Погледът на момчето се спря върху последните четири букви от странния интернет адрес, надраскан с бърз, несръчен детски почерк върху старателно прегънат на четири лист хартия с тесни и широки редове. Листчето, което по всичко приличаше на най-обикновена страница от тетрадка на ученик, току що беше изпаднало случайно от взетата същата сутрин от библиотеката книга по астрономия.
Дан, както обикновено го наричаха приятелите му (майка му също използваше името освен в случаите, когато беше направил нещо лошо. Тогава предпочиташе да го нарича с цялото му име, Даниел), отново разгърна омачканото листче хартия и се вгледа в старателно изписаните букви на добре познатата му латинска азбука. Приближи се до бюрото си и включи компютъра.
– Защо пък точно „cosm”?! – объркано вдигна вежди момчето – Повечето от познатите му интернет сайтове завършваха с разширения като „com”, „org”, „bg” и прочее. Съкращението „cosm”, обаче му беше абсолютно непонятно.
Той отвори нова страница и старателно напечата адреса на сайта в браузъра.
Нищо не се случи. Дан направи втори опит. После потрети.
Някакъв клон на дърво се удари в прозореца му и го стресна. Вън бушуваше буря – една от ония краткотрайни летни бури, при които на човек му се струва, че, ако излезе на улицата, ще са му нужни моторна лодка и акваланг за да премине до отсрещната й страна.
Нямаше значение. Той така или иначе не можеше да излезе.
– Дани! – Господи, колко ненавиждаше да му викат „Дани”! – Вечерята е готова!
– Идвам! – провикна се той, смачка листчето и го хвърли в кошчето до бюрото си. След това се оттласна леко с ръце, завъртя се и се насочи към вратата. Колелцата на инвалидната количка изскърцаха леко, сякаш недоволни, че отново им се налагаше да се движат.
* * *
– Е…? – майка му го гледаше изпитателно и някак обезпокоено изпод вдигнатите си вежди.
– Какво „Е?” – кисело се навъси той, забивайки с озлобление вилицата в пържолата си.
– Как мина? – търпеливо продължи тя без да повишава тон.
– Кое? – заяде се той.
– Виж – тя пое дълбоко въздух и вдигна ръце – Днес беше първият ти път. Просто исках да зная как се чувстваш. Ако не искаш да говориш за това…
– Не искам! – гласът му трепна. Дан я погледна в очите само за миг, после отново заби нос в чинията си.
Тишината увисна помежду им, тежка и угнетяваща. Вилиците и ножовете зазвънтяха и застъргаха по дъното на пълните чинии. След близо десетминутно мълчание, той най-сетне се реши :
– Не искам да ходя повече там… Тази жена е луда…
Тя го погледна съчувствено – поглед, който ненавиждаше, повече от всичко.
– Дани, опитай се да разбереш – започна тя – Тази жена не ти мисли злото. Тя е лекар. Може да ти помогне да се почувстваш по-добре. Моля те, разбери, ние всички просто се опитваме да разберем какво точно се случи в онази нощ…
– Аз знам какво се случи… – той поклати глава, вперил невиждащ поглед в стената – Онова нещо ми изяде краката… Чак до коленете… Черното нещо…
– Дан, вече говорихме за това… – лицето на майка му се сгърчи в болезнена гримаса – Престани да го наричаш така… „Онова нещо” беше кола. И тя дори не беше черна….
– Беше нападение… – почти извика той.
Ръцете на майка му трепереха, когато се зае да раздига масата.
– Беше нещастен случай…
– Не…
Една от чиниите се изплъзна от ръцете на майка му и полетя към пода. Момчето проследи с безразличен поглед стремглавия й полет във въздуха и даже не трепна, когато злощастният порцеланов съд се разби с трясък на земята.
– Можех да я хвана… – тихо прошепна то. После заговори бързо и възбудено – Но не го направих… Също като Него… Съществото от сянка… То беше там през цялото време и ни наблюдаваше. Появи се от нищото точно преди катастрофата. Татко също го видя. И Зоя го видя, защото започна да плаче. Всички го видяхме. Стоеше точно пред нас, в средата на улицата, само че улица вече нямаше… Протегна ръце към нас и от тях се спусна черна сянка с блещукащи бели точици. А сянката премина през стъклото и само за един миг в тунела стана тъмно като в рог… После го чух да го казва…
– Какво?
– „Съжалявам…” – Дан трепереше и с мъка успя да овладее гласа си – Точно преди да загубя съзнание го чух да казва, че съжалява… Е, може би не го „чух” в истинския смисъл на думата. По-скоро чух нещо като глас в главата ми…
– Бил е гласът на баща ти, Дани…
– Не ми викай Дани! – избухна той, удари с ръце облегалките на стола, загуби равновесие и падна.
– О, Дан, детето ми! – майка му го вдигна на ръце и го понесе към стаята му – Съжалявам, скъпи… Толкова ужасно, ужасно съжалявам…
* * *
Дан спеше. Спеше и сънуваше. Огромна, зловеща черна сянка се спускаше над стаята му. Вятърът фучеше гневно, а поройният дъжд плющеше по затворените капаци на прозорците. Сянката беше кръгла. Вятърът утихна, а дъждът спря.
– Събуди го! – гласът прозвуча заповедно, но не грубо. Момчето отвори очи, но остана сгушено под прикритието на чаршафите с разтуптяно от страх сърце. Въобразяваше ли си или наистина беше чуло този глас?
Вятърът раздвижи завесите и изпълни стаята със странен шепот.
– Не можем да направим това… Организмът му е прекалено млад… Няма да издържи на шока – гласът беше мек и приятен. Сякаш шепнеше и викаше едновременно. Сякаш пееше думите вместо да ги изговаря – Имаме данни, според които прекалено младите и прекалено възрастните индивиди по-тежко реагират на всякакъв вид стрес. Отговорността е прекалено голяма. Отказвам да го събудя!
– Твърде късно е, за да пазим от поемане на отговорности, не мислиш ли…?
Дан се опита да се размърда в леглото си, но без успех. Краката му тежаха като безжизнена купчина олово. После си спомни, че всъщност вече нямаше крака. Ръката му отметна завивките настрани и той се озърна объркано.
Стаята беше празна. Прозорецът зееше отворен, а старият черешов клон бавно и ритмично се поклащаше отсреща.
„Трябва да съм сънувал…” – помисли си той, допълзя на колене до края на леглото, надигна се леко и затвори прозореца.
Точно се канеше да се шмугне отново под завивките, когато някакво странно писукане привлече вниманието му и той се обърна по посока на звука. Компютърът му беше включен. Странно, беше почти убеден, че го е изключил преди да си легне. На идеално черния екран се очертаха няколко бели букви, последвани от долно тире.
–
Долното тире премигваше предизвикателно върху празния екран, сякаш го чакаше да предприеме някакво действие.
– По дяволите! – ядосано изруга той – Проклетия му несъществуващ сайт! Трябва да съм лепнал някакъв вирус…
Той се намести в количката, приближи се към компютъра, поколеба се за миг, след което натисна копчето за изключване.
„Утре ще се оправям с това…” – каза си той и се обърна, за да си легне.
Компютърът изписука недоволно. Белият надпис не се махаше.
– И таз добра! Нали те изключих…
Той се наведе внимателно и дръпна захранващия кабел. Примигващият бял надпис продължи да примигва насреща му.
„Определено трябва да си купя нов компютър…” – нетърпеливо процеди той през стиснатите си зъби. После натисна копчето с надпис „Enter”.
Машината изписука победоносно и белите букви изчезнаха. Момчето си отдъхна облекчено.
– Стълба към небето… Шантава работа… От къде изобщо ми хрумна да се занимавам с тази глупост…
Той млъкна. Екранът беше започнал да свети с лека, сребристосинкава светлина, която сякаш извираше от центъра му и се разсейваше към периферията. Момчето ахна. Може би си въобразяваше, ала в центъра на пулсиращата синкава светлина се беше очертало някакво лице. Той не успя добре да различи чертите му. Видя само очите – големи, продълговати, с искрящо лъскав черен цвят.
„Съжалявам…” – думите се печатаха от само себе си. Клавиатурата оставаше неподвижна, а екранът все така леко и приветливо сияеше насреща му. Космите по тила му се изправиха и Дан едва се сдържа да не се разкрещи.
Пръстите му се спряха несигурни върху клавишите, преди да започнат да пишат.
„Кой си ти?”
Отговорът дойде за миг.
„Аз съм гост”
„Извънземен?” – още докато печаташе, въпросът му се стори детински и глупав.
„Предпочитам просто гост”
Момчето не посмя да настоява. Реши да получи информация по заобиколен път.
„Гост от къде?”
Пауза. Съществото явно се колебаеше.
„Ханаката Анакхтаа Ронтжемкуух 314567, втората звезда от съзвездието Валал, галактиката Олтос”
Дан вдигна вежди.
„Къде се намира това?”
Вместо отговор екранът се изпълни с безсмислени цифри и сложни математически уравнения…
„Какво е това?”
„Точният ми адрес”
„Нищо не разбирам”
Съществото отсреща сякаш се усмихна.
„Предупреден бях за това”
„За кое?”
„За това, че цивилизацията ви е примитивна…”
Дан се поколеба за секунда преди да напише въпросът, който го терзаеше най-много.
„Ще ме нараниш ли?”
„Моля?”
„Ще ме нараниш ли?”
Пауза.
„Дефинирай „наранявам”!”
„Искам да кажа ще ми причиниш ли болка?”
Той преглътна. Чувстваше гърлото си съвсем пресъхнало.
„Съжалявам. Не откривам никакви разумни дефиниции за това понятие. Какво означава това?”
„Не е лесно да се обясни…”
„Опитай с твои думи… Моля…”
„Означава да накараш някого да страда… Да му отнемеш нещо скъпо например… Да му откраднеш закуската в междучасието… Или да го сриташ здраво с крак… – той се задъха – Да убиеш някого или да му счупиш краката… Или пък просто да направиш така, че той повече да няма крака!”
„Съжалявам… – съществото наистина изглеждаше сякаш се разкайваше. Тъмните очи потъмняха още повече – В такъв случай длъжен съм да те попитам какво правите във вашия свят с тези, които ви накарат да страдате.”
Дан се замисли дълбоко.
„Онези, които карат другите да страдат, трябва да бъдат наказани.”
Нова порция тишина. Този път още по-продължителна.
„Дефинирай „наказвам”, моля!”
„Това означава карам някого да се плати за грешката.”
„Как?”
„Като го караш да страда по някакъв друг начин.”
Тишина.
„В това няма никакъв смисъл…”
Нова поредица от букви и думи се изписа на светещия екран на изключения му компютър.
„Как обаче… наказвате този, който причинява страдание?”
„Ами има много начини… Затваряш го в затвора например!”
„Какво означава това?”
„Затваряш го в място без светлина, където е студено и мирише на лошо, има плъхове и други подобни гадости…”
„Все още не разбирам… Как му помагаш по този начин…?”
Момчето се обърка.
„Ами не му помагаш, защо пък трябва да му помагаш. Този човек е лош…”
„Моля, дефинирай „лош”!”
Пръстите на момчето потрепнаха нервно. На няколко пъти той се опитваше да напише нещо, след което го изтриваше.
„Не мога…” – безпомощно призна той – „Прекалено е сложно!”
„В такъе случай мислиш ли, че аз съм лош…?” – въпросът запулсира насред синкавото сияние, струящо от центъра на екрана.
„Не мога да преценя…” – бързо написа Дан.
„А ще мислиш ли, че съм лош, ако заради мене някой вече няма крака?”
Сърцето на Дан заби още по-бързо.
„Мисля, че да…”
„Но аз не мога да съществувам на място без светлина. Това ще ме лиши от силата ми. Ще изчезна… Не разбирам правилата на вашето съществуване… Но фактите са си факти – ти вече нямаш крака…”
Той си спомни за съществото от сянка. Една ужасяваща мисъл премина като светкавица през ума му.
„Ти ли уби татко и сестра ми?”
„Дефинирай „убивам”!”
„Това е нещо ужасно. Това е престъпление. Ако си го извършил, то значи наистина си много, много лош – той пишеше бързо, нетърпеливо, гневът го накара да забрави уплахата си. Това означава да направиш така, че някой човек… да спре да бъде…”
„Това всъщност никак, ама никак не е страшно…” – за първи път му възрази тайнственият му събеседник.
„Тях ги няма – натърти момчето, като този път каза думите в момента, в който ги пишеше, а очите му заблестяха някак особено – Никога повече няма да ги видя!”
„Ще ги видиш, разбира се…!”
„Няма! – той вече хълцаше – Те са мъртви… А краката ми, краката ми ги няма… Никога няма да мога да тичам, никога няма да карам отново колело! Никога няма да ритам топка, да танцувам…”
„Кажи ми… „няма ги” и „мъртви” едно и също ли означава?”
Този път той мисли дълго преди да отговори. Въпросите на странното същество го затрудняваха.
„Не мисля… „Няма ги” означава, че просто не са тук в момента. Когато си мъртъв, то то е завинаги…”
„Вие сте странни същества – изписа се на синия екран след малко повече от минута – На мен обаче ми е заповядано да проуча начина, по който работи вашето съзнание. Вашите правила за мен са безсмислени. То обаче трябва да разбереш нещо то е следното : в деня, в който твоите крака изчезнаха, а съществата „баща” и „сестра” спряха да „бъдат” както ти се изрази преди малко, се случи нещо забележително. Построен беше път между нашия и вашия свят и аз бях първият, който премина по него, за да ви посети… Беше чиста случайност, че точно в този миг на пътя ми се оказахте ти и останалите две същества с разноцветни очи. Проходът засмуква всякакъв вид информация, включително жива материя… Явно просто не сме изчислили достатъчно точно мястото на отварянето му и се е получила някаква грешка…”
„Какво място на отваряне?”
Нова поредица от безсмислени цифри и символи. Дан неволно си спомни мигът на катастрофата. Ужасът. Болката. Отчаяният писък на малката му сестричка на задната седалка. Паниката в очите на баща му. Сякаш в отговор на мислите му съществото продължи да пише.
„Не бива да мислиш толкова много за това. Тази грешка не е фатална. Всъщност никоя грешка не може да е истински фатална”.
„Какво означава съкращението „cosm”? Защо не просто „com” както в останалите нормални интернет страници?”
„”Cosm” ли? Това е съкращение от „Космос”… Ние разполагаме с много и различни методи за комуникация – в писмен, устен, закодиран, математически вид. В настоящия случай просто избрахме най-подходящия вид… най-достъпния за нивото на изтелектуално развитие на изследвания обект…”
„Не разбирам…”
„Именно… За да приемеш и осъзнаеш предлаганата ти информация беше крайно необходимо да я представим по-възможно най-елементарния, най-достъпния за теб начин…”
„Чрез интернет сайт?!”
Отговор не последва. Или може би съществото просто не го разбра.
„Какво искаш от мен?” – сърцето му отново биеше бясно в гърдите.
Този път отговорът се позабави.
„Индивидите на твоята възраст са физически и интелектуално незрели и по тази причина, лесно манипулативни…”
Дан не го дочака да довърши.
„Ясно. Изпратили са те, за да ми промиеш мозъка!”
„Изпратили са ме със задачата да проуча функционирането на твоя мозък. А чрез него и мозъка на себеподобните ти. Ние ви наблюдаваме, но за огромно наше съжаление все още не ви разбираме. Примитивните ви нагласи и действия ни объркват. Налага се да ги изучим в детайли преди да продължим със строежът на „Стълбата”…”
„Каква „стълба”?”
„Така я наричаме… „Стълба към небето”. Междузвездна магистрала, която минава през вашата галактика… Ако само знаехте каква чест ви оказва Вселенския съвет с този благороден жест…”
„Какъв е този Вселенски съвет?”
Отговор не последва.
„И какво пък му е толкова благородното?”
„По този начин ще сложим край на ограниченото ви съществуване! Ще ви се отворят очите!”
„И за какво съм ви аз?” – все още недоумяваше момчето.
Съществото сякаш се колебаеше дали да заговори направо.
„Добре. Да го кажем така. Ние се съветвахме дълго за това как да подходим при изпълнението на този извънредно важен и свръхмащабен проект. И взехме единодушното решение, че за да построим магистралата си през вашата галактика, трябва да получим официално позволение от представител на вашия вид и да намерим подходящ начин да ви се отплатим за оказаното съдействие…”
„И вие мислите, че аз мога да ви дам разрешение да направите нещо подобно?” – Дан беше изумен.
„Защо не? Разбира се, ние сме съгласни да се отплатим за услугата…” – бързо добави съществото.
„Как?”
„Както пожелаеш…”
„Нищо не желая вече…”
Настъпи нова продължителна пауза.
„Все трябва да има нещо… Не мечтаеш ли за нещо…?”
„Мечтаех… Някога… Вече не…”
Тишина.
„За какво си мислиш в момента?” – попита го съществото.
„Искам си краката обратно… Искам си татко… И Зоя… Искам всичко това никога да не се беше случвало…”
– Дан? – вратата на стаята му се отвори и той се обърна сепнато – Добре ли си? Стори ми се, че те чух да викаш…
Майка му беше влязла в стаята и го гледаше разтревожено.
– Д-добре съм… – заекна той – Не можех да заспя…
– Искаш ли да остана при теб, докато заспиш?
– Не! – почти извика той, след което се изчерви и продължи с по-спокоен той – Всичко е наред, мамо… Не се притеснявай за мен. След малко си лягам…
Тя сякаш се колебаеше.
– Добре тогава… Лека нощ…
Вратата се затвори. Дан си отдъхна. Погледът му отново се насочи към екрана. Той обаче беше изцяло черен. После изведнъж се появиха буквите…
ПРОЕКТ „СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО” ЛАНСИРАН. МОЛЯ, ДАЙТЕ ПОТВЪРЖДЕНИЕ.
В продължение на няколко минути той остана неподвижен, загледан в белия надпис с големи, светещи букви, без да знае какво да предприеме. Дъждът се лееше като из ведро по прозорците.
„Ами ако е някой хакер, който си играе игрички?”
Белият надпис остана там.
„Възможно ли е да е някакъв вирус?”
Той сви рамене. Всичко беше възможно. Ръката му се протегна напред.
„Enter”
Машината изписука тържествуващо, след което се самоизключи.
* * *
– Е…?
– „Онези, които карат другите да страдат, трябва да бъдат наказани”, Ваше Космическо Всемогъщество! Така ми каза съществото, наречено Дан.
– Успя ли да дефинираш понятието „наказвам”, Строителю?
– Ваше Всемогъщество, по неговите собствени думи това означава „карам някого да си плати за грешката”…
– По какъв начин?
– Като накараш този някой „да страда”…
– В какво се изразява това?
– До колкото разбрах като го затваряш в място без светлина, по възможност влажно и неприятно… Мисля, че ще се наложи да намерим и плъхове…
– Какво пък е това „плъхове”?
– Низш животински вид от планетата Земя. Всеядни гризачи, считани за особено опасни вредители.
– В такъв случай нямаме избор, Строителю… Хората са странни… Но, за разлика от тях, ние сме справедливи…
Строителят въздъхна тежко, след което с поглед на примирил се със съдбата си, се напъха в зловещия черен тунел, към който сочеше дългия, непреклонен пръст на Великия Господар на звездите.
– Как мислиш… – попита го Господарят – Достатъчно тъмно и влажно ли е?
– Нямам представа… – мрачно промълви Строителят на Междугалактическата магистрала – Нямах време да попитам точно колко тъмно трябва да бъде в мястото, в което ще съм затворен…
Господарят почака търпеливо няколко мига преди отново да се наведе над дупката.
– Как се чувстваш…? Страдаш ли достатъчно…? – любопитно попита той.
Отвътре се чу приглушен глас :
– Мисля, че да… Не съм сигурен… Студено ми е и няма никаква светлина…
– Добре – доволно кимна Господарят – Това трябва да е достатъчно подходящо накабание…
– Наказание, Ваше Всемогъщество – поправи го гласът на Строителя.
– Ах, да… – разсеяно се съгласи Господарят – Е… В такъв случай аз ще вървя… Трябва да съобщя на останалите строители, че Магистралата ще бъде изместена с нула цяло и шест градуса по времево-пространствената ос. Така ще си спестим подобни досадни неприятности за в бъдеще…
– Това прави около двадесет и четири земни часа, нали, Господарю?
– Горе-долу… Защо питаш…
– В такъв случай този път ще се случи през нощта, нали?
– Съвсем вярно, да… Но защо…
– Умолявам ви, постарайте се Строителят, който ще изпратите на мое място да се появи в такъв момент, че този път наоколо да няма никакви човешки същества… Наистина не искам на някой друг от нас да се наложи „да страда”…
– Прав си… – замислено кимна Господарят – Ужасно глупаво е… Но, нали знаеш, хората са странни…
* * *
Дан се събуди с ужасна болка в главата. Трябва да беше доста късно, защо никой не беше го събудил за училище.
Той стана, дръпна завесите, обу си чехлите и слезе в кухнята, от където се разнасяше апетитен аромат на палачинки.
– Добро утро!
– Как си, сънливецо? – майка му го пресрещна на прага с каничка мляко в ръка.
– Лошав си… Лошав си! Трябва да се суешеш… – Зоя увисна на единия крачол на пижамата му, опитвайки се да се покатери нагоре.
– Ох! Остави ме, дребосък такъв! – той с усилие се измъкна от безмилостната хватка на малките й ръчички.
– Не съм глебосък… – сърдито се нацупи тя, готова да се разплаче.
– Ей, по-тихо, вие двамата! – баща му вдигна поглед от вестника си и ги изгледа строго. После отново сведе поглед – Скъпа, видя ли това? Тунелът на Тромпен се е срутил тази нощ!
– Шегуваш се! Целия тунел?!
– Ни най-малко! Погледни! На първа страница е!
– Боже Господи! – възкликна тя и седна на стола до него – Като си помисля само, че всеки ден минаваме от там на път за училище… Има ли ранени?
– Слава Богу, не… Като по чудо точно в този момент не са минавали никакви коли…
Зоя се приближи до баща си, покатери се пъргаво на коленете му и закри очите му с ръце.
– Я, виж ти! Дан, от къде се е взело е това? – майката се наведе внезапно и вдигна от пода малко, поомачкано листче хартия, което беше изпаднало от джоба на пижамата на сина й.
Момчето я погледна в недоумение.
– Нямам представа… – той се приближи и се вгледа по-внимателно. На невзрачния къс хартия с дребен, несръчен, детски почерк някой беше написал следното :
„СТЪЛБА КЪМ НЕБЕТО”.
tsvetelinamanova.com 