Една вълнуваща среща-разговор за новата ми книга След есента ще дойде пролет с водеща на събитието поетесата Албена Тодорова се състоя в Soleil Crêpes&Coffee: в неделя 13 септември… Беше вечер със свещи, нежна музика, сладки и солени палачинки, бяло и червено вино…

…и, разбира се, четене на малко поезия…

Поговорихме си накратко за майчинството, за сезоните, за мълчанието, за вдъхновението, което понякога се крие в тъмните неща…

Огромно БЛАГОДАРЯ на Soleil Crêpes&Coffee за прекрасното събитие… Получи се нещо изключително нежно, деликатно, женствено и интимно…. точно както си го виждах…

Благодаря на всички, които ни уважиха с присъствието си тази вечер и споделиха с нас този момент…!

Цялото интервю може да бъде прочетено тук :

Да започнем от заглавието… „След есента ще дойде пролет“... Кога точно се появи то, в началото на работата по книгата, по време на нея или едва след като стиховете вече бяха написани ?

„След есента ще дойде пролет“ е заглавието конкретно на едно от включените в книгата стихотворения. То говори, най общо казано, за майчинството, за продължението на живота, за отговорността към самия живот… като лично според мен е един от текстовете, който носи смисъла на цялата стихосбирка…

А иначе самото заглавие всъщност се върти в главата ми от години. Вдъхновено е от един цитат от моя любима детска книга, Приказка без край на немския автор Михаел Енде. В нея се казва че: Смъртта носи живот и животът носи смърт. В случая моята лична перифраза беше нещо като Есента носи пролет и пролетта носи есен… Тази фраза така да се каже ме преследва кажи речи от 2014г. насам (годината на раждането на дъщеря ми… съответно и годината, в която спрях да публикувам, да се разбира лични текстове и снимки в интернет пространството). Мислила съм за тези думи много, особено в първите години на майчинството, когато се чувствах доста сама, повтаряла съм си я, когато имам нужда от сила, за да продължа напред. Затова и реших да озаглавя така книгата със стихове, писани през този период.

Книгата обединява стихове, писани в продължение на цели десет години, от 2015 до 2025 г. Какво се случва с един стих, когато трябва да „живее“ толкова дълго, преди да се превърне в част от книга?

Аз мисля, че за поетичните текстове винаги е добре да се оставят да отлежават… Малко като виното. Във въображението на автора, на компютъра му или в някой шкаф, без значение… Но 10 години е малко прекалено дълго време за мълчание и не бих ви го препоръчала. А и не съм сигурна, че може да се каже, че моите стихове наистина са живеели през тези 10 години. Те може би бяха живи, но някак си, очакващи удобен момент, спящи. В общи линии аз всичко, което пишех, пазех на компютъра си и в един момент, преди около 3 години, просто почувствах вътрешната необходимост да ги обединя в цялостно произведение… и да ги публикувам.

А имаше ли стихотворение, около което започна да се изгражда цялата книга? Имаше ли, така да се каже, своеобразно „първо семе“?

Да, имаше. Първото стихотворение, около което така да се каже се завъртя цялата стихосбирка, се казва Събуждане и е поместено още в първите страници, мисля, че е трето в книгата. Аз никога не съм спирала да пиша, но не публикувах нищо на български с години. А това, което отприщи лавината така да се каже е, започна с един най-обикновен и банален… семеен скандал… Един ден човекът до мен ме погледна в очите и ми каза Ти си жена без никакви интереси. Не ставаш за нищо. Преди поне пишеше…

След този случай, аз написах стихотворението, което се казва Събуждане. Постепенно след него се появиха и други и други… Но това за мен беше мигът на Моето Лично Събуждане. То бе и началото на тази книга.

Книгата е разделена на 6 части и следва годишния кръговрат. Черната пролет, Лято, Зима (Без име), Бялата пролет и накрая Епилог. Защо избра именно сезоните като архитектура на твоята вътрешна история?

Аз считам, че цикличността на сезоните най силно се доближава до цикличността на човешкия живот… И да, на пръв поглед книгата следва сезоните, но това всъщност е само привидно… Тяхната цикличност обаче е деструктурирана… идеята е тук е, че се преминава от една пролет в друга, а не просто от пролет към зима и от зима към пролет…

В книгата има първа част носеща заглавието „Черната пролет“, а по-късно, малко преди края настъпва: „Бялата пролет“. Какво е това движение от едната пролет към другата? Какво трябва да се случи, за да стане пролетта „бяла“?

„Черната пролет“ за мен е когато е настъпила пролет, но ти все още си слаб, когато още не вярваш във възраждането, защото още не си съзрял за това. „Бялата пролет“ е преминаването от мрака към светлината, приемането… на живота, на смъртта, на вечната цикличност на нещата…

Интересно обаче е, че между есента и бялата пролет стои „(Зима) Без име“ и самото име е зачеркнато. Какво означава тази зима, която е останала без име? И тя остава неназована?

За мен зимата тук не е НЕназована. Напротив, тя е ясно назована, след което обаче е зачеркната. А зачеркването е метафора на осъзнаването и на отричането на смъртта като край. Няма смърт, има само кръговрат на нещата. Има черно. След което неизбежно ще настъпи бяло. Живот, после смърт, после пак живот. Има пролет, после неизбежно есен.

Сезоните обикновено са нещо външно. Част от природния свят. При теб те се превръщат във вътрешни състояния. Кога човек разбира, че е „в зима“, „в есен“ или вече „в пролет“?

Сезоните в книгата са просто метафори на определени мигове или периоди от живота на човека, но отново тук не става въпрос за възраст, в смисъл нямам предвид, че пролетта е детството, а зимата е старостта… Зима е когато пресъхваш защото скърбиш над нещо, пролет е когато вярваш, обичаш, създаваш и съответно цъфтиш. Но тези периоди не са еднократни, те се въртят, редуват се…

Цикличността обаче предполага, че след пролетта отново ще дойде есен. Тогава как да разбираме надеждата в заглавието, като обещание, като закономерност, като избор, или…?

И като обещание, и като закономерност. Да наистина, след пролетта ще дойде есен, а след есента ще дойде пролет и така нататък до безкрай. Важното обаче тук е, че След есента ще дойде нова пролет, а не зима както е логичното продължение на нещата, така както след живота ще дойде просто новия живот и така до свършека на всичко.

Книгата не заобикаля тъмните места, тя говори за разпад, страх, загуба, мълчание и смърт. Има ли неща, които човек може да напише, само след като вече е минал през тях?

Истината че, че аз много обичам тъмните места, никога не бих си позволила да ги заобикалям… напротив, аз именно от тъгата си черпя най силно вдъхновение… Често пъти ми казват, че пиша много мрачно и драматично, на мен този стил ми харесва и ме вдъхновява, не мога да го променя. Но иначе, да, препоръчително е вече да си минал през нещата преди да се осмелиш да пишеш за тях, както и да ги изговаряш…

Има ли разлика между това да преживееш една болка и това да я превърнеш в стихотворение?

По принцип да, но за мен категорично няма. Аз винаги преживявам болезнените мигове в живота, като ги превръщам в стихотворения. Това си е лично мой подход към поезията и писането въобще. Това е и причината поради която както читателите често отбелязват, аз пиша много мрачно… Това обаче изобщо не значи, че съм песимистична или черногледа по принцип… Аз не пиша за хубавите мигове в живота си, тях просто си ги изживявам.

В книгата има силно усещане за трансформация. Как разбираш промяната, като освобождаване от миналото или като приемане на онова, което сме били?

Като освобождаване от миналото чрез приемането му. Аз вярвам, че по някакъв особен начин Всичко което е било, Е и ще бъде. Това впрочем май също е цитат от Приказка без край.

Това е третата ти поетична книга. Ако погледнеш назад към „Lepidoptera“ и „Siroles“, какво усещаш, че се е променило най-съществено в теб самата като поет?

Като поет, както впрочем и като човек, мисля, че преди всичко вече не се страхувам… да се показвам… Аз винаги съм била прекалено чувствителна към критиката и изобщо свръхчувствителна към всичко. Вече обаче не ме безпокои факта, че някой примерно ще прочете мой текст и ще го намери за гениален, а на другия ден някой друг ще ми каже че същия този текст е пълна глупост.

Ти си завършила френска филология и лингвистика, живееш във Франция, преподаваш, превеждаш… Как присъстват другите езици в българската ти поезия? Пишеш ли по различен начин, когато си между два или повече езикови свята?

Да, дори често пъти буквално смесвам езиците, когато пиша… Понякога дори пиша едно стихотворение първо на френски и след това си го превеждам, друг път е обратното… Пиша и на английски. Понякога една част ми идва на един език, друга на друг… Случва ми се и да напиша нещо на един език и след това сама да не успявам да намеря точния еквивалент на другия… Това понякога направо ме подлудява…

Ако „След есента ще дойде пролет“ е книга за преминаването от тъмнината към светлината, какво би искала читателят да отнесе със себе си, когато затвори последната страница?

Нека ако е възможно просто да загърби тъмнината и да отнесе със себе си единствено светлината. Ако нещо от написаното от мен не му харесва или го натъжава, нека просто създаде своята собствена интерпретация за книгата и нейния смисъл, а не да търси моята. Да надживее зимата и да дочака своята лична пролет.

И един по-личен въпрос за финал… „Коя е твоята лична ЧЕРНА или БЯЛА пролет днес?“

Аз твърде дълго съм чакала и съм се надявала възраждането да дойде от някъде другаде. Да дойде Принца на бял кон, да дойде детето, да дойде работата, успехите, признанието. Все нещо идващо отвън, а не отвътре. Времето обаче лети ужасно бързо и вече не желая да чакам.

Вече вярвам, че нося в себе си колкото от черното, толкова и от бялото и че това е в реда на нещата. Аз сама съм и ще бъда моята както Черна, така и Бяла пролет.