But what if just everything that I remember

And everything that you remember

Never really happened…

But someone just wants us to think it did…

Лицето на малката за пореден път се сгърчи в болезнена гримаса. Очите й се забелиха, а по посинелите устица изби розова пяна. Крехките й гърди се раздраха в ужасяващи хрипове. Този път пристъпът продължаваше повече от четвърт час. Валек се озърна около себе си с блуждаещ поглед.

– Юлек… – с неузнаваем глас извика той – Дай ми ножа си…

            Момчето се обърна и погледна баща си с ококорени от страх очи. После отстъпи крачка назад, притисна се към стената и поклати глава.

– Татко… Не…

– Веднага, Юлек…

Той пристъпи напред неуверено, залитайки, препъна се в някаква консервена кутия, падна, после се изправи и протегна ръка. Баща му сграбчи ножа и се обърна с гръб. Шестгодишната Аня се гърчеше в ръцете му, а от устата й излизаха странни, хъхрещи звуци.

Момчето се свлече на колене на земята и закри очите си с ръце.

• Моля те, татко, недей, не я наранявай… Все още има надежда…

Валек се обърна с гръб към него и разтвори внимателно зъбите на дъщеря си с крайчеца на ножа.

Внезапно настъпи тишина. Юлек отвори очи и се заслуша с надеждата да чуе дишането на Аня. Не се чуваше нито звук.

Ръката на тринадесетгодишният Юлек трепереше, когато я протегна, за да докосне ръката на Аня. Момиченцето не помръдна. Очите му се наляха със сълзи, които потекоха по бузите му, оставяйки дълги, неравномерни следи по прашното му лице.

            Валек стоеше с наведена глава и мълчеше.

            Внезапно Юлек изкрещя и страхът и изненадата пресушиха сълзите му – ръката на Аня беше стиснала неговата.

• О, татко… За миг си помислих, че… – думите го задавиха и той просто не можа да продължи.

– Никога не бих наранил сестра ти, Юлек… – гласът на баща му беше глух и неузнаваем. Момчето се обърна точно навреме, за да види кака тя отвори очи и го погледна. Лицето й постепенно започна да възвръща цвета си. Той се усмихна облекчено. Валек протегна ръка и притисна сина си до гърдите си. Пристъпът беше отминал.

– Татко… – безцветните напукани устни на Аня се раздвижиха с мъка. Малката й ръчичка се беше протегнала, за да докосне лицето на Валек. Той потрепери.

– Юлек… Бързо… Вода!

Момчето послушно му подаде висящата на рамото му манерка. Баща му я отвори, надигна главата на Аня и й даде да пие. Тя преглътна с усилие, закашля се. Лицето на Валек се сгърчи.

– Аня, погледни ме – той я раздруса леко, но настойчиво – Видя ли нещо?

– Видях…

– Какво? Какво, детето ми?

– Има още шест други… Всичките са заразени… Всичките са като мен…

– Само шест… Боже мой! Къде са?

– Държат ги затворени… Стражите на Огнената врата… Онези, които никога не спят… – очите й блуждаеха – Те ще дойдат и за мен…

• Не! – ръцете му я стиснаха почти болезнено – Няма да те дам, Аня! Двамата с Юлек ще те опазим… Дори ако това е последното нещо, което ще направим на този обречен свят…

Лицето й се раздвижи едва забележимо – тя се усмихна.

– Не… Вече направихте повече, отколкото бе необходимо. Грижихте се за мен през целия ми досегашен живот… Дойде време и аз да се погрижа за някои неща…

– Няма да те дам – като в несвяст повтаряше Валек, клатейки глава – Няма!

– Не можеш да ги спреш, татко… Те са тук…

– Какво? – очите на Валек се впиха в нейните.

Лицето на Аня беше спокойно макар и все тъй мъртвешки бледно. Тя му се усмихна отново.

• Не се съпротивлявайте… Така трябва да бъде…

Консервената кутия издрънча пронизително, изтърколи се по кея и цопна във водата. Валек и сина му се обърнаха по посока на звука точно навреме, за да ги видят как изникват от нищото.

Юлек изскимтя и се сви зад гърба на баща си.

• Кобалги…

Той внимателно положи Аня на земята и се изправи. Ръката му напипа висящата на кръста му кесийка с ослепяваща пудра.

„Това няма да ги спре, само ще ги забави…” – помисли си той докато развързваше връвчиците – „Обречени сме…”

– Сила на огнените войни… – машинално поздрави той и бръкна в кесийката, готов да се отбранява до смърт.

„Мрете, изчадия адови…!”

Той стисна юмрук, замахна и…

Нищо не се случи. Ръката му увисна безпомощно във въздуха. „Какво става?”. Не можеше да помръдне.

„Татко…” – гласът й иззвънтя в главата му като сребърно звънче.

Обърна се. Аня се беше надигнала лекичко и го гледаше в очите. Очите й бяха млечнобели – сигурен знак, че в момента трансфигурираше. Но какво…?

– Не се съпротивлявайте… – отново каза тя, а тъничкото й гласче прозвуча необичайно твърдо и заповедно – Така трябва да бъде. Намерете шестимата…

Кобалгите забелязаха, че той не се опитваше да се съпротивлява и това очевидно ги притесни.

– От водните ли сте?

Той се поколеба преди да отговори.

„Излъжи го!” – гласът на Аня отново иззвънтя в главата му.

• Да – изпъчи се той.

Кобалгът трепна сякаш го беше зашлевил. Другарят му предпазливо отстъпи крачка назад. Студените им сиви очи с напречно разположени зеници се изпълниха със смъртен ужас. Валек наблюдаваше ефекта от думите се със злорада усмивка.

Стори му се, че мина цяла вечност преди единият от кобалгите да се приближи до него и да докосне с пръст гърдите му. В миг гигантска метална мрежа излетя от ръката му и се уви около тялото на мъжа, омотавайки го като животно.

– Татко! – Юлек се хвърли към баща си, но преди още да направи и няколко крачки друга мрежа го беше пленила и съборила на земята.

„Татко… – гласът й звучеше уморено – Юлек…”

„Аня…”

Той се извъртя настрани. Мускулите му се напрегнаха, когато се помъчи да се изправи на крака. Едва успя да застане на колене.

Тя стоеше на самия ръб на кея, а вятърът развяваше синята й рокличка и русите й коси. Очите й не бяха млечнобели, а лазурносини като небето зад нея.

Той преглътна надигналото се желание да изкрещи. Сега разбра. Него беше трансфигурирала... Затова не можеше да се съпротивлява…

„Аня… Защо?!”

„Ако се беше съпротивлявал, щяха да те убият… – тя направи крачка назад без да се обръща – Не мога да ти позволя да умреш, татко. Трябва да намериш другите…”

„Къде?”

„Книгата на Кобалгите за сътворението на Вселената. Тя ще ти посочи пътя…”

„Пътят към какво…?”

„Не забравяй…”

„Какво?”

Тя направи още една крачка назад. Устните й се раздвижиха едва забележимо.

– Аня…!

– Седмата ръка на бога…

Чу се само леко „Цоп”. Двигателите на подводните машини изръмжаха като глутница гладни животни. Водата стана червена.

Валек се стовари на земята като току що отсечено дърво. Притъмня му. Не виждаше и не чуваше нищо. В главата му имаше само една мисъл.

Аня беше мъртва.

*            *             *

Кобалгите…

Пред очите му танцуваха разноцветни петна.

Сътворението на Вселената…

Първото нещо, което почувства, беше студът. Лицето му беше ледено. Валеше сняг.

Седмата ръка на бога…

Виеше му се свят. Tялото му се влачеше по земята, все така безжалостно увито в мрежата, в която го бяха пленили. Главата го болеше до смърт. Трябваше да се стегне. Трябваше да помисли.

Аня…

Затвори очи. Не искаше да мисли.

Кобалгите бяха се появили на земята преди около осемдесет години. Или може би бяха деветдесет…? По-важното беше, че, веднъж дошли на земята, те не пожелаха да си отидат. Първоначално бяха оставили у хората впечатлението, че са безвредни и че нямат лоши намерения. Не след дълго обаче истината излезе наяве.

За тях хора като Валек, синът му Юлек и малката му дъщеря Аня бяха рядко срещано и плашещо явление. Наричаха ги „водни”, „бегълци”, „бунтовници”, „ренегати”… Списъкът с имената беше дълъг.

Кобалгите се бояха от тях. Ала в техният страх се долавяше и нещо като неясно и необяснимо уважение. Може би най-точно беше да се каже страхопочитание. Помежду си кобалгите ги назоваваха грухтани, което на техния език означаваше „ренегати”, „непокорни”, ала също така „богопомилвани”, „богоизбрани”.

Кобалгите бяха последните представители на древна, отмираща извънземна цивилизация, надарена с невъобразим умствен, физически и духовен потенциал. Те не бяха като хората. Бяха много повече от тях. Те бяха пришълци от спиралнообразна галактика, разположена на тридесет и девет милиона светлинни години от Млечния път. Придвижваха се в пространството не със скоростта на светлината, а с тази на мисълта.

По техните думи, галактиката, от която бяха дошли, се наричаше Галатана, или в превод „Майката Космос”, а родната им планета се казваше Кобалга, „земя на огъня”. В същата галактика съществуваха още пет различни планети, всичките обитаеми, на които процъфтяваха пет коренно различни хуманоидни раси : Ротана, планетата на ротаните, Менилла, земя на мениллите, Ханарим, дом на ханаримите, Фургом, където живееха фургомите и не на последно място Аара, земя на аарците.

Кобалга беше планета, която напълно заслужаваше името си – това бе земя на вечна суша, осеяна с безбройни действащи вулкани. Реките на тази планета бяха от лава. Сред огромното пясъчножълто небе над Кобалга пламтеше не едно, а цели три огромни, огненочервени слънца. Човек би се запитал как изобщо кобалгите бяха успели да оцелеят в подобни неблагоприятни климатични условия : вечна суша, камъни и пясък, задушлив жълтокафяв пушек, изригващ от огромни пукнатини по земната повърхност, никаква растителност, никакви животни. Природата обаче явно има странно чувство за хумор, защото тя бе пригодила организма на кобалгите към този специфичен начин на живот – от физиологична гледна точка техните тела безспорно притежаваха някои сходни черти с тези на земните жители, само че докато човешкият организъм съдържаше близо седемдесет и пет процента вода, този на кобалгите не съдържаше никаква. В очите на земните учени клетъчната им структура беше загадка. А кобалгите се постараха да си остане такава – всички изследвания от подобно естество бяха прекратени и забранени със закон през 3018 година, когато за първи път кобалг бе избран за президент, който оглави Световното правителство. Това събитие сякаш преобърна света на сто и осемдесет градуса. Кобалгите, които до този момент бяха присъствали в живота на планетата Земя единствено като пасивни наблюдатели с мирни, да не кажем направо никакви намерения, внезапно се оказаха в центъра на политическия, икономическия и социален живот на планетата. За кратко време те завзеха света при това не с война или с насилие, а по чисто дипломатичен и по чисто психологически път. Кобалгите превъзхождаха хората в почти всяко едно отношение. Ала те добре се постараха, за да могат и хората да осъзнаят тяхното превъзходство. Научиха ги да добиват енергия от слънцето – нещо, което всъщност съвсем не беше ново за човечеството само че кобалгите притежаваха знания, далеч по-пълни и по-полезни от тези на хората.

Кобалгите безпогрешно математически, биологически и психологически им доказаха, че бяха стотици пъти по-съвършени от тях. И земляните се отдръпнаха от пътя им покорно като вълни пред жезъла на Моисей. Като мравки по пътя на прииждащ поток те се укриха в дупките си и останаха там. За кобалгите те се превърнаха в това, което някога за тях бяха били животните – полезни или вредни, агресивни или приятелски настроени, но напълно беззащитни създания от друг вид, надарени с не особено впечатляващ интелектуален потенциал.

После в един прекрасен ден дойде Откритието. Хората разбраха, защо кобалгите се противопоставяха на всякакви изследвания върху клетъчната структура и химичния състав на телата им. Защото техният на пръв поглед неунищожим организъм все пак имаше своето слабо място. Ахилесовата пета на кобалгите никак не беше лесна за откриване. Крехкото човешко тяло можеше да бъде унищожено при изтичане на твърде голямо количество кръв или при друг вид нарушаване на функциите на вътрешните му органи, какво остава за редица други причини от нефизиологичен характер като състояние на силен стрес, страх или депресия. Отрязана глава… и край.

Тялото на кобалгите обаче се възстановяваше за извънредно кратко време и на сто процента кажи-речи от всякакъв вид външна или вътрешна травма. Отрязан крак или ръка порастваше отново за близо седмица. Отсечената глава се възстановяваше за около месец. Разчлененото тяло ставаше отново каквото е било буквално за няколко минути, ако отделните му части бъдат прилепени една до друга. Накратко от човешка гледна точка кобалгът беше перфектният враг – нито едно познато на хората оръжие не бе способно да им навреди. Струва си да се отбележи, че дори ядреното оръжие не можеше да навреди на целостта на тялото им, а радиацията не им оказваше никакъв негативен ефект. Замърсен въздух, неправилно хранене, негодна за пиене вода, това бяха все думи, лишени от смисъл за кобалгите. Хората не представляваха заплаха за тях. До деня, в който при кавга в някакъв долнопробен бар в град Ненея някакво момче се беше нахвърлило върху някакъв наперен кобалг, който задявал приятелката му и бе хвърлило в лицето му чаша с минерална вода. В същия миг пред смаяните погледи на наобиколилите ги любопитни зяпачи кобалгът се беше сгромолясал на пода, агонизирайки, и след няколко секунди на чудовищни гърчове и сърцераздирателни писъци, бе намерил смъртта си.

Случилото се хвърли в потрес както обикновените хора, така и властите. Правителството направи всичко по силите си, за да го потули, ала пресата го раздуха и за нула време новината обиколи Единния континент[1]. Реакцията на кобалгите беше удивителна. Непознати досега чувства се зародиха в техните досега негласно господстващи среди. Недоволство. Гняв. Ала най-вече страх. Страх от непознатото. Страх от Ануки, богинята без тяло, антипод на техния върховен бог Наллал. Страх от Предсказанието за Седмата ръка на бога…

Кобалгите вярваха, че Вселената не беше просто съвкупност от планети, звезди, комети, черни дупки и звезден прах. За тях Вселената беше истински, жив, реално съществуващ биологичен организъм, на фона на който те самите бяха незначителни и смешни, дребни и напълно безполезни микроорганизми като вирусите или чревните бактерии в тялото на човека. Вярваха твърдо, че не са сами във Вселената и че не са най-висшата форма на живот, зародила се в нея. Самата мисъл за това им се струваше абсурдна. „Вселената е създала боговете, а боговете са създали галактиките и всички живи и мислещи същества, които ги обитават. „Боговете” за тях бяха великият бог Наллал (наричан още Калани, „всевиждащ”) и Ануки, „богинята без тяло”, персонифицирани образи, символизиращи абсолютното мъжко (Наллал) и абсолютното женско (Ануки) начало. В свещените книги на кобалгите Наллал беше по-известен като „шесторъкият бог на пространството”, а Ануки като „неуловимата богиня на времето”. Според легендите Наллал бил на ръст колкото трите галактики Галатана, Анаан и Телемент[2] взети заедно, а във всяка от шестте си ръце държал по една от шестте планети на Галатана – три от ляво и три от дясно, като по този начин не им позволявал да „паднат” в Космоса. Изображенията на Великите богове се считаха за израз на върховно неуважение и своеобразен вид богохулство и, като такива, бяха строго забранени. В древните книги обаче Ануки и Наллал бяха изобразявани чрез специфичен астрологичен символ, известен като „знакът налуки” т. е. Знакът на Наллал и Ануки, представляващ два еднакви, разположени един върху друг равностранни триъгълника с допиращи се върхове, като долният символизираше Наллал, а горният – Ануки. От всяка страна на долния триъгълник (широко известен като „Триъгълник на Наллал”) човек можеше да види шест еднакви по големина точки – това бяха шестте планети, покровителствани от Наллал и Ануки.

Досущ като земляните, кобалгите имаха своите свещени писания, чудеса, пророци и даже пророчество, съдържащо предсказание за идването на нещо като Месия.

Така например, в Книгата на кобалгите за сътворението на Вселената, написана от пророк Хата както се твърди под диктовката на самия Наллал, човек можеше да прочете подробни записки за паметния ден, в който Наллал и Ануки се разгневили и се изпълнили с омраза един към друг. Те решили да си поделят Вселената, а с нея и хората – така боговете направили от дотогава андрогинните същества, обитаващи трите галактики на мъжки и женски, като по този начин ги направили несъвършени. Ран’а Наллал или Книгата на Наллал обаче учела кобалгите, че мъжкият (активният) пол Нана е по-висш от женския (пасивния) Ана.

При кобалгите липсваха видими полови белези. Половите им органи бяха изцяло вътрешни, а разликата между мъжките и женските същества се изразяваше по-скоро в начина на мислене, светогледа. Мъжките бяха по-агресивни, по-активни, по-решителни. Женските бяха по-мудни, по-търпеливи, но и по-мислещи. Физиологично погледнато, разликите между двата пола бяха почти незначителни – и мъжките и женските имаха дълги коси, леко издължени лица, прозрачни кожи, чиято вътрешност изглеждаше като изпълнена с някаква течност. Имаха съвършено черни очи с по три бели зеници във всяко и ръце с по шест пръста на всяка ръка.

Съществуваше обаче и друга книга освен Ран’а Наллал – наричаха я Ран’ал Ануки, „Книга на Ануки”, която описваше как Аните (или женските същества) трябваше да подчинят и управляват Наните (съществата от мъжки пол).

След хилядолетни войни последователите на Наллал бяха изличили напълно от лицето на света тези на Ануки. В Трите галактики от векове не съществуваха създания от женски пол. Природата обаче си искаше своето и кобалгите започнаха да си взимат жени от съседните пет планети. Генетичните съответствия обаче явно бяха прекалено големи, защото поколенията се израждаха и девет на всеки десет галатански деца умираха още при раждането. Останалите загиваха след това. Резултатът беше катастрофален – за няколко десетилетия населението намаля наполовина.

Това обаче не беше единствената беда, която се стовари връз главите на кобалгите. Без никаква рационална причина, две от трите жарки слънца, които огряваха небосвода на Кобалга, постепенно охладняха и климатът на планетата видимо се измени. Реките от лава изстинаха и за кобалгите, които не можеха да съществуват без огън, настъпиха тежки времена. Именно тогава сред по-смелите плъзнаха слухове за Пророчеството на Ануки и за Седмата ръка на Бога…

Според свещената книга Ран’ал Ануки враждата, пламнала между бог Наллал и богиня Ануки завършваше по твърде нетрадиционен начин : в нея се твърдеше, че в гнева си Ануки откъснала на Наллал неговата „седма ръка”, която държала загадъчна седма планета, която астролозите и звездобройците представяха графично с точка, разположена в основата на долния триъгълник в „знакът налуки”. За нея обаче странно защо не се споменаваше нищо в Ран’а Наллал. Мнозина от познавачите и тълкувателите на свещените книги считаха, че тази част от Ран’ал Ануки описва кастрацията на божественото същество Наллал. Други твърдяха, че цялата тази история трябваше да се възприема като метафоричен разказ, описващ космическа катастрофа с чудовищни размери, която беше унищожила последната, седма планета от галактиката Галатана. Имаше разбира се и скептици, които изобщо не вярваха, че някога е съществувала подобна планета. Свещената книга на Ануки обаче свършваше с едно страховито пророчество, което всяваше смут дори и сред ония от кобалгите, които твърдяха, че не вярват в него, особено откак трите слънца бяха започнали да изстиват.

„Ще дойде ден, когато всички реки ще се вкаменят, а слънцата на Кобалга ще угаснат. Гневът на Ануки ще се стовари връз кобалгите и ще им отнеме животворната топлина на огъня. Ще има глад и студ, хаос и смърт. И едничката надежда за спасение ще бъде в Седмата ръка на бога… Огънят на Наллал ще бъде сразен навеки от децата на Ануки. Налим ще донесе на белия свят Моана – гибелта на огнените воини…”

Кобалгите не знаеха какво бяха „децата на Ануки”, нито „Налим” или „Моана”. На техният език словосъчетанието нал-лим означаваше буквално „две брадви”, което само по себе си беше напълно непонятно. Думата „мо” напомняше кобалгското „моа” или „дете”, което обаче не променяше факта, че „ана” не означаваше абсолютно нищо. Пророчеството беше неясно, а възможните тълкувания можеха да са стотици.

Човек би си помислил, че кобалгите си живееха дяволски добре в тяхната просторна вселена. Истината обаче беше съвсем друга. Кобалгите умираха. Тяхната цивилизация беше застрашена от изчезване. Организмът на тези същества по нищо не приличаше на човешкия. Човешкият организъм се състои от седемдесет и пет процента вода. Организмът на кобалгите се състоеше от деветдесет процента течен огън. А огънят на тяхната планета беше на свършване. Животът за тях бе станал невъзможен и те се бяха принудили да търсят нови възможности за живот из Вселената.

Телата им бяха прозрачни, сякаш съставени от някаква течност. Странното беше обаче, че те се отличаваха по факта, че изпитваха умопомрачителен ужас от водата и от всякакъв вид течности. Първото нещо, което бяха направиха, след Великата война през 3399-та година беше да пресушат всички възможни езера, блата, реки, морета, намиращи се на земната повърхност.

---

[1] След Великият земен трус от 2387 на Земята беше останал един единствен континент, известен като „Великан”. Някогашните Европа и Азия се бяха преместили на запад до мястото, където някога се беше намирала Африка. Отделни части от останалите континенти бяха потънали безвъзвратно, но други бяха оцелели.

[2] Анаан и Телемент – двете най-близко разположени до Галатана галактики, съответно на мястото на главата и на краката на бог Наллал.