руси коси, подозрително детинско лице и нацупени устни беше надвесило лицето си над неговото. Косите й гъделичкаха леко, но не неприятно голите му гърди.

            Той изруга мислено няколко пъти. Поколеба се малко и реши да го направи гласно :

            – Какво по…

            Тя бързо сложи пръст на устните му. После го целуна подчертано безстрастно и настоятелно повтори въпроса, от който сърцето му заблъска ужасèно в гърдите като ранена в полет птица.

            – Кой е Лени?

            Той затвори очи и се извъртя на другата страна.

            – Жена ми…

            – Това не е ли мъжко име?

            За миг му призля от безразличието в гласа й. “Глупава малка кучка. Какво разбираш ти?!”

            Думите заседнаха в гърлото му и за щастие останаха там.

            – Не.

            – Както й да е. Ако жена ти ще се връща скоро, най-добре ще е да ми платиш веднага и аз ще си замина без да ти създавам главоболия – тя се усмихна с безсрамна, похотлива хлапашка усмивка и добави – О-бе-ща-вам!

            Той я гледаше онемял. Сега си спомни защо не трябваше да се събужда. Защото преди две години Лени беше легнала в същото това легло… за да не се събуди никога повече.

            – Тя е мъртва… – прошепна той съкрушено.

            – Кой? – попита го момичето, а малкото й голо краче потропваше нетърпеливо по голия под.

            Той притисна пръсти към пулсиращите си слепоочия и изстена.

            – Върви си, моля те…

            – Нямаш грижи – отвърна му тя, наведе се бързо, измъкна изпод леглото черни дантелени гащички и сръчно ги наглузи върху облото си малко задниче. Потърси още малко и след малко откри и сутиена – Просто ми плати и изчезвам!

            – Колко искаш?

            – Стотачка, както се разбрахме снощи! Не помниш ли?

            – Не…

            – По дяволите! Трябваше да ти поискам хилядарка! – изглеждаше искрено разочарована.

            Той измъкна портфейла си и го хвърли в краката й, без дори да си направи труда да го отвори.

            – Тук има двеста…

            – Взимай всичко и се махай!

            Тя грабна парите без да чака повторна покана, след което събра дрехите си на малка купчинка и се отправи към вратата. Спря се пред огледалото, за да оправи красивите си прави пепеляворуси коси, завъртя се и огледа със задоволство малкото си стегнато задниче, което сякаш още повече изпъкваше под оскъдните черни бикини.

            – Това жена ти ли е? – попита внезапно тя, като взе нещо в ръцете си и любопитно се вгледа в него. Снимка на Лени – Хубава е. Но защо е сама? Ти къде си…?

            – ИЗЧЕЗВАЙ!!! – изрева той, а момичето подскочи стреснато на мястото си, като в уплахата си изпусна снимката, която държеше. С тих звън стъклената рамка се превърна на прах.

            Когато вдигна глава, очите му бяха кръвясали. Но момичето вече беше хлопнало главата зад гърба си. Той чу бързите й стъпки да се отдалечават надолу по стълбите.

            Отново беше сам. Той се надигна рязко от леглото, отвори нощното си шкафче и бръкна в него, за да извади малко, сгънато на четири листче, доста пожълтяло и изпомачкано, очевидно четено и препрочитано безброй пъти. Разтвори го бавно, предпазливо, сякаш се боеше, че може да се разпадне в ръцете му.

            “Скъпи мой,

писането винаги е било най-голямата ми страст, но се опасявам, че този път няма да имам достатъчно време, за да ти напиша повече от няколко реда…”

            – Защо не ме почака, Лени…

            Телефонът иззвъня и той се обърна.

            *          *          *

            – Ало…?

            От другата страна някой се покашля едва чуто, а после с глух, безизразен глас попита:

            – Икар Атров? Доктор Икар Атров…?

            – Аз съм… Кой се обажда?

            Човекът отсреща се изсмя приглушено.

            – Аз съм учен, също като вас. Точно в момента името ми не е от значение – Пауза. Доктор Икар Атров изсумтя раздразнено. Подобен тип шегобийци никак не му се нравеха. Гласът отново се обади като рязко смени темата :

            – Прочетох книгата ви – пауза – И открих в нея нещо, което привлече вниманието ми.

            – Написал съм доста книги – тросна се докторът – Бъдете по-конкретен, ако обичате. За миг се поколеба дали не трябваше просто да трасне слушалката и да изхвърли телефона през прозореца. Точно сега не му се говореше с никого.

            Пръстите му още мачкаха разсеяно малкото късче хартия, съдържащо прощалните думи на съпругата му.

            – Всъщност, написал сте една единствена книга, в която действително казвате нещо, най-безцеремонно заяви мъжът, а докторът зяпна, неспособен да отвърне на наглата забележка – Говоря за онази част от книгата ви Festina lente, която излезе от печат през март тази година, в която изказвате някои доста напредничави и смели теории за овладяването на време-пространствения континуум. Сещате се за какво ви говоря, предполагам…?

            – Да, разбира се – докторът облиза пресъхналите си устни.

            – Бих искал да се срещнем, доктор Атров… Струва ми се, че имам нещо, което може да ви заинтригува…

            – Простете – прекъсна го Икар Атров, докато ръката му напрегнато търсеше нещо под леглото – Но истината е, че не можете да ме заинтригувате по какъвто и да било начин.

            Под леглото се търкаляше бутилка от ефтино уиски, почти празна.

            – Наистина ли? – подигравателно попита гласът – На ваше място не бих бил толкова сигурен…

            – Вижте какво… – гласът на доктора подскочи с няколко октави, а ръката му затрепера докато развинтваше капачката на бутилката – Няма да приема да се срещна с вас дори ако…

            – Дори ако ви кажа, че мога да ви върна Лени…?

            Бутилката издрънча глухо и се изтърколи обратно под леглото, където беше прекарала нощта. Откъде по дяволите… Свят му се зави при мисълта за…

            Лени…

            Писмото падна от разтрепераните му пръсти. Прищя му се да завие в отчаяно самотно безсилие като ранен вълк под пълната луна. Не го направи.

            – К-кой сте вие? Да не сте Господ? – излая той.

            – О, не бих се изразил точно така.

            – В такъв случай значи сте самият Дявол.

            – Този път сте по-близко до истината, предполагам.

            – Но к-кой сте вие в края на краищата? Какво искате от мен?! – гласът му се задави и секна.

            – Както струва ми се вече споменах, докторе… – с влудяващо спокойствие отвърна тайнственият непознат – бих искал да се срещнем. Какво ще кажете?

            Той вдигна писмото, отвори нощното шкафче и внимателно положи малката пожълтяла хартийка вътре в него. После измъкна от вътре нещо голямо и тежко.

            Пистолет.

            – Две думи… Кога и къде?

            *          *          *

            Така и не се реши да изхвърли леглото. Всяка нощ заспиваше в него, разкъсван от чувство за вина. През първата година приятелите му го съветваха „да забрави”. Да смени апартамента, града, да избяга. Да не се самообвинява повече. Да сложи край на цялата тази агония.

            Икар обаче не искаше да забравя. Така в края на тази мъчителна първа година той вече нямаше приятели. И вече нямаше кой да го убеждава да забрави за Лени.

            Никога не успя да си отговори на въпроса, който най-много го терзаеше след внезапната смърт на Лени. Как така изобщо бе успяла да си помисли, че той вече не я обича? След всичко, което бяха преживели заедно и с всичко, което ги свързваше… което той си мислеше, че ги свързва. Беше живял само и единствено за тази жена, беше се опитвал да бъде силен, за да се издигне в очите й, беше мечтал да положи целия свят в краката й само и само да спечели нейното благоволение. А Лени, силната, гордата, мълчаливата, затворена в себе си Лени, със замечтаните си зелени очи, със загадъчната си усмивка, Лени, която бе единственият човек, комуто беше вярвал, на когото се бе доверявал и когото истински беше обичал… И ето че същата тази Лени беше сринала целия му свят само с няколко думички: “Не те обичам” и “Не ме обичай”. Умът му не го побираше. Какво се беше счупило помежду им? Той ли беше този, който го беше счупил… Лени, която на три пъти беше спирала самия него да дръпне спусъка и да напълни с олово пулсиращото си слепоочие в мигове, когато животът бе изгубвал вкус и цвят, и смисъл… Лени, с нежните си ръце, с грижовния си поглед, с уханната си кожа, с меките си коси, с ягодовите си устни. Същата тази Лени беше дръпнала спусъка на собствения му пистолет, слагайки край на дните си… в собствената им спалня, в собственото им легло.

            Въпросът беше: Защо?

            О, не, не беше толкова просто… Истината беше, че… Лени мразеше изцапани чаршафи.

            Лени ненавиждаше оръжията.

            И, което беше по-важно от всичко друго… – Лени го обичаше.

            Лени не се беше самоубила. Тя беше убита. А той щеше да разбере от кого, каквото и да му костваше това. И тогава…

            *          *          *

            Таксито спря пред някаква стара и порутена на вид сграда с големи тъмни прозорци и доста занемарен вид.

            – Сигурен ли сте, че това е мястото? – недоверчиво попита той шофьора на таксито, който също беше вперил в къщата пълен с подозрение поглед.

            – Напълно. А вие сигурен ли сте, че това е адресът, който са ви дали?… – на свой ред попита човекът – оплешивяващ мъж на средна възраст с дебел врат и унило изражение.

            Докторът кимна замислено без да отмества очи от съмнителната и неугледна на вид постройка.

            – Изглежда ми необитаема – отбеляза той едва чуто.

            – А вие какво очаквахте? – в този квартал почти не са останали хора. Само няколко грохнали отдавна пенсионирани старици, които почти не напускат дома си.

            – Значи кварталът има лоша слава…? – осведоми се той.

            – Ами какво да ви кажа – шофьорът замислено се почеса по челото – Зависи какво разбирате под “лоша”… Ако очаквате да ви кажа, че има призраци или бандити, ще останете разочарован! Кварталът всъщност е пълна скука. Тук никога нищо не се случва…

            “Е, може би е крайно време да се случи – помисли си Икар – Ако онзи нещастник, с който говорих тази сутрин има нещо общо със смъртта на Лени, мога да гарантирам, че е свършено с тишината в този край на града”.

            Неволно си представи как го отвеждат от къщата с полиция и с белезници на потъналите му в кръв ръце. Чакал бе този миг нощ и ден вече цели две години. И знаеше, че, рано или късно той щеше да настъпи. Беше време да даде воля на толкова дълго трупаните гняв, безсилие и отчаяние. Да отмъсти. Да отмъсти  за Лени…

            – Защо се усмихвате? – любопитно попита шофьорът.

            Не беше забелязал как блажена усмивка бе озарила лицето му. Не счете за нужно да отговори.

            – Простете любопитството ми… – колебливо подхвана човекът, който явно не беше от най-мълчаливите – Но кой ви чака вътре? Някой нарко дилър, а…?

            – Не.

            – А тогава кой? – продължи да настоява той.

            Докторът се обърна рязко, погледна шофьора в очите и прошепна почти недоловимо:

            – Истината…

            Този път не последва въпрос. Икар Атров плати на човека, който го беше докарал, след което отвори вратата и излезе от колата.

            Нощта беше леденостудена и улицата изглеждаше почти невидима под гъстия слой млечнобяла мъгла. Запъти се към входа на къщата и заизкачва старите каменни стъпала пред вратата. Едно. Две. Три. Четири. Пет. Запита се защо ги брои. Спря се за миг на прага и погледна часовника си: 23:00. Идваше точно на време. Сложи ръка на дръжката и натисна леко. Вратата се отвори със скърцане, от което космите по врата му се изправиха. Мисълта за висящото на кръста му оръжие го поуспокои. Вратата се хлопна зад гърба му. Ръката му бавно се спусна надолу, готова да реагира на най-лекото враждебно движение в стаята.

            – Оръжието едва ли ще ви е нужно тук, докторе! – гласът беше неочаквано мек и кротък и странно контрастираше с призрачното излъчване на мястото, на което беше попаднал. Думите бяха произнесени с почти недоловим за ухото шепот, но в къщата цареше такава абсолютна тишина, че той ги чу без да прави каквото и да било усилие.

            В дъното на стаята имаше прозорец, през който се процеждаше сребърнобялата лунна светлина, а до прозореца беше застанала средна на ръст фигура, облечена с плътно черно наметало, което я правеше да изглежда почти невидима. Беше обърната с гръб към него, а главата й беше скрита от качулка.

            Докторът потрепери и реши да заговори пръв, за да прикрие страха си.

            Вие ли ми се обадихте?

            – Не…. Човекът, който ви се обади, е мой колега и учен, също като вас. Вие сте ни нужен, Икар… Потърсихме ви, защото… – гласът млъкна.

            – Защото? – струваше му се, че когато той задаваше въпросите, някак си владееше положението. Той направи няколко предпазливи крачки напред и бавно измъкна пистолета. Човекът пред него не се обърна.

            – Беше дошло време да говорим с вас…

            Докторът мълчеше.

            – В последната си книга, озаглавена Festina lente, говорите за нещо, което силно ни заинтригува, Икар…

            – В смисъл…? – попита той, мъчейки се да спечели време и бавно вдигна оръжието.

            Човекът в черно запрелиства някаква книга, която докторът не беше забелязал досега, доближи се още малко до прозореца и зачете под лунната светлина:

            “Времето, което мислим за линейна величина и си представяме или като отсечка, или в най-добрия случай като права с дадено начало, започваща с точка и движеща се към някаква неизвестна нам псевдо-безкрайност, всъщност лесно може да бъде представено математически, но чрез съвсем друга геометрична форма: кръг. Най-характерната черта на събитията в нашият живот несъмнено е тяхната повторяемост. Неизменна кръгова композиция на хуманоидната ни битийност. Или не-научно казано: Всичко ново е добре забравено старо…” – гласът млъкна за миг преди да отбележи замислено – Понякога обаче хората забравят твърде добре, докторе…

            – Боя се, че не разбирам за какво говорите – предпазливо призна докторът без да изпуска от прицел тъмната фигура – това действително е цитат от моята книга, но все още не разбирам какво общо има всичко това с…

            – Всъщност, докторе, говорех ви за жена ви…

            Треперещата му ръка затрепери още повече. Пръстът му беше на спусъка.

            – Кълна се, ако имате нещо общо с…

            – Имам много общо, Икар… – все тъй шепнейки го прекъсна гласът – Но ти може и да не научиш какво е то, защото ако не греша, в момента се каниш да ме застреляш в гръб…

            Икар Атров замръзна на мястото си, а по лицето му се застича студена пот. Ръката му полека се отпусна до тялото.

            – Няма ли да стреляш, Икар…?

            Той се овладя, но не без усилие.

            – Кой си ти? Какво общо имаш със смъртта на Лени?

            – Всъщност доста. В известен смисъл може да се каже, че… аз я убих…

            Той вдигна оръжието, направи още две крачки, като се озова на не повече от метър от човека в черно, прицели се и…

            В този миг непознатият се обърна и свали качулката, а лунната светлина освети лицето му.

            *          *          *

            Всъщност по-правилно щеше да бъде да се каже “лунната светлина освети лицето й”. Защото човекът в черно всъщност беше жена.

            Икар Атров отстъпи назад, изтърва пистолета, спъна се в някакъв лежащ на пода предмет и с глух стон рухна на земята. За миг остана да лежи неподвижен, а главата му пулсираше от болка.

            Отвори очи.

            Първото нещо, което успя да различи, беше дулото на пистолета, който се приближи, отмести кичур мокра коса от лицето и се опря в челото му. После фокусира и ръката, облечена в плътно прилепнала кожена ръкавица, която държеше оръжието. Неговото оръжие.

            Значи така, нямаше да има щастието да излезе от тук с белезници на ръцете. Щеше да напусне тази проклета къща на носилка и с бяло покривало на главата. Изруга мислено.

            Тази, която го беше пленила, се наведе бавно и коленичи до него. Отметна дългите си черни коси и големите й, немигащи зелени очи се впиха в неговите.

За миг му се прищя да беше стреляла веднага.

            – Понякога слънчевата светлина може да те заслепи, Икар…

            – Господи… – струваше му се, че се задушава – Лени…

            Тя притисна дулото на пистолета към челото му, плъзна го по носа, докосна устните му… После рязко хвърли оръжието встрани, наведе се и впи устни в неговите.

            *          *          *

            Устните й бяха горещи, мокри, жадни, целувката беше дълга, настойчива, сладостно-горчива и изпълни сърцето му с противоречиви чувства.

            “Лени е мъртва!” – крещеше умът му, докато заравяше треперещи пръсти в дългите коси, галеше и целуваше познатото лице. Очите й бяха дълбоки, зелени, спокойни. Очи, които беше вярвал, че никога няма да види отново.

            “Ти беше мъртва… Видях те със собствените си очи… Видях кръвта по лицето си, видях очите ти… Господи, очите ти… такива, каквито никога повече не искам да ги виждам”.

            Собствените му очи се наляха със сълзи.

            – Как е възможно…? – попита той, а собственият му глас му се стори някак далечен и непознат.

            „Не е възможно…”

            – Понякога слънчевата светлина може да те заслепи, Икар… – отново прошепна тя и пак го целуна.

            “Не е възможно просто не може да бъде не е възможно не е възможно”

            Внезапно го обзе натрапчивото чувство, че целият му досегашен живот е бил една илюзия. Какво от всичко, което си спомняше, изобщо беше достойно да се нарече истинско? Отговорът дойде от само себе си: “Лени” Една думичка, която събираше в себе си целия му свят. Една думичка, която можеше да му даде или да му отнеме всичко. Точно така. “Ти си моето всичко” беше й прошепнал това веднъж, много много отдавна, докато се унасяше усмихнат в ръцете й. Спомни си отговорът й: “Не заспивай, моля те…” После не помнеше. Навярно беше заспал.

            Той взе лицето й в шепите си и потъна в красивите й очи.

            – Коя си ти?

            Тя се усмихна.

            – Това е една твърде дълга история, Икар… Ще отнеме прекалено много време, ако реша да ти я разкажа.

            – Имам много време…

            – Не и толкова много…

            – Колко…? – попита той, а тя отново се усмихна преди да отговори, но този път някак тъжно.

            – Много повече от един човешки живот…

            *          *          *

            Краката му омекнаха и той се свлече на колене в прахта.

Хоризонтът се огъна, изви се вятър, земята потрепери. Слънчевата светлина угасна и настана мрак. Небето затътна като пред буря, но облаци нямаше, нито пък дъжд.

            А после…

            Сякаш огромно огнено дърво с размерите на планина израстна за миг от земята, изгоря с оглушителен трясък и за секунди се превърна в прах.

            Огън и жупел. Прах и пепел. Едно дърво. После второ.

            На третия гръмовен тътен, идещ от небето, Атика не издържа и закри очите си с ръце. Сърцето му биеше лудо в гърдите.

            Огън и жупел. Прах и пепел. Сякаш чудовище с огнен дъх удари с опашка земята и я разцепи на две… А  през здраво стиснатите си клепачи Атика видя собствените си кости…

            …И разбра, че беше настъпил Краят на всичко…

            Събуди се с писък, треперещ неудържимо и облян в студена пот.

            Над главата му звездите избледняваха. Зората беше синкаво-розова, въздухът свеж и прохладен. В далечината се обади птица. След нея друга. После още една.

            Настъпваше нов ден в Градината.

            – Нулуни… – прошепна той.

            Тя се размърда и отвори очи. Погледна го тревожно, протегна ръка и докосна леко лицето му.

            – О, Атика… Бузите ти пак са мокри… Какво се е случило? Пак ли видя онова?

            Той кимна.

            – Виждам до всяка нощ, Нулуни… – изхлипа той – Огромно е. Прилича на дърво, но реве като звяр, трещи като гръмотевица. От него не може да се избяга, то е навсякъде, то разрушава всичко! Боя се, Нулуни… За теб, за мен… за Градината… Нещо ще дойде от света отвъд Градината и ще сложи край на живота ни, такъв какъвто го помним…

            – Няма нищо отвъд, Градината, Атика… Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

            – Знам… Но… Откъде можем да сме сигурни, Нулуни…?

            – Защото ТОЙ каза така…

            – А защо мислиш, че ТОЙ казва истината…?

            – Какво искаш да кажеш? – смръщи се тя – Всичко, което се казва, е истина, винаги. Иначе просто няма смисъл. Ето например, когато аз ти кажа “Бузите ти са мокри”, го правя защото те наистина са такива, нали? Когато ТОЙ каже, че Градината е всичко, то просто е така.

            – Ами, ако сега ти кажа една не-истина, какво тогава? Ако ти кажа например, че аз не съм Атика, какво ще направиш?

            – Че не си Атика…

            Очите на Нулуни се ококориха. Тя се замисли дълбоко.

            – Ако ти, Атика, кажеш, че не си Атика, значи си не-Атика, това… Но ако ти си не-Атика, тогава значи аз съм не-Нулуни… И тогава ще ме бъде страх, защото ако аз и ти не сме аз и ти, то значи нищо не е такова, каквото трябва да бъде…

            Очите й бяха толкова тъжни, че той се изплаши да не би от тях да потече вода.

            – Да не говорим повече за това – бързо предложи той и й подаде ръка, за да й помогне да се изправи – Да се разходим из Градината.

            В центъра на Градината се намираше Дървото. Тъкмо там отиваше Атика. Имаше нужда да го види. Трябваше да се увери, че мястото е същото.

            Дървото беше толкова голямо, че ако човек тръгнеше да обикаля ствола му, той трябваше да върви в кръг от зора до пладне, за да стигне до мястото, от което е тръгнал.             Корените му започваха от ствола и стигаха до хоризонта на всички посоки. Клоните и листата му се издигаха нагоре в небето и се скриваха в облаците.

            – Трябва да се кача горе, Нулуни… – прошепна Атика и пусна ръката й.

            Тя пребледня, а устните й потрепераха.

            – Не!

            – Трябва, Нулуни, там е Истината! Нима не искаш да разбереш какво крие ТОЙ от нас?

            – ТОЙ не крие НИЩО, Атика! ТОЙ ни даде ВСИЧКО!

            – Откъде можем да сме сигурни?

            – ТОЙ забрани да ядем от плодовете на Дървото, забрави ли? Ако ги опиташ, бездруго ще умреш!

            – Но аз не знам какво е да умреш, Нулуни! – поклати глава Атика – Нито пък ти! А и аз нямам намерение да опитвам от Плодовете. Искам само да се кача на върха, за да видя какво има отвъд Градината…

            – Няма НИЩО отвъд Градината, Атика! – почти му извика тя и скри лице в шепите си. Атика я погали с пръст по бузата.

            – Има, Нулуни, и аз ще го видя! И ще намеря отговора на всички въпроси. Ще открия защо аз съм аз, а ти си ти…

            – Аз съм аз, за да съм с теб, Атика… – прошепна тя – А ти си ти, за да си с мен… Защо ти е да знаеш повече от това…?

            Той не отговори. Вместо това вкопчи пръсти в дебелата сбръчкана кора на дървото и се заизкачва нагоре. А тя остана на земята, разплакана, загледана нагоре…

            *          *          *

            – Къде сме, Лени?

            – В Лабораторията… – разсеяно отвърна тя и му посочи напред – Погледни!

            Икар ахна.

            Преди около час беше тръгнал заедно с Лени от порутената къща, където я бе намерил, с кола, за която тя твърдеше, че е нейна и със завързани очи, защото „никой не бива да научава пътят към Лабораторията, ако не иска да е подложен на смъртна опасност”. Ето че вече бяха там.

            Икар не знаеше почти нищо за Лабораторията. Знаеше, че преди четири години Лени, която по образование и по професия беше ядрен физик, беше започнала работа там, при това при извънредно мистериозни обстоятелства.

            Телефонно обаждане, прилично на това, която той бе получил предния ден, среща с непознат на безлюдно място извън града, след която Лени се беше прибрала умислена и мълчалива, отказвайки да отрони и дума за случилото се… После Икар разбра, че тя работи в някаква странна, никому неизвестна, подземна Лаборатория над проект, за който обаче тя никога не говореше. Горе-долу това беше всичко,  което можеше да изрови от паметта си. Никога не бе успял да изкопчи нищо повече от нея. На всичките му въпроси Лени отвръщаше с безкрайно упорито мълчание.

            – Какво, за Бога, е това? – с треперещ глас попита Икар. В дъното на огромното стерилно помещение със съвършено гладки бели стени бяха поставени нещо като гигантски епруветки – бяха три на брой, всяка с височина колкото човешки бой. А вътре в епруветките имаше… хора. Всъщност не просто хора, а три напълно еднакви абсолютно голи жени застанали в една и съща ембрионална поза, с наведени надолу глави и разпилени край тялото дълги тъмни коси. Икар се приближи и разбра, че не се беше излъгал – трите тела бяха поставени именно в гигантски епруветки, изпълнени със странна прозрачна синкава течност.

            Той се приближи още малко и почука с ръка по стъклото, за да провери дебелината му. Свитото вътре тяло реагира мигновено – то вдигна глава към него и го погледна с огромни, немигащи зелени очи. После отново сведе глава към гърдите си. Икар изкрещя и инстинктивно отскочи назад. По челото му избиха едри капки пот. Лицето, което току що бе видял, беше точно копие на лицето на Лени. Той се обърна.

            – Коя си ти? – за пореден път попита той, а Лени за пореден път посрещна ужаса в очите му с усмивка.

            – Защо по-добре не ме попиташ коя е Тя? – подсказа му тя и пристъпи към него. Почти неволно, Икар се отдръпна.

            – Не се страхувай… Хайде, ела! Да отидем в съседната зала, където ще ти обясня…

            – Чудесно! – някак троснато рече той – Искам да знам всичко…

            – О… – засмя се тя – Това е прекрасно, но за съжаление е невъзможно, Икар. Самата аз не знам всичко…

            – Така да бъде! – отсече той – Искам да знам всичко, което знаеш ти…

            Тя не възрази. Посочи му към друга врата, разположена вдясно от тази, през която бяха влезли. Преди да излезе обаче тя се приближи до трите гигантски епруветки и почука лекичко по стъклото на всяка от тях. Трите тела се раздвижиха едно след друго, погледнаха я, после машинално сведоха глави. Икар потръпна. Лени (или поне тази, която Икар наричаше мислено „Лени”) откачи висящия на колана й радиопредавател и с равен глас съобщи:

            – Зона 21 до зона 1, Инкубатора – проверен, обекти Л-1, Л-2 и Л-3 – проверени. Показатели – в нормата. Реакции – адекватни на човешките.

            „Адекватни на човешките?” – повтори си Икар и преглътна мъчително. Гърлото му беше съвсем пресъхнало.

            – Какво, по дяволите, беше това?! – едва се сдържа да не изкрещи Икар, когато двамата с Лени преминаха в съседното помещение – малко по-малко от предходното, също толкова безупречно бяло и чисто, снабдено със смущаващо количество жужаща, бучаща и писукаща апаратура, по негово мнение – очевидно съвсем нова, свръхмодерна, ако не направо футуристична, и несъмнено доста скъпо струваща.

            – Клонинги – съвсем спокойно отвърна Лени.

            –  Седни, Икар – каза му тя, посочвайки към намиращата се в центъра на бялата стая маса. Той послушно се запъти натам, издърпа един стол и се настани отгоре му.

            Лени се приближи и на свой ред издърпа друг стол и седна на отсрещния край на масата. Тя си пое дълбоко дъх и Икар разбра, че разказът й щеше да е дълъг.

            –  Представи си свят, в който всички чудеса са разгадани, Икар. Свят, в който няма тайни, защото най-голямата от всички тайни, Тайната на Живота, вече е разгадана…

            – Трудно ми е, Лени… – той вдигна рамене и понечи да каже още нещо, но погледът й го спря.

            – Засега предпочитам само да ме слушаш, Икар… – натърти тя и той замълча – Представи си, че един ден Възможното и Невъзможното се сблъскат пред очите ти и се слеят, за да създадат един нов свят на невероятни вероятности, на необятни възможности. Представи си ден, в който науката се прелива с магията, рационалното с ирационалното, новото със старото, миналото с бъдещето, ден, в който времето се съкращава до точка, а пространството до запетая, за да сложат край на едно дълго изречение, в което се съдържа цялата многовековна, многомилионна и многомилиардна история на света и хората…

            Доктор Икар Атров примигна глупаво насреща й.

            – Мхмм…?

            – Е, Икар… – рече тя и прикова тържествуващ поглед в очите му – За мен е чест да ти съобщя, че Този ден настъпи.

            Тя му смигна закачливо, после вдигна небрежно ръка, отметна разкошните си дълги коси назад, направи кратка артистична пауза и продължи:

            Чувал ли си за Философският Камък, Икар…?

            Той почака за миг, питайки се дали въпросът й не е реторичен. После отвори уста и колебливо измърмори:

            Разбира се…

            Би ли поровил в паметта си, за да ми разкажеш какви асоциации извиква в представите ти това понятие…?

            – Най-просто казано това е субстанция с неизвестен произход, на която се приписват разнообразни свръхестествени способности, по-конкретно тази да превръща различни неблагородни метали в злато, както и, разбира се, да дарява онзи, който се докосне до нея, с безсмъртие… Общо взето тези, които са обсебени от идеята, че могат да създадат въпросния камък, са Алхимиците, живели през Средновековието… Разбира се днес никой не вярва в тези фантасмагории, освен малка част върли почитатели на Хари Потър на средна възраст между шест и дванадесет години, които, ако не греша…

            – Достатъчно, благодаря – прекъсна го тя – В такъв случай как би реагирал, ако ти кажа, че този камък, или по-точно това Нещо, съществува… И не само съшествува, ами се намира тук, в Лабораторията…

            – Ще поискам да го видя, предполагам… – той вдигна рамене. Чувстваше се все по-глупаво.

            „Дявол го взел… Аз съм човек на науката, четенето на приказки никога не е било сред любимите ми занимания…”

            – Как ще реагираш, ако ти кажа, че аз всъщност не съм Лени…?

            Въпросът го удари като шамар през лицето. Заболя го. Много го заболя. Която и да беше жената пред него, тя дяволски добре знаеше как и къде да удари. Чертите му се изопнаха. Главата му запулсира. Отговорът беше неочакван и за самия него:

            – Ще кажа, че не съм изненадан…  Лени е мъртва. Знам го, видях я с очите си. Още я виждам в сънищата си нощем… – той потръпна неволно – Но коя, за Бога, си ти тогава?

            – За това после… – отвърна жената, която го гледаше от отсрещния край на масата с очите на обичаната му съпруга. Гласът й прозвуча заповедно.

            – Какво знаеш за клонирането на клетки?

            „Какво, по дяволите, е всичко това, да не съм на разпит?” – помисли си той и вдигна раздразнено очи.

            – Зная и много и малко, не съм специалист в областта, но и не мога да кажа, че не съм се интересувал от въпроса… Като всеки съвременен човек, привлечен от новооткритите възможности, които се представят пред човешкия род зная…

            – Не знаеш… – прекъсна го безцеремонно тя. Той се спря насред изречението. Лицето му почервеня от зле прикрит гняв – Не знаеш, Икар…

            – Последен въпрос, Икар… И после те очакват само отговорите  –  тя се усмихваше, което още повече го подразни. Усещаше някаква скрита подигравка във всичко, което се случваше с него – Ти, като човек на науката, както сам се определи преди малко, как би дефинирал понятието „душа”?

            За миг косите му настръхнаха, а дишането ми секна. „Не съм казвал, че се определям като човек на науката… Помислих си го…”

            Той я погледна ужасèн. Мислено се благодари, че беше седнал, иначе навярно би се строполил в несвяст на пода. Може би е просто случайност, мислено си каза той.

            – Душата… – започна той и облиза пресъхналите си устни… Гласът му затрепери, после секна. Той я погледна глупаво. Цялото му тяло се обливаше от щедри количества студена пот.

            – Хайде, Икар, размърдай си мозъка… Какво са клонирали учените досега? Години наред, понякога успешно, друг път не толкова… Ще ти кажа какво, не е нужно кой знае какво усилие, за да се досетиш впрочем, знаеш ли…

            – К-какво са клонирали учените досега? – повтори той механично, с безизразен глас, като първолак, който е пропуснал да си научи урока и сега се черви пред изпитващия го учител.

            – Клетки…

            Тя го погледна сякаш да види каква ще бъде реакцията му. Такава обаче не последва.

            – Клетки, Икар, клетки… – повтори тя, този път натъртвайки на всяка буква – Материя… Ето какво.. Да, Икар, докато някои учени си губиха времето да клонират овце – тя се подсмихна иронично и, както му се стори, някак злорадо – учените от Лабораторията откриха начин да възпроизведат нещо, надминаващо както времето, така и пространството, така и материята…

            Той проточи шия напред и наостри уши, защото тя говореше все по-тихо, почти благоговейно.

            – Човешката душа…

            – Шегуваш се… – напук на сериозността на цялата ситуация, той се изхили безцеремонно и силно, почти истерично.

            Тя обаче дори не го чу – толкова вглъбена беше в собствените си мисли и думи. Очите й блестяха фанатично, долната й устна трепереше, очите й се взираха невиждащо в нищото с разширени от възбуда зеници. Икар се размърда неспокойно.

            – Осъзнаваш ли какво ти казвам, Икар? Тайната на Живота беше разгадана преди по-малко от няколко месеца. А извън тази сграда хората продължават на живеят, празни и изгубени, да си купуват вестници, да гледат телевизия, да плащат тока, да раждат и отглеждат децата си и да ги пращат на училище… Всичко това вече е минало, Икар. Просто те още не го знаят. Ние нямаме нужда от всички тези хора, защото всеки един от нас може да носи колективната памет на човечеството в себе си. Плътта не е вечна, Икар… Ала плътта е съвкупност от клетки, а клетките са съвкупност от спомени… Те не знаят, не знаят, Икар, няма и да узнаят, защото те не са готови… Но ние двама с теб сме сред малцината избраници, които узнават за Тайната сега, още в този момент. Светът ще бъде наш, Икар, разбираш ли…? Да протегнем ръка и да го вземем… Да завъртим колелото наобратно…

            – Не разбирам… – той поклати глава. Мозъкът му отказваше да възприеме предлаганата му информация – Всичко се случва твърде бързо. Аз дори не знам коя си ти…

            – Аз ли… – тя се взря в ококорените му очи и сякаш за първи път наистина осъзна, че седящият пред нея мъж се намираше на ръба на нервен срив. Пое си дълбоко дъх без да сваля поглед от него, отметна с ръка падналия над челото й кичур тежка черна коса, после седна на стола. Явно не беше забелязала кога се е изправила.

            Лени скръсти ръце. На няколко пъти устните й се размърдваха беззвучно сякаш, за да кажат нещо, ала от тях не излизаше нито звук. Тя го погледна отново и за първи път той прочете в очите й безпомощност.

            – Боя се, че не мога да отговоря на въпроса ти, Икар – почти шепнешком започна тя – Ще го кажа просто : истината е, че аз съм и не съм тази, за която ме мислиш…

            Лицето на Икар се сгърчи в болезнена гримаса, докато мислено признаваше, че чутото току що съвсем не го изненадваше.

            – Зная… – също шепнейки отвърна той и внезапно се почувства дяволски сам. Ни в клин, ни в ръкав се улови да мисли за начина, по който бе прекарал по-предната вечер: пиячка до дупка с група почти непознати в някога любимия му бар „Касандра”.

            Цигари, алкохол, момичета… Странно. Два дни по-късно паметта му започваше да се прояснява. Припомни си парчета от строшени стъкла по пода, заслепяващите светлини на прожекторите. Да, сега си спомни…

            Мастилено черните мигли над нечии лъскаво черни зеници, уголемени от коката. Писъци, танци, лепкави от пот тела, разтрепераните ръце, подвиващи фустата на блондинка с рядка перхидролена коса в близкия ъгъл. Нечии едри разголени гърди се поклащат над деколтето на червена рокля, на пет пръста от разфокусирания му поглед. Строшената чаша уиски в ръката му. И окървавения тезгях на бара.

            „Приятел, добре ли си?”, загрижения барман, сополанко на не повече от двайсет, даже брада няма, гледа го жално, жално и а-ха ще се разплаче.

            Искаше му се да му разкаже. За Лени. За липсата на смисъл, за това колко скапан е животът, за оня боклук, който го уволни само преди месец под предлог, че бил „психически нестабилен”, за това, че книгата му вече не се продаваше… За това, че животът си отиваше и го подминаваше, а той оставаше и не му се оставаше, не му се оставаше. Искаше му се да каже. За празното си портмоне, за празното си сърце, за уморената си от мисли глава… за всичко. Но вместо това му разказа надълго и нашироко всичко, което мислеше за майка му.

            Припомни си по детски ужасения поглед на момчето. Пресъхналата чаша. Пресъхналите думи.

            Ужасната височина на стола. И бързо приближаващия се мръсен маслиненозелен под.

            После нищо… Дупка. Тишина. Тишина, носеща спокойствие. Никакъв спомен за Лени. Нито помен от болка.

            – Икар… Слушаш ли ме…?

            Той не отговори. С усилие си наложи да се върне към „реалността”. А реалността го удари с юмрук през лицето.

            – Може би е по-добре просто да ти покажа…

            Тя стоеше до него. Подаде му ръка. Икар не я пое, но я последва послушно. В гърлото му беше заседнала буца. Преглътна мъчително няколко пъти. Безуспешно – буцата остана там.

            Озоваха се в трета зала, не много по-различна от предишните две. Ослепително бяла, озарена от изкуствена, луминисцентна светлина. В самия център на стаята стърчеше странно, конусовидно съоръжение с антрацитово черен цвят и съвършено гладки стени. Беше високо около три метра и върхът му опираше тавана. От вътрешната страна на черният конус се чуваше особен, равномерен жужащ звук, сякаш наблизо имаше кошер с пчели.

            – Какво, за Бога, е това?! – възкликна Икар и пристъпи напред. Ръката на Лени се стрелна, бърза като светкавица, сграбчи го за сакото и го дръпна назад. Тя му посочи с поглед към пода и той сведе очи, за да види няколко странни концентрични черни кръга, които започваха от конуса в центъра и се простираха почти до вратата.

            – Съветвам те да не го правиш… – тихо му каза тя – Стъпиш ли в Първия кръг ще отприщиш началото на Трансформацията.

            Икар преглътна. Идея си нямаше за какво говори тя, но никак не му звучеше добре.

            – Какво е това чудо? – за втори път попита той, този път по-настоятелно.

            – Наричаме го Създателят… Но истинският му Създател го наричаше Филосовският камък. Беше велик учен…

            – Той тук ли е? – попита Икар.

            – Не… – отвърна тя – Той е мъртъв. Идеята му беше гениална, ала изчисленията му се оказаха погрешни. Първата Трансформация беше неуспешна. Патрик не успя да премине отвъд седмият кръг.

            – Не разбирам… – прекъсна я той – Какви са тези кръгове? Какъв е този конус?

            – Тук е Тайната на всичко… – започна тя, а очите й отново заблестяха с познатият му вече фанатичен блясък.

            – О…! – с кисело изражение кимна той, не знаейки какво друго да каже.

            – Стъпиш ли в Първият кръг, Икар, за по-малко от част от секундата тялото ти ще се разпадне на съставните си части… Във втория ще се превърнеш в безсмислен сбор от тъкани и органи, а в третият клетките ти ще се отделят една от друга и броят им ще започне да намалява… Това ще продължи в четвъртия, петия, шестия кръг… По този начин в седмия, последния, физическата ти обвивка ще бъде сведена до първоначалния си стадий на развитие, тоест това, което си бил преди да се превърнеш в самостоятелна клетка…

            – А именно?

            – Други две клетки – кратко отговори тя – едната мъжка, а другата женска, които от своя страна ще започнат да се възпроизвеждат, ала в ред, обратен на нормалния, така че в края на целия процес, от физиологична, химична и биологична гледна точка, ти ще си вече съвкупност от клетките на двете човешки тела, от които си произлязъл.

            – Искаш да кажеш… Баща ми и майка ми…?

            – Именно – кимна тя – Реално погледнато, ти и сега си съвкупност от тях двамата, но носиш само част от генетичния материал. Ти си сбор от случайности, прищявка на природата, която е хвърлила заровете в мига на зачатието ти, за да реши дали очите ти ще бъдат черни или сини, дали косата ти ще е права или къдрава, към какви болести ще си предразположен и т. н. Създателят обаче няма да си играе игрички с теб, Икар, той ще те направи съвършен, той ще разруши и ще възпроизведе тялото ти стотици, хиляди, милиони, милиарди пъти, ти ще бъдеш баща си и майка си, баба си и дядо си, ти ще бъдеш хиляди тела в едно единствено тяло, в което нито една от частите на цялото не остава пренебрегната.  И когато преминеш отвъд Седмият от черните кръгове, черното ще стане бяло, далечното ще стане близко, пространството ще се огъне, а времето ще протече наобратно… А ти ще запазиш и съхраниш спомените на всяко човешко същество, раждано на тази планета…

            В стаята беше съвършено тихо. Само черният конус продължаваше невъзмутимо да жужи.

            – Това не е възможно – простичко каза той и поклати глава.

            – Нима? – тя отново се усмихваше, но всъщност тонът й му подсказа, че отново му се присмиваше. Гневът му даде нови сили и той продължи :

            – Да допуснем, че това, за което говориш е осъществимо и бъде осъществено. Да допуснем, че аз или което и да било друго човешко същество, бъде пресъздадено по този начин, какъв вид ще добие крайният резултат на тази… както каза ти Трансформация…? Ако съм съвкупност от всичко, тогава чисто физически не бих могъл да съществувам като единица… Да вземем примера с очите… Какъв цвят ще са очите ми – сини, зелени, кафяви, а защо пък не оранжеви, лилави, жълти…?

            – Отговорът е по-прост отколкото предполагаш, Икар… – отвърна тя – Но все пак, харесва ми твоят скептицизъм. Ти все още нищо не разбираш… Говоря ти за свят на необятни възможности, Икар, свят в който черното е бяло, свят, в който няма горе и долу, няма вчера, днес и утре, свят, който не прави разлика между Аз и Ти… Говоря ти за съвършенство, а ти, с жалкия си човешки мозък и несъвършените си човешки възприятия, не си способен да видиш нищо друго освен ограничения…

            – Но това… просто не е възможно… – упорито повтори той, но не намери нищо друго, което да каже.

            Тя протегна ръка и го погали по бузата. Той усети нова буца, заседнала в гърлото си. Или може би беше старата, но още по-голяма.

            – На този свят няма невъзможни неща, Икар – прошепна тя и очите й се впиха в неговите. Лицето й беше на не повече от сантиметър от неговото – Има само още непостигнати…

            И, сякаш за да потвърдят думите й, зелените й очи заблестяха в златистожълто, после в тъмно оранжево, а накрая станаха теменужени…

Доктор Икар Атров опря гръб на вратата на бялата стая, после се олюля, свлече се бавно на пода и изгуби съзнание…

            *          *          *

            Атика отметна огромното зелено листо, което препречваше пътя му, после ловко се прехвърли на съседния клон, обхвана го с крака и ръце и предпазливо запълзя напред. В края на клона, в плътната стена от вечнозелени листа и огромни, яркочервени плодове, се беше образувала дупка. Атика стигна до там, провря главата си през дупката и проточи шия напред. Сърцето му биеше учестено. „Може би от тук се вижда Краят на Градината…?” – помисли си с той с надежда.

            Той притаи дъх и се озърна, за да види…

            Листа. Все същата безкрайна, непробиваема зелена стена. Дървото беше огромно. Всеки един от плодовете му беше на ръст колкото самия него. Атика се загледа в надвисналото на няколко крачки от него гигантско, топчесто образувание. Той протегна ръка и докосна гладката, лъскава, червена повърхност. Плодът се разлюля лекично и из въздуха се понесе непознат сладостен аромат. Беше сочен, приятен на вид, кръгъл досущ като всички останали, с които се прехранваха двамата с Нулуни, откакто се помнеха… Атика се усмихна и отново го разлюля…

            „С какво тези тук са по-различни от другите…?” – запита се той, но после си спомни как Нулуни винаги му казваше, че задава прекалено много въпроси.

            Ноздрите му се разшириха, когато докоснаха примамливата дъхава повърхност и Атика усети устата му да се налива със слюнка.

            Той се отдръпна рязко. Беше си спомнил за Предупреждението.

            Той въздъхна със съжаление и отново бутна с ръка красивия плод, този път малко по-силно и някак ядосано. И тогава…

            – Добре, стига вече! Ако още веднъж ме сриташ така, ще те ухапя…

            Гласът беше сърдит. Атика едва не падна от клона, върху който се бе настанил, когато от вътрешността на червения плод изпълзя някакво странно на вид същество. То нямаше ръце, нито крака, главата му беше дълга и сплескана и, гледайки го, той не можеше да прецени къде всъщност започваше главата и къде свършваше опашката му. Тялото му, ако това изобщо можеше да се нарече тяло, беше сиво-бяло на цвят и покрито с лъскави люспи, отразяващи слънчевата светлина. Атика отвори уста, за да го поздрави. Преди обаче да успее да каже каквото и да било, съществото се приплъзна към него, сви се на колело, а голямата му сплескана глава се приближи до лицето на Атика. Дълъг, раздвоен език се стрелна от устата и леко погъделичка бузата му.

            – И на какво дължим това неподчинение, а? – запита то.

            Атика го гледаше объркан.

            – Какво?

            – О, че и хитър бил на всичкото отгоре… ТОЙ ви забрани… Забрани ви да припарвате до Дървото… А ти си тук. Не знам за теб, но аз на това му викам Неподчинение…

            – ТОЙ каза да не докосваме плодовете… – заоправдава се Атика – Не е забранил да се качваме на Дървото.

            – Впечатляващо… – съществото леко наклони глава на една страна – Значи днес ти просто ей между другото си решил да се качиш тук и през ум не ти е минало да вкусиш от Плодовете.

            – НЕ!

            – Нито за миг, дори преди малко, когато стоеше ей там и душеше ароматната кора на аланите и почти я беше захапал…?

            – Аланите?

            – Плодовете – обясни странното същество – Така ги нарича ТОЙ… алани…

            Атика се смути.

            – Не съм дошъл тук, за да опитвам от плодовете… – искрено отговори той – Тръгнах с намерението да стигна до върха на Дървото, за да се огледам и да видя къде свършва Градината…

            – Ами ако Дървото няма връх, Атика…? Ако Градината не свършва…? – гласът на съществото беше тих и някак особено съскащ.

            – Откъде знаеш как се казвам? – попита Атика, а гласът му потрепера неуверено.

            – А ти откъде знаеш как се казваш? – въпросът беше толкова неочакван, че той не намери какво да отвърне.

            – Не помня… ТОЙ така е казал, предполагам…

            – А спомняш ли си нещо от преди ТОЙ да започне да говори…?

            Атика поклати глава…

            – Защото теб те нямаше преди ТОЙ да заговори, Атика… Защото нищо не беше преди ТОЙ са му заповяда да бъде… Нямаше я Нулуни, нямаше я и Градината…

            – Нито дори Дървото…?

            – Не. Дървото винаги е било тук.

            – Но аз също винаги съм бил тук… – възрази Атика.

            – Има разлика… Твоето „винаги” не е продължило толкова дълго колкото си мислиш… Дървото обаче е тук още от самото Начало…

            – Мислиш, че трябва да се върна ли?

            – Не зная. Моята роля във всичко това не е да те убеждавам да се връщаш…

            – А каква е твоята роля тогава? – попита Атика.

            – Да те накарам да се съмняваш…

            *          *          *

            – Коя си ти… ?

            Виеше ми се свят. Лежеше на нещо като кушетка. Той се огледа. Нова стая, разбира се, също бяла. Въздухът миришеше на някакъв дезинфектант. Беше му студено.

            Лени обърна към него огромните си зелени очи. Той потръпна в нещо средно между страх и отвращение и извърна поглед.

            – Аз съм клонинг във време-пространството. Аз съм колективната памет на цялото човечество. Аз съм Тайната на Живота, приела плътски очертания.

            Той се усмихна кисело. Следващият въпрос беше този, който си задаваше откакто преди няколко часа бе пристъпил прага на Лабораторията със завързани очи и разтреперани колене.

            – Защо съм ти аз?

            – Какво? – въпросът му явно я свари неподготвена – Какво искаш да кажеш?

            – Мисля, че ме разбираш… Говориш ми за Тайната на Живота, за съвършенство, за неограничени възможности… На фона на всичко това не разбирам защо, по дяволите ти е притрябвал някакъв жалък боклук, който прекара последните две години от живота си пиян до безпаметност, като едничката мисъл, която го крепеше, беше, че трябва да остане, да продължи да се бори… Знаеш ли защо? За да отмъсти за смъртта на жената, която обича… – гласът му стана дрезгав – Поправка. Жената, която обичаше…

            – О, боже… – примигна тя – След всичко, което ти разказах и показах, ти не може да очакваш, че аз… че ние… – тя разпери ръце безпомощно. Икар, опитай се да разбереш. Чувствата на единицата нямат значение. Лени, която обичаше и която те обичаше не е мъртва в истинския смисъл на думата. Всичко това беше просто инсценировка, писмото, самоубийството, всичко…

            „Тя знае за писмото…”

            – Разбира се, че знам, Икар… – в отговор на мислите му извика тя – Аз знам всичко… Наблюдаваме те от самото начало…

            „Боже Господи, тя прочете мислите ми…”

            – О, Икар… – въздъхна тя – опасявам се, че това ще се окаже по-трудно отколкото предполагах… Виж, ако наистина е важно за теб, знай, че всеки един от клонингите, които видя днес, може да замени твоята Лени… И, ако наистина това ще те направи щастлив, още днес мога да…

            „Нищо не може да замени моята Лени…”

            – Каква е моята роля във всичко това? – отново попита той, а гласът му беше леден.

            “Времето, което мислим за линейна величина и си представяме или като отсечка, или в най–добрия случай като права с дадено начало, започваща с точка и движеща се към някаква неизвестна нам псевдо-безкрайност, всъщност лесно може да бъде представено математически, но чрез съвсем друга геометрична форма : кръг. Най-характерната черта на събитията в нашият живот несъмнено е тяхната повторяемост. Неизменна кръгова композиция на хуманоидната ни битийност. Или не-научно казано: Всичко ново е добре забравено старо…”

            – Дойде денят в който хората вече няма да забравят, Икар… Паметта ще бъде неограничена… Дойде денят, в който времето ще се огъне и кръгът ще се затвори завинаги… Началото и краят ще се съберат и ще се докоснат… И ще настъпи краят на светът какъвто го познаваме… Вече няма да има болести, Икар… Няма да има старост или смърт…

            – Не може да няма смърт… – възрази той – Земята ще се пренасели… Ще станем твърде много… Ще се самоунищожим…

            – Не… – тя поклати глава – Няма да станем прекалено много… Защото ще останат само съвършените… Защото ще поставим началото на нова човешка раса, на ново човешко бъдеще…

            – А как точно ще познаете кои са съвършените…? – саркастично попита той.

            – Много просто… Ние ще ги създадем…

            – Кои сте вие?

            – Ние, Икар… Аз и ти…

            Очите му се разшириха.

            – Как…

            – Аз преминах през черните кръгове, Икар… Преминах и през белите… Ти ще направиш същото…

            Сега разбра. Беше пленник.

            – А после…?

            – После ще настъпи Краят на всичко. А от краят ще се роди новото Начало. Всичко ще трябва да започне наново. Светът ще бъде нов и млад и девствен… А ние двама с теб ще се превърнем в първите хора… За да положим основите на едно ново човечество и на едно ново бъдеще…

            Икар преглътна.

            – А миналото…?

            Тишината беше плътна, тежка, лепнеща.

            – А миналото, Лени…?

            Тя го погледна, а очите й едва забележимо смениха цвета си.

            – Ще бъде изтрито…

            *          *          *

            Атика продължаваше да се катери. Нагоре, нагоре и все по-нагоре… Въздухът стана студен и влажен. Дишаше се трудно. Ами ако съществото беше право… Ако Градината нямаше край? Ако Дървото нямаше връх? Не биваше да оставя Нулуни сама… Не биваше да тръгва… Дълго ли беше вървял или кратко… И какво означаваха думи като дълго и кратко в Градината, където нищо никога не се променяше…

            Атика спря и седна. Бузите му отново бяха мокри. Чувстваше се малък, ненужен и слаб. Внезапно почувства силен глад.

            Очите му се впиха в поредния сочен червен плод увиснал над главата му. И какво толкова ще стане ако…

            „ТОЙ забрани…”

            Как да се върне без да е открил каквото и да било… Какво ще каже на Нулуни… И дали тя още беше там… Дали го чакаше…

            „Ако ТОЙ наистина не е искал да ядем от плодовете на Дървото, защо тогава го е поставил тук? Или, ако не ТОЙ го е поставил, ако Дървото винаги е било тук, защо ТОЙ постави нас двамата с Нулуни точно тук, в корените му…”

            Твърде много въпроси… Твърде малко отговори…

            Той се изправи и извади ножа си. Ръката му погали нежно плода. После той замахна и заби ножа чак до дръжката… Потече сок, кървавочервен, сладостен, прокапа в протегнатите му шепи.

            И Атика пи. И яде. Яде от забранения плод. И не почувства страх, нито вина.

            Нищо не се случи. ТОЙ не му се яви, не му и проговори. А може би ТОЙ си беше отишъл. Може би на света нямаше нищо друго освен Атика, Нулуни, Дървото и Градината.

            Атика се почувства измамен. Почувства се излъган и сам. От очите му потекоха сълзи. Обърна се и заслиза по обратния път надолу, надолу и надолу… А по пътя събра листа и от нямане какво да прави, сплете дръжките им и си направи препаска…

            Надолу, надолу, надолу… А може би всъщност вървеше нагоре… Пътят беше същият. Листата шепнеха безразлични. И защо ли нищо никога не се променяше…?

            – Ами ако съм се изгубил? – запита се той… Ако Дървото всъщност не се издига нагоре, а се разклонява настрани? Ако това не е вярната посока? Или ако има повече от една вярна посока…? Обзе го страх… Краката го боляха. Погледна към тях и видя, че бяха покрити със странна червена течност досущ като тази, която беше изтекла от забранения плод… Почувства се слаб. Никога преди не беше се чувствал толкова самотен. Той се подхлъзна и падна. Светът се залюля пред очите му. Почувства как тялото му полетя, нагоре или надолу, не знаеше. Последната му мисъл беше за Нулуни…

            *          *          *

            – Къде сме…? – гласът му беше немощен, дрезгав. Краката му трепереха. Той протегна ръка и потърси опора о гладката стена. Беше студена, твърда, особена на допир, сякаш стъклена.

            – В Инкубатора… – отвърна му тя без да го поглежда.

            Този път стаята, в която бяха влезли по нищо не приличаше на предишните. Беше огромна. Таванът – далечен бял купол – беше толкова висок, че едва се виждаше. За сметка на това стаята можеше да се нарече по-скоро тясна. Подът беше кръгъл – идеален кръг с диаметър не повече от четири метра. Невероятната височина и особената теснота създаваха потискащо, клаустофобично усещане, което го накара да потръпне. А по стените на стаята… Не, това просто не можеше да е истина…

            Бяха стотици, хиляди, навярно много повече… Кръгли и бели, приличаха на яйца, старателно подредени от пода до тавана по стените на цилиндрообразното помещение.

            Какви, за Бога, са тези неща? – попита той, без да е напълно сигурен, че иска да чуе отговора й.

            – Това, скъпи ми Икар… е бъдещето.

            Усети само леко боцване. Погледна с изненада забитата в ръката му спринцовка. Вдигна очи, за да срещне погледа на Лени. Но преди да успее да го направи, вече беше изгубил съзнание.

            Икар заспа. Присъни му се странен сън. Вървеше по широк бял път сред безкрайно поле, в което растеше висока, лъскава черна трева. А може би не беше поле. Беше море. И може би не беше трева. Той се озърна и се вгледа по-внимателно.

            Бяха ръце. Ръце, протегнати към него.

            *          *          *

            Атика отвори очи и се озърна. Лежеше в меката трева в подножието на Дървото. Не помнеше как се бе озовал тук. Изправи се и нещо в гърдите му трепна – на няколко крачки от него лежеше Нулуни… Мъничка и спяща, тя лежеше съвсем сама на същото място, където я беше оставил. Гърдите й се повдигаха бавно и спокойно, дългите тъмни коси покриваха голото й тяло, бели цветя бяха покапали по белите й колене…

            Беше го чакала… Атика отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Гласът му го задави, очите му се замъглиха. Ножът падна от ръката му, а той се свлече на колене и се приближи към спящата Нулуни, лазейки в тревата. Вятърът галеше косите му, бели цветове капеха от дървото по голия му гръб, а бузите му бяха мокри, мокри, мокри.

            И странно. Не беше бягал, а гърдите му се задъхваха. Не беше топло, а тялото му се обливаше от пот… Непознато, неизпитвано досега чувство беше завладяло цялото му тяло. Ръцете му трепереха, а гърлото му пламтеше от жажда. Жажда да я докосва…

            Ръката му се протегна към нея с повече копнеж отколкото когато се беше протегнала към плодовете на Дървото… И ръката му погали белите й колене, кадифената мекота на корема й, цъфналите рози на гърдите й…

            Тя отвори очи и го погледна.

            Атика зарови треперещи пръсти в косите й и се предаде на ръцете й… После пи от меда на устните й и от сладостта на тялото й. И те бяха по-сладки и по-сочни от аланите…

            Тялото му се гърчеше в непознати спазми, не му достигаше въздух. Беше по-страшно от болката, по-силно от жаждата… Обзе го страх. Изведнъж си спомни.

            Ако вкусиш от плодовете на Дървото, бездруго ще умреш…

            Може би беше пил отрова. Може би точно това беше „да умреш”…. И все пак, въпреки страха, въпреки болката, сякаш душата му танцуваше, а сърцето му пееше…

            Той разкъса листата, с които беше увил тялото си, и ги захвърли настрани.

            „Не зная какво е смъртта… – помисли си той – Но, когато съм до теб не се боя нито от живота, нито от смъртта, нито от болката… Нито дори от НЕГО…”

            И в главата му лумнаха пламъци, а очите му ослепяха за светлината на слънцето. Ушите му оглушаха за песните на птиците. И сякаш отново падаше, падаше, падаше…

            – Ти беше права за едно, Нулуни – прошепна той, задъхан, полагайки глава на гърдите й – Няма Нищо отвъд Градината. Защото ти си моята градина…

            И той заспа. Заспа и засънува…

            Присъни му се странен сън… Вървеше по широк бял път сред безкрайно поле, в което растеше висока, лъскава черна трева.

            Изви се вятър, тревата засъска и се загърчи, небето притъмня, затътна, стана зло… После в облаците се появи пролука. Разшири се и стана на дупка. А дупката се разтвори и от нея плисна светлина…

            И той долови Думи, но не чу Глас. И той усети Присъствие, но не видя никого. И коленичи на земята, без сам да знае защо…

            ЗАЩО СЕ СТРАХУВАШ, ДЕТЕ…?

            – Защото не ти се подчиних, Създателю… Защото пих и ядох от плодовете на Дървото Ти…

            А ЗАЩО НЕ МИ СЕ ПОДЧИНИ, ДЕТЕ? ЗАЩО ПИ И ЗАЩО ЯДЕ?

            – Защото се усъмних, Създателю… Усъмних се в теб…

            ЗАЩО СЕ УСЪМНИ В МЕН?

            – Защото ако ти наистина си мой създател, то ТИ си по-съвършен и по-могъщ от мен. Ала въпреки че си по-могъщ от мен, аз не ти се подчиних. Пристъпих Твоята забрана. И сега ще трябва да умра.

            А ТИ БОИШ ЛИ СЕ ДА УМРЕШ?

            – Не… Боях се от смъртта, защото се боях от ТЕБ. Но сега не се боя от ТЕБ, защото се съмнявам, че наистина има от какво да се боя. Боя се само от съмнението… – той се сви на земята, малък, разтреперан, сам – Избави ме от съмнението ми, Създателю… Защото то се е загнездило като червей в сърцето ми!

            КАК ДА ТЕ ИЗБАВЯ, ДЕТЕ?

            – Кажи ми какво си ТИ, какво съм аз и какво е Градината… Кажи ми къде съм аз къде си ТИ и къде е Градината. Кажи ми кога и защо е всичко това. Кажи ми какво е винаги… Кажи ми какво означава да умреш…

 Небето се преля в мастиленосиньо. Облаците препускаха бясно към хоризонта.

            АЗ СЪМ НАЧАЛОТО И КРАЯТ. АЗ СЪМ ТУК И ТАМ. АЗ СЪМ НИКОГА И ВИНАГИ. АЗ СЪМ ВСИЧКО И НИЩО. АЗ НЕ МОГА ДА СЕ ПРОМЕНЯМ. АЗ СЪМ ТВОЯТ СЪЗДАТЕЛ А ТИ СИ МОЕТО ТВОРЕНИЕ. ГРАДИНАТА Е НАЧАЛОТО НА ВСИЧКО. А ВСИЧКО ТОВА Е ЗА ДА СЕ НАУЧИШ ДА СЕ ПРОМЕНЯШ. ВИНАГИ ОЗНАЧАВА ЛИПСА НА ВРЕМЕ.ВИНАГИ Е НЕЩО, КОЕТО ИМАШ СЕГА, НО КОЕТО ЩЕ ТРЯБВА ДА ТИ ОТНЕМА. ЗАЩОТО ОТ ТОЯ МИГ НАТАТЪК ТИ ЩЕ БЪДЕШ ДОКОСНАТ ОТ ВРЕМЕТО. ДА УМРЕШ ОЗНАЧАВА ДА НЯМАШ НУЖДА ОТ ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ.

            -Но… Значи ли това, че винаги и да умреш е едно и също нещо…

            Отговор не последва. И той зададе нов въпрос :

            – Но, ако ти не се променяш, как можеш да очакваш, че аз ще мога да го направя?

            СЪЗДАТЕЛЯТ НЕ БИ СЪЗДАВАЛ, АКО НЕ СЕ НУЖДАЕШЕ ОТ ТВОРЕНИЕТО СИ… НИЕ СЪЗДАВАМЕ, ЗА ДА ОСМИСЛИМ СЪЩЕСТВУВАНИЕТО СИ…

            – Какво означава това?

            ОЗНАЧАВА, ЧЕ ДВАМАТА С НУЛУНИ НЕ СЪЩЕСТВУВАТЕ НАПРАЗНО. ОЗНАЧАВА, ЧЕ КОГАТО ТВОРЕНИЕТО ПОСМЕЕ ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ РАМКАТА, В КОЯТО СА ГО ПОСТАВИЛИ, ТО ВЕЧЕ НЕ ПРИНАДЛЕЖИ НА ТВОРЕЦА. ТО ВЕЧЕ Е СВОБОДНО ДА СИ ИЗБЕРЕ ДРУГА РАМКА. ИЛИ ДА НЯМА ПОВЕЧЕ РАМКИ…

            – Не разбирам – той зарови пръсти в бялата прах, стисна я в шепите си и вдигна глава – Толкова е трудно! Помогни ми да разбера! Научи ме… Покажи ми пътя…

            ЩЕ ТИ ПОМОГНА… ЩЕ ТЕ НАУЧА… ЩЕ ТИ ПОКАЖА…

            – Кога? Къде?

            ДУМИ КАТО КОГА И КЪДЕ НЕ ОЗНАЧАВАТ НИЩО ПРЕДИ ДА СЕ Е ЗАВЪРТЯЛО КОЛЕЛОТО…

            Вятърът заглушаваше гласа му и той се принуди да крещи, за да го надвика :

            – Какво си ТИ? Какво съм аз?

            Хоризонтът беше станал златист. Слънцето изгряваше.

            АЗ СЪМ СЪЗИДАНИЕТО, А ТИ СИ СЪЗДАНИЕТО… А КОГАТО СЪЗДАНИЕТО ДОБИЕ СЪЗНАНИЕ, ТО ВЕЧЕ Е СВОБОДНО САМО ДА ИЗБИРА ПЪТЯ СИ…

            Той се изправи. Стиснатите му в юмруци пръсти се отпуснаха бавно надолу, а белият пясък изтече от тях като вода. Вятърът го подхвана, вдигна го във въздуха и го понесе над белия път.

            *          *          *

            – Какво сънува? – красивите зелени очи на Лени бяха вперили сериозен, настойчив взор в неговите.

            – Нищо – излъга той и се обърна настрани. Лежеше в някакво легло.

            – Трябва да ми кажеш, Икар – настоя тя.

            – Нали четеш мисли, защо не опиташ да отгатнеш сама? – язвително изсъска той, за да прикрие страха си.

            – Не мога. Твърде късно е. Мога да чета мислите само на живите човешки съшества… Инжектирах ти танатолиум…

            – Моля? – той се задъха.

            – Инжектирах ти особена химична субстанция, която тук наричаме танатолиум. Особен вид антиматерия. Подготвя тялото ти за предстоящия му клетъчен разпад. От чисто физиологична гледна точка, в момента ти не си жив.

            И таз добра! Икар Атров неволно вдигна ръка, за да избърше потното си чело. Но то съвсем не беше потно. Беше леденостудено, някак неестествено твърдо на допир.

            – Какво, по дяволите си направила с мен…

            – Убих те, Икар… – спокойно отговори тя – Убих те, за да ти дам вечен живот…

            – Така ли убихте Лени…? – гневът го задави. Въпросът му се стори безсмислен.

            – Не. Лени се самоуби. Не беше достатъчно силна, за да стори това, което поискахме от нея. Затова ще го сториш ти.

            – Върви по… – Той опита да се бори. Ръцете му се стрелнаха към шията й с намерението никога повече да не я пуснат. Мускулите му се сгърчиха. Ужасяваща болка премина през цялото му тяло. Икар сведе поглед. Изкрещя и собственият му глас му се стори някак чужд и непознат.

            В това, което видя нямаше нищо, което можеше да определи като реално. Стори му се, че ще повърне. Кожата му беше станала прозрачна като стъкло и през нея се виждаха вътрешните му органи. Огромна игла с дебелина около пет милиметра и дължина приблизително половин метър се спускаше от ослепително белия таван, и стърчеше забита в корема му, точно там, където се намира пъпа. Сърцето му биеше лудо в гърдите. В абсолютно прозрачните му гърди.

            Тя се отдръпна бавно.

            – Съветвам те да мълчиш… Намираш се в клиничен шок…

            Той изскимтя отчаяно като диво животно, хванато в капан.

            – Знам, че се страхуваш… Всички се страхуват преди Трансформацията… После никога повече няма да изпиташ страх…

            – К-к-акво си направила с мен?

            – Най-добре е да си починеш Икар… Утре ще бъде тежък ден…

            – За какво говориш…? –

            – Утре човешкият род ще бъде заличен от лицето на земята.

            Причерня му.

            – Как…?

            – Ще изпратим взривно устройство, но не в пространството, а във времето… Ще го насочим към началото на света, към зората на времето. Ще го изпратим в миналото, в това, което ние тук наричаме накратко Точка Нула, или по-просто казано мигът, в който времето е започнало да тече. И за един единствен миг ще заличим цялото бъдеще… Ще спасим света от несъвършенствата…

            Икар трепереше.

            – Помниш ли последната стая, която ти показах, Икар? Помниш ли подобните на яйца овални образувания, наредени на рафтовете по стените? Е, не са точно яйца, а лабораторни съдове. В тях съхраняваме генетичния материал… Чрез тях създаваме клонингите… Ние ще създадем нови хора, Икар! Ще поставим началото на новата човешка раса, тази на Съвършените хора… Ще бъдем неподвластни на времето, ще бъдем вечни, ще бъдем като богове…

            Той се изхили истерично.

            – Бог не ни е създал, за да бъдем вечни, Лени…

            – Бог ни е дал власт, Икар… Власт и възможности. Пътища и избори. Бог ни е предоставил цял един свят, за да създаваме и да рушим. Бог е поставил искрица от себе си в сърцето на всеки един от нас…

            – А ако този Бог не иска да бъдем съвършени? – попита той.

            – А ако този Бог не съществува…? – тя го гледаше изпитателно.

            – Лъжете се… Лени – ставаше му все по-трудно да я нарича с това има – ти и тези твои учени от Лабораторията… Всички сте в грешка. Вие не сте успели да клонирате душата. Намерили сте начин да запазите нечии мисли, чувства и спомени, нечии гени, не нечия душа… Душата не е подвласна на пространството, нито на времето… Душата на Лени не е твоята душа… Всичко това е грешка, грешка, грешка…

            Тя не го слушаше.

            – Утре ще преминеш през Седемте черни кръга на конуса, Икар… Ще достигнеш Точка Нула Нула, която се намира там, където бъдещето и миналото се докосват : времето няма повече да е отсечка, започваща с нула и завършваща в плюс безкрайност. Отсечката ще се извие в кръг и краищата й ще се докоснат. Времето ще се забави и ще престане да съществува. Фестина ленте, Икар…

            Сякаш някой хвърли кофа с леденостудена вода в лицето му и го измъкна от унеса му.

            – Фестина ленте… Дявол го взел! Използвали сте теорията ми за огъване на време-пространството, нали? Затова сте ме наблюдавали! Затова знаеш за книгата ми! Затова сте се докопали до Лени… Не сте искали нея… Искали сте… мен…

            Изведнъж всичко си дойде на мястото.

            Тя не благоволи да го удостои с поглед.

            – Когато трансформацията ти приключи успешно, вече ще мислиш различно. Тогава ще бъдем само ти и аз, Икар… Вече няма да има Бог и няма да има хора. Само аз, ти и Вселената….

            Ръката й се спусна над лицето му. Твърде късно успя да види, че пръстите й стискаха парче памук, напоен с някаква синкавочерна течност. Лъхна го странна остра миризма на химикал. Главата му се замая и той се отпусна безсилен в твърдото болнично легло.

            – Спи, Икар… Спи и сънувай… Спи и мисли за твоя Бог и за твоите хора. Защото от утре Ти ще си Бог и Ти ще си хората…

            *          *          *

            БЯГАЙТЕ!

            Атика отвори очи и се озърна наоколо. Нямаше никого. Може би му се беше сторило. Той затвори очи.

            СПАСЯВАЙТЕ СЕ!

                        „Ти ли си, Създателю…?”

БЯГАЙТЕ!

            Този път нямаше начин да му се е причуло… Това обаче не беше ТОЙ. Беше нещо друго. Нещо, което му говореше с думи и с глас. С човешки глас.

            „Кой си ти?”

            „Не  е важно!” – гласът звучеше някъде вътре в главата му. Беше почти както когато говореше с НЕГО. Почти…

            „Бягайте! Бягайте преди да е настъпил краят на всичко!”

            „Кой си ти…?”

            Отговори му само тишината.

            Атика се стресна и се събуди. Листата на Дървото шумоляха над главата му. Нулуни спеше сгушена в прегръдките му. Никога не беше сънувал нещо подобно преди. Дали имаше нещо общо с онова? Той си припомни сънят с огнените дървета, които израстваха в Градината…

            – Нулуни… – той я побутна лекичко.

            – Какво има…

            – Стани… – прошепна той и й подаде ръка – Време е да вървим…

            – Накъде? – попита го тя, учудена, още сънена. Прозя се.

            – Накъдето ни видят очите…

            *          *          *

            Икар Атров се придвижваше с мъка по белия коридор, подпирайки се с ръка на белите стени. От ръцете, корема и гърдите му стърчаха остатъци от пластмасови тръбички, които с огромно усилие на волята беше успял да разкъса. Не смееше да погледне към тялото си от страх, че ще види как вътрешните му органи се изсипват през прозрачната му кожа и остават по пода след него. Изобщо не знаеше как бе успял да се дотътри дотук. Беше се събудил посред нощ, облян в студена пот и с пулсираща от болка глава. Знаеше, че го бяха упоили. Знаеше и че няма да им се даде толкова лесно. Първо беше счупил иглата. От нея се беше изляла странна, зеленикава течност с мирис на амоняк.

            Опитваше се да си спомни малкото, което знаеше за разположението на Лабораторията. Нищо не си спомняше.

            Повдигаше му се, краката му се подгъваха сякаш бяха гумени, а от челото му капеха едри капки пот. Той забави ход за миг и се обърна, но само колкото да се изплюе ядно върху лъснатия до блясък под.

            По дяволите проклетата ви Лаборатория… По дяволите всичко… – гласът му се превърна в глухо страшно хъхрене. Сякаш дробовете му бяха пълни с вода.

            „Съвършенство… Дявол го взел това ваше съвършенство… Какво направихте с мен…?!”

            Той се изкиска злорадо. На стената пред него беше залепен план на сградата, с подробни инструкции за напускане на Лабораторията в случай на пожар. Трудно можеше да не забележи местоположението на залата с конуса : намираше се точно в центъра. Той изруга мислено – беше подминал завоя към коридора, водещ към центъра на Лабораторията. Обърна се и запристъпя назад, олюлявайки се.

            „Ама че малоумници са тия учени… – мислено се поздрави той – През ум не им е минало, че мога да се опитам да избягам…”

            Сякаш в отговор на мислите му, остра, пронизваща болка изригна в главата му и го събори на колене… Той се стовари на земята като дърво. Очите му се забелиха, тялото му се разтресе в ужасяващи гърчове, а устата му се обля в сивкава пяна. Някъде безкрайно далеч или може би безкрайно наблизо се чуха стъпки. Начии здрави като клещи ръце го сграбчиха през раменете и го завлачиха нанякъде. Бял костюм и скафандър, през чието запотено стъкло му попречи да различи чертите на своя спасител. Отвори се някаква врата, после ръцете го хвърлиха на пода и го оставиха да лежи там.

            Болката престана. Икар надигна глава. Непознатият, облечен в съвършено бял костюм седеше с подгънати колене до вратата и го гледаше. Или поне така му се стори, защото главата му беше обърната към него. Очите обаче не се виждаха.

            – Кой си ти?

            – Казвам се Патрик… – гласът беше мъжки, странно металически, сякаш говореше машина, не човек.

            – Струва ми се, че съм чувал това име…

            – Аз съм създателят на Създателя… – натърти непознатият.

            Тишина.

            – Лени каза, че си мъртъв…

            Човекът в белия костюм се изсмя.

            – Де да бях…

            Икар го гледаше подозрително.

            – Защо ми помагаш…? – попита го той.

            Отговор не последва. Непознатият се изправи и пристъпи към него. Икар се сви на пода.

            – Не ти помагам… Ти си този, който ще ми помогне…

            – Как…?

            – Ставай! – гласът беше заповеден – Нямаме време…

            Мъжът пред него вдигна ръце, сграбчи скафандъра си и с едно единствено добре премерено движение го свали и му го подаде.

            – Това е за теб!

            Икар почувства как стомахът му се обърна. Протегнатата му ръка увисна във въздуха.

            Човекът пред него нямаше глава… На мястото, където трябваше да се намира главата му, нямаше нищо, абсолютно, абсолютно нищо. Празно пространство.

            – Ти си невидим…

            – Нова порция горчив смях.

            – По-лошо, приятелю. Аз не съм…

            Ръцете се насочиха към страничния цип на костюма, отвориха го и го съблякоха, след което го хвърлиха на пода. Икар ахна. Човекът пред него нямаше ръце. Нямаше и тяло. Нямаше нищо.

            – Какво, за Бога, си ти?

            – И за Бога, и за Дявола, и за теб самият… Аз съм нищо… Аз съм просто грешка в изчисленията… Обличай се…

            Той се подчини механично като се опитваше да не гледа в посоката, от където идваше гласа, сякаш че човекът там беше гол или нещо подобно. Костюмът му беше леко голям.

            – Да вървим… – вратата се отвори безшумно.

            – Ще ни хванат… – боязливо се озърна Икар, когато двамата се озоваха в коридора.

            – Няма… – отвърна тайнственият непознат – Те не могат да ме видят.

            – Но могат да видят мен!

            – Няма… Около стаята, в която беше затворен има протекторно поле…

            – Какво?

            – Спомняш ли си болката, която изпита преди да се появя?

            Икар кимна безмълвно.

            „И още как…”

            – Около стаята, в която те оставиха, има специфично лъчение, което не би ти позволило да се отдалечиш на повече от няколко метра. А и танатолиумът, който ти инжектираха те държеше упоен. Те не подозират, че си буден… И можеш да си сигурен, че и през ум не би им минало, че може да напуснеш стаята.

            – Но аз все пак се събудих… – полувъпросително каза той.

            – Не е точно така – отсече непознатият – Аз те събудих… Спрях притока на танатолиум преди няколко часа. В противен случай в момента дори нямаше да си в съзнание…

            – Ами полето?

            – Какво за него?

            – Как ще преминем?

            – Костюмът ще те предпази…

            – Какъв е този костюм?

            – Задигнах го… – непознатият се изкиска самодоволно – Те  ги носят, за да избегнат лъченията… На мен не ми трябва… Дреме ми за лъченията…

            – Кои са те? – предпазливо попита той.

            Непознатият изруга цветущо и с видимо наслаждение. Икар се ококори.

            – Група самовлюбени задници…

            – Защо не мога да те видя…?

            – Защото няма какво да се види… Физическата ми обвивка беше унищожена при експеримент с Точка Нула. Сега имам съзнание, но нямам тяло. Не съм жив, но не съм и мъртъв. Аз съм затворник между световете. Нека се изразя както биха го направени Учените от Лабораторията : аз съм Венецът на сътворението…

            – Съжалявам… – изтърси Икар, не знаейки какво да каже.

            – Спести ми траурния тон, цветята и съболезнователните картички – скастри го гласът – Както вече ти казах, аз не съм мъртъв…

            Вървяха през необятния лабиринт от коридори, качваха се и се спускаха и Икар изгуби представа за времето. Не се осмеляваше да задава въпроси. Невидимият му водач му даваше кратки, сухи инструкции, за да му посочи пътя.

            Колко ли време беше изминало?

            – Спри!

            Той се закова на място. Намираха се пред бялата врата водеща към стаята с черния конус. Вратата нямаше дръжка. Икар я загледа смаяно и се помъчи да си спомни как Лени я беше отворила при предното му идване тук. Не успя.

            – Патрик Волен…

            В отговор на думите на непознатия, вратата пред тях послушно се отвори.

            „Гласова идентификация…” – мислено се възхити Икар. Никога не би му хрумнало.

            Той чакаше невидимият му спътник да влезе преди него. Патрик обаче не го направи. Стоеше до него без да помръдва и само тежкото, учестено дишане подсказваше на Икар, че не беше сам. Хрумна му странна мисъл : как беше възможно човек да диша щом като нямаше тяло?

            – Искаше да знаеш кой съм аз, нали… – гласът беше далечен, приглушен. Икар не посмя да отговори, само кимна без да е сигурен, че непознатият ще забележи жеста.

            – Е, аз бях един от тъпите, самовлюбени задници, които създадоха тази Лаборатория. Всъщност, боя се, че аз бях възможно най-самовлюбеният задник в Лабораторията. Аз проектирах и конструирах Конуса и го нарекох Философския камък, защото вярвах, че той е ключът към постигането на безсмъртие. Но това не ми беше достатъчно. Аз исках още и още. Исках да разкрия тайната на жиеота. Затова един ден си натиках простата глава и немощното тяло вътре и после…

            Гласът утихна.

            – Какво се случи после? – съвсем тихо попита Икар.

            – После нищо… Абсолютно нищо.

            Икар се взираше в празното пространство, видимо разочарован.

            – Не видя нищо, така ли?

            – Не видях… Нямах очи… Нямах нищо – непознатият шепнеше. Почувствах, че бе настъпил краят ми. Тялото ми беше разрушено. Почувствах, че душата ми беше свободна да си иде, почувствах се облекчен. Видях светлина… Спомних си…

            Икар се наведе напред, за да не изпуска нито дума от чутото.

            – Спомних си всяка дума, казана или чута, всяка мисъл, помисляна или не, всеки ден, всеки миг от живота си. Съжалих за грешките си, исках да ги поправя, коленичих и замолих Светлината да ми прости и да ме приеме при себе си…

            Гласът изтъня и се задави. И Икар разбра, че непознатият плачеше.

            – И тогава разбрах, че Светлината не ме искаше повече… Разбрах, че не можех и нямаше да я достигна никога, защото душата ми се беше срастнала с тялото и не можеше да се освободи, дори когато вече нямах тяло… Разбрах, че съм допуснал грешка и исках да я поправя. Но вече беше твърде късно.

            Икар мълчеше, потресен.

            – От тогава живея тук в Лабораторията – думичката „живея” беше изречена с такъв очеваден сарказъм, че гърлото на Икар се сви – Те не могат да ме видят, а аз не искам да бъда виждан. Те решиха, че съм мъртъв. Те обаче сгрешиха, сгрешиха… И сега са на път да го направят отново… Те си въобразяват, че ще постигнат абсолютното съвършенство. А всъщност се канят да унищожат една съвършена по форма и съдържание система. Те си мислят, че ще властват над човешката душа, а всъщност всички вече са изгубили душите си…

            Гласът зашепна, този път съвсем близо до него.

            – Но ние с теб, Икар, ще сложим край на цялото това безумие… Ние ще променим Краят на историята, но за да го направим, ще трябва да се завърнем в самото Начало на всичко.

            – Какво възнамеряваш да правиш? – гласът на Икар трепереше. Краката и ръцете му също.

            – Възнамерявам да попътувам във времето…

            – Как?!

            – Виждаш ли, приятелю… Времето всъщност не съществува… Или по-точно, то същствува за низшите организми като теб и мен… Когато все още можех да бъда наречен „организъм”, разбира се – добави той след кратка пауза – Времето не е отсечка, както си мислят хората, Икар, то е кръг, всъщност по-точно казано то е съвкупност от безброй много кръгове, или още по-точно… Сфера. Времето не тече, времето всъщност е статична величина и това може да бъде доказано математически. Тези които съществуват в динамично, променливо състояние, сме ние, хората. А причината за това е чисто и просто, че не сме достатъчно съвършени, за да и да протечем във всички неизброими и невероятни измерения на Вселената, Икар.

            – Да „протечем”?

            – Именно… Ние сме тези, които текат, Икар, не времето… На времето всъщност не му пука за нас. Помни, Икар : Всичко, което е било, Е и Ще БЪДЕ. Това, което ще си ти в бъдещето е съвкупност и резултат от това което си бил в миналото.

            – Но каква тогава е ролята на настоящето?

            – Зависи от това какво наричаш „настояще”… Това, което се случва в момента например „настояще” ли е за теб?

            – Не знам… Може би… – Икар вдигна рамене – Да…

            – Ох, какво ти да бе човек? Ами, че то настоящето отмина преди още да отговориш на въпроса ми, всъщност преди още аз да ти задам въпроса…

            – Имах в предвид настоящето, което се случва сега, в този миг, в тази секунда…

            – Че защо пък точно секунда? Има неща, които могат да продължат по-кратко от една секунда, кой тогава си ти, та да решаваш, че настоящето трае точно една секунда…?

            – В такъв случай не знам, Патрик… Предавам се… Какъв е отговорът на загадката?

            – Няма отговор… Настоящето не съществува. Бъдещето и миналото са ограничения, които мозъкът ти налага, за да запазиш разсъдъка си. Излезеш ли извън предначертаните линии, бездруго ще се побъркаш… Трябва да сложим край на страха си, трябва да се върнем в началото на всичко…

            Думите на Патрик му се струваха все по-несвързани.

            – Какво се опитваш да ми кажеш? Че сме тук, за да спасим Вселената ли?

            – Не ставай смешен, Икар… На Вселената не пука за теб, нито за мен… Вселената не може да бъде спасена така както не може да бъде унищожена. Апокалипсисът е една измислица.

            – Апокалипсисът е Краят на всичко.

            – Не. Апокалипсисът е Краят на света такъв какъвто го познаваме. След Краят обаче неизбежно идва Началото, така както след живота идва смъртта. Но ти си прав, че ние с теб сме тук, за да спасим нещо… Нещо много, много важно, Икар…

            – И какво е то?

            – Човешката душа… Твоята и моята душа, Икар…

            – Как… Патрик…

            – Екипът на Лабораторията, Икар, се състои от около тридесетина души. Всички те плануват да създадат на земята поколение от свръх-човеци, като възнамеряват да започнат със себе си. Това ще бъдат хора, които най-просто казано няма да имат нужда от другите.

            – Андрогини?

            – Нещо подобно, да, но не само на физиологично ниво. Те ще могат да се самовъзпроизвеждат и ще притежават цялото знание на човечеството… Те ще имат имунитет към всякакви болести или поне към всички, познати на науката досега…

            – Невероятно…

            – Грешка…! – прекъсна го невидимият учен – Грешиш, Икар, точно така както грешат те самите… Защото Великото Всеобхватно Знание на човечеството все още е нищо… Защото човечеството ни е младо, глупаво, абсолютно първобитно, отчайващо несъвършено… Защото човечеството има да извърви дълъг и предълъг път, Икар и ненавременното му унищожение просто ще прекъсне неговото развитие. Ние сме просто мравки, Икар… Мравки, които си мислят, че слънцето свети само за тях…

            Икар мълчеше.

            – Взривните устройства, които са подготвили нашите приятели от Лабораторията са предназначени да унищожават материя… Те искат да ги разпратят по времевите канали в определени пространствени измерения. Ние обаче ще ги надхитрим, Икар. Защото ще ги изпратим на място, където няма нито пространство, нито време…

            – Къде е това място?

            – В точка Нула Нула, Икар. В зората на времето, в мига на зараждането на пространството…

            – Но… такова място не съществува, Патрик…

            – Вярваш ли в Бог, Икар?

            Той не отговори.

            Внезапно някакъв ужасяваш вой разтресе цялата стая. Аларма.

            – Какво става? – ужасено изкрещя Икар, а отговорът на Патрик долетя до него някъде отпред.

            – Времето ни изтече…

            – Какъв е този звук?

            – Бомбата е активирана…

            – Какво?!

            – Време е да избираш, Икар. Ще ме последваш ли в Конуса, за да спасим стария свят или ще останеш тук и ще гледаш докато те го унищожават…?

            – ИКАР!

            Той се обърна по посока на вика. Тъкмо на време, за да я види.

            Лени. Тичаше по коридора с разпилени по вятъра черни коси, с разтворена бяла престилка… Тичаше към него.

            – Икар, спри! Какво правиш, още не си готов…

            Лени. Със зелените си очи и с копринената си кожа, с меките си коси и с нежните пръсти.

            Това не беше Лени. Беше просто спомен. Лени беше мъртва.

            Икар се обърна, влезе в стаята и трясна вратата зад гърба си.

            – Чакай ме, Патрик… Идвам…

            *          *          *

            – Защо е толкова е тъмно, Патрик…

            – В началото винаги е тъмно, Икар…

            – Струва ми се, че виждам звезди в далечината…

            – Ще има звезди, Икар… Не бой се… Каквото и да сторим на тази земя, отвъд края на всичко винаги ще ни часкат звездите…

            Икар почувства сълзите да напират в очите, да задавят гърлото му. После обаче си спомни, че вече нямаше очи и нямаше гърло.

– Знаеш ли, Патрик, аз ги видях… Там, когато бях заспал… Преди да ме събудиш… Видях ги насън… Чух ги… Говорих им…

            – Кои?

            – Хората…

            – Икар?

            – Да?

            – Виждаш ли я?

            – Какво да видя?

            – Светлината, Икар… Господи, Икар – гласът на Патрик се превърна постепенно отдалечаващ се шепот – Светлината…

            *          *          *

            – Защо е толкова тъмно, Атика…?

            – Не зная, Нулуни – прошепна той и още по-здраво стисна малката й разтреперана ръка в своята – Може би вече сме извън Градината…

            – Къде ще идем, Атика… Той ни изостави, сами сме…

            – ТОЙ не ни е изоставил, Нулуни, не бой се… ТОЙ ни позволи да си отидем…

            – Но какво ще правим…? Ние не сме като НЕГО. Ние не можем да караме нещата да се случват, нито да се променят…

            – Защо пък да не можем? – той се засмя.

            – Защото Светът го слуша, когато ТОЙ му говори…

            – Забрави ли, Нулуни…? Ние с теб също можем да говорим… Винаги сме го можели… Трябва само да опитаме…

            – Страх ме е…

            – И мен ме е страх… Но не бива да се боим… Нали сме заедно…

            Атика спря, хвана и другата й ръка и я притегли към себе си.

            – Ще го кажеш ли с мен?

            *          *          *

            Хоризонтът се огъна, изви се вятър, земята потрепери. Слънчевата светлина угасна и настана мрак. Небето затътна като пред буря, но облаци нямаше, нито пък дъжд…

            А после…

            Сякаш огромно огнено дърво с размерите на планина израстна за миг от земята, изгоря с оглушителен трясък и за секунди се превърна в прах.

            Огън и жупел. Прах и пепел. Едно дърво. После второ.

            Градината умираше… А вън светът се раждаше.

            – Готов ли си, Атика…?

            – Готов съм, Нулуни…

            Беше тъмно и той не виждаше очите й. Тя се наведе към него и дъхът й раздвижи косите му като утринен вятър в житата.

            – Едно…

            Той се усмихна.

            – Две…

            Светът притихна.

            – Три…

            ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА…

            И Биде Светлина…